Морето е по-голям любовник от всички, които съм срещал и за които съм чел, казва капитан Борислав Арнаудов, който има близо четиридесет години в морето. Преминал е по цялата йерархическа стълбица от стажант през всички нива на помощник. Казва, че са нужни поне десет години, докато станеш капитан, а после разбираш, че работата е трудна и самотна, защото носиш цялата отговорност. Работил е в търговския флот, най-вече на кораби за големи товари. След пенсионирането си е бил за няколко години преподавател в Българския морски квалификационен център и е констатирал, че интересът към професията намалява. От десет години е на сушата, но използва времето си да записва своите спомени и вече има издаден тритомник със заглавие „Капитански бивали-небивалици“, който скоро ще бъде представен официално пред публика. 
В интервю за БТА той разказа към кого морето е по-обичливо, променило ли се е корабоплаването и къде моряците тъгуват повече - на сушата или във водата. 
Кога разбрахте, че искате да свържете живота си с морето? 
- Аз съм варненец от няколко поколения и обичам безкрайно моя роден град, защото животът ми, изграждането ми е свързано с морето. Роден съм на 27 юли, както се нарича една от улиците, които водят право до морето. Най-хубавите ми детски спомени са от времето, прекарано на плажа, когато всички от махалата плувахме до корабите и обратно, което си беше истинско предизвикателство. По наше време корабите спираха във Варненския залив, нямаше рейд на Галата, но ние почти всеки ден плувахме до тях, въпреки че отнемаше по два часа и излизахме синьо-морави. 
Съдбата ме свърза с морето когато бях едва на седем години, защото бях приет за чавдарче на кораба „Дръзки“, там ми бе вързана синята връзка. Имам снимка с моряшка униформа, спомням си как ни разказваха за Вапцаров, може би тогава се запалих с тази специфична любов към морето, защото, за да му се посветиш, се иска безкрайна любов. 
Какви хора обича морето и какви - не? 
- Морето е голям любовник, по-голям от всички, които съм срещал и за които съм чел. Няма мъж и жена, които да са влезли в него и да не са го заобичали, да са пожелали втори път да дойдат, да почувстват неговата хладина и водата да ги целуне отвсякъде. Това е специално преживяване и аз съм щастливец, че съм от Варна. Хемингуей е казал, че всичко на двадесет мили от морето е провинция и знаем, че от провинцията идват на море всяка година, а ние, варненци, си слизаме при него всеки ден. 
Освен това морето е много тънък психолог. Бързо схваща кой го обича и също толкова бързо се разделя с онзи, на когото му е трудно да гази в него, да плава и да спи на вода. Това е специфичен начин на живот. Съществува максима, че има три категории хора - живи, мъртви и такива, които плават. Все още природата е по-силна от човека, най-големият кораб е една микроскопична част в световния океан и ние сме подвластни на стихиите. 
Кои са били най-критичните ви моменти? 
- Само човек, който е виждал разрушителната сила на морето, знае колко бързо то може да заличи човек, кораб, сонда, каквото и да е съоръжение. Във всеки морски търговски договор има клауза, където е написано „непреодолима морска стихия“. Има моменти, в които, ако не направиш каквото трябва по най-добрия начин, има опасност това да ти струва живота. Когато настъпи буря, лошо време или ураган, всеки момент е критичен. Понякога природата е толкова коварна, че бързо променя нрава си, посоката на течението, вятъра, вълнението. Дългият период от време, който прекарах на море, ми даде възможност да усетя, че ние, човеците, със своята дейност, за съжаление, сме повлияли на природата на Земята. Ако преди казвахме, че има лошо време, сега има много лошо време. На ураганите, тайфуните и циклоните се дават имена, обикновено женски, но след като в началото на 90-те години жените се разсърдиха, вече се редуват по едно женско и едно мъжко име. Сега се оказва, че латинската азбука не стига, както и гръцката, толкова много са стихиите, а и по сила са високо по скалата. Аномалии стават много по-често. На една карта може да се види как един след друг препускат два-три урагана и ти трябва да минеш някъде между тях, но ако се объркат нещата с машините и изчисленията на скоростта, някой от тях те нагазва. 
Кои са по-трудните и неблагоприятни места за корабоплаване на планетата?
- Океанът е най-безбрежен и там си сам. Ако нещо се случи, трудно може някой да дойде да ти помогне, освен ако не е наблизо. Имам не един и два случая, някои съм описал и в книгите си, как човек може да загине от съвсем тривиална причина като възпален апендицит например. В океана, където до най-близкото пристанище има десетина дни в най-добрия случай, няма как да ти се помогне, докато на брега просто позвъняваш по телефона. 
Къде е по-силна носталгията? На сушата ли ви липсва повече пътуването по вода, или в морето страдате по брега? 
- Ние сме бивалентни. Когато сме на сушата, мислим за морето, а когато сме в морето, мислим за брега. Въпреки че сме някакъв специален вид хора-земноводни, които живеят като рибите в морето, все пак сме родени на сушата от земни майки. Любовите ни са на брега, децата, жените, при някои и тъщата, любовта е необяснима. Виждал съм хора, които не могат да се откъснат от натрапчивото чувство, че са оставили съкровище на брега, което всеки се опитва да открадне. Жените са съкровища, а мъжете са крадци, за съжаление. Знам моряци, които слязоха от кораба, защото не можаха да преодолеят това. 
Значи морето не е за ревниви хора?
- Да, това чувство трябва да се преживее. Аз смятам, че ако не можеш да делиш с някого, по-добре да не се жениш. Няма значение дали ще бъдеш на суша или в морето. Бил съм свидетел на не една история. 
Как написахте книгите си - водихте дневници или на спокойствие записахте спомените си?
- Когато се пенсионирах преди десет години, беше преломен момент, крайъгълен камък. Трябваше да се разделя с корабите. Почти всеки ден ходех в Морската градина, където разговарях с моя приятел морето, седнал на любимата си пейка. Търсех отговори на много въпроси, но най-вече на въпроса „Ами сега?“. Правех маневри с кораба си на ум, гледайки целия залив и пак бях капитан. Хубаво е, ако всеки може да превърне своята професия в интерактивна игра, в която може да променя ситуацията. Срещнах много мои колеги, които също сядаха на пейка до морето и се оказа, че това е нашият последен мостик, където до края на живота си ще се радваме на корабите, които виждаме. Останалото време прекарвах по варненските улици, по любимите сокаци, където сме имали срещи с гаджета и намирах Варна много променена, защото голяма част от улиците, дворовете със смокини и дуварите вече ги няма. А когато пътувах назад във времето, се виждах по-хубав, по-храбър и така се нижеха спомените.
В книгите си Борислав Арнаудов разказва за своя живот, а всички средства от продажбите ще бъдат вложени в неговата инициатива за създаване на скулптурен ансамбъл „Последният мостик на Стария Капитан“ на Морска гара - Варна.