2021 година ще премине под знака на една бележита годишнина за православните християни от Русе и околностите. На 4 май се навършват 150 години от създаването на Доростолската и Червенска митрополия, наследник на която е днешната Русенска митрополия. Това е едно от кардиналните събития в живота на русенци, което предопределя за дълго време битието, упованията и надеждите на миряните, при това в период труден и пълен с неясноти, национални, верски и лични драми на хората, населявали преди век и половина местата, в които живеем днес. 
Какво е съпровождало този важен исторически акт? Как е било възприето обединяването на Русе и Силистра „под шапката“ на тогавашния вилаетски център? Какви са били първите стъпки на първите митрополити? 
Много подробности и важни детайли изважда на бял свят в своите текстове, част от които публикувани в сайта двери.бг, покойният вече преподавател по история на църквата в Софийската духовна семинария „Св.Йоан Рилски“ Ганчо Велев. Той припомня, че 
„Старият и иначе добър последен патриаршески владика Синесий бил изолиран от русенци
след тяхното солидаризиране с Българската община в Цариград, която на Великден (април 1860 г.) скъсала връзките си с Цариградската патриаршия. Със заплашително обявление, разлепено по улиците на града, русенци забранявали на епископ Синесий да посещава по-нататък българска църква. Русенци напълно скъсали с Патриаршията и нейния поставеник епископ Синесий след заточението на тримата български владици - Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. На 23 октомври 1861 г. била сформирана Българска църковна община, начело със свещеник Нил Изворов, която да нарежда и управлява народните работи в Русе и в Червенската епархия“. 
Тогавашната Червенска епархия се превръща в митрополия през 1871 г. Това става след учредяването на Българска екзархия като автономна област в границите на Цариградския патриархат - 
с ферман на султан Абдул Азис от 27 февруари 1870 г. се очертава екзархийският диоцез
в който влизат и Силистренската, и Червенската епархии. 
На 23 февруари 1871 г. в Цариград е открит Първият църковно-народен събор, който трябвало да изработи екзархийския устав. Един от трудните въпроси бил уточняването на епархиалните граници. На своето 19-о заседание на 13 април 1871 г. „след много разговори и соразисквания“, съборът взема следното решение: „Русенската Епархия Се Соединява Със Силистренската И Архиереят Ще Носи Титла Дристренский И Червенский. А Ще Има И Хорепископи“. Това решение е утвърдено и официализирано на 20-ото заседание на събора на 4 май 1871 г., когато новата епархия е призната за първостепенна в екзархийския диоцез, наред с Търновската и Пловдивската епархии. Архиереите им щели да получават 72 хиляди гроша, докато архиереите на второстепенните епархии - по 54 хиляди гроша, а архиереите на третостепенните - по 42 хиляди гроша.
Силистренци обаче не били възхитени от случилото се и от второстепенната роля, която се отреждала на тяхната епархия. Изразител на тяхното мнение е Сава Доброплодни, който още в края на февруари им пише: „Аз ще постоянствувам, за да ся увеличи нашата епархия и да заемем и Варненската епархия, а чи да станат двете една. А пък Русчушката да ся съедини с Преславската.
Русчуклиите май им ся иска, защото Силистренската каза зависвала политически от Русчук
да ся съедини с Русенската епархия, да ся развали нашата митрополия, а да стане Русчук митрополия... но аз постоянствувам да си остане Силистра митрополия, както що е била в старо време“.
Доброплодни, който е учителствал в Силистра, е пратеник на църковно-народния събор в Цариград и участва в изработването на основните закони на новосъздадената Българска екзархия. В писмото си той казва, че не вярва съборът да иска „съвсем да уничтожи и премести едно толкози старо митрополитско и даже патриаршеско седалище“.
В края на краищата Силистренска и Русенска епархии са съединени. И Сава Доброплодни обяснява, че това е „за да може тамкашний митрополит да посреща големите разноски и защото там седи валията..., реши съборът, щото да ся присъедини Русенската епархия със Силистренската, митрополитът да седи в Русе, а митрополията да ся нарича Силистренско-Русенска, а управлението да си бъде и на двете епархии пак отделно, т. е. Русенската да си управлява своята, а Силистренската - своята, и всяка да си знае границите, щото ако поиска някогаш да може и пак да ся отдели, а и двете епархиални управления да бъдат под управлението на митрополитът, но без да ся меси той на нищо“. 
Година по-късно е избран и ръкоположен първият Доростоло-Червенски митрополит Григорий, който ръководи митрополията от 1872 до 1898 година. Той полага началото на 
не особено дългия, но славен списък на митрополитите, които историята помни 
с техните боголюбиви, но също и човеколюбиви дела. 
Митрополит Григорий Доростолски и Червенски е роден през 1828 г. в бесарабското село Сороки, в семейството на българи преселници. Светското му име е Георги. Ученик и последовател на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и Георги С. Раковски, младежът се замонашва през 1946 г. Учи в училището на Света гора, а през 1963 г. завършва богословското училище на о.Халки с успех „Превъзходен“ и научната степен доктор на богословските науки. Владее немски, гръцки, турски, руски и румънски език. Развива енергична богослужебна, учителска и просветителска дейност. И на 1 юли 1872 г. е избран и хиротонисан за първия Доростолски и Червенски екзархийски митрополит. 
На 25 август 1872 г. митрополит Григорий пристига в Русе, където е посрещнат тържествено от огромно множество хора. Сред многото ценни оригинални документи  русенският Държавен архив пази и оригиналният ръкопис на вълнуващото словото на Григорий, което той произнася пред стотиците русенци.
„Като поздравлявате тъй усърдно моята смиреност, вий поздравлявате самоуправляемата Българска църква, поздравлявате българската екзархия. Ето я вече на живо, ето я вече в изпълнението на святото й послание. Какви чувства на надежди за народното ни бъдеще възбужда у на всинца това божие преродение на православната наша българска църква“, възкликва митрополитът.
И продължава: „Наший народ, който с нетърпение е чакал своето духовенство като другий Мойсей, за да го избави от уничижителното робство на вярата в Христовото учение, има право да бъди днес взискателен спрямо 
това духовенство, което пак има своята длъжност да се старае дене и ноще да отговаря напълно на народните ожидания“
казва Григорий. И добавя, като подчертава дебело: „Нищо за народа без народа ще бъди един член в програмата на духовното ни управление, ако и ревността ни за доброто уреждание на архиерейските ни работи не тряба и няма, разумява ся, да охлади никак длъжността, която имаме да подкрепяме и да развием християнското чувство помежду народа“. 
И по всичко личи, че това, което набелязва в прочувствената си реч митрополит Григорий, се спазва свято и неотлъчно. За това свидетелстват и многобройните документи, запазени грижливо във фондовете на Архива. Писма, прошения, напътствия, както и редовно и пунктуално водени записки за парите, които постъпват в митрополитската каса, и на парите, които се разходват за всяко едно нещо - всичко това създава ярка релефна картина на посветения живот, който е водел и сам митрополитът, и хората от най-близкото му обкръжение. За тази последователност и справедлива работа, отворена към миряните, свидетелстват и многобройните писма, изпратени до Григорий от хора от близки и далечни села, които разчитат на него за удовлетворяване на техни религиозни или социални потреби. Още на 2 септември 1872 година, буквално след пристигането на новия владика в Русе, от Силистра го молят „да походатайства пред каймакамина“, че да могат хората да окачат камбана пред храма - нещо, за което те вече на три пъти дотогава са имали уверенията, че ще стане. Показателно е писмото с десетки подписи на жителите на село Аджи гьол, които канят Григорий да дойде при тях и да види хала им - „молим да ни приемете всинца ни българи и романе и 
да ни напишете от днес нататък във вашия тефтер
пишат аджигьолчани, които се оплакват „от нехранимайковци, гръцки синове, подкупни на гръцкия владика Дионисия“. 

Като митрополит Григорий е взискателен и принципен администратор. 
Един от екзархийските секретари споделя в спомените си, че митрополитът нямал представителна фигура. 
„Бил възнисък, слаб, с нервна конструкция човек. Умни, силно изразителни черни очи. Чело високо, коса къдрава, типичен римски нос. В речта си е кратък, ясен. И слогът в писмата му е такъв. Никакви повтаряния, никакви украси. Такива са проповедите му. Кратки, но съдържателни“. 
1878 година е отбелязана в дневника за лична кореспонденция на Григорий като „нов период на църквата ни, освободена и от турското робство. На 15 януари 1879 г. главата на Доростолската и Червенска митрополия получава специална покана от княз Дондуков-Корсаков за участие в Учредителното събрание в Търново. Събранието се провежда на 17 април 1879 г. и избира първия български монарх княз Александър Батенберг. За Григорий, който е подпредседател на Първото Велико народно събрание, Симеон Радев пише в книгата си „Строителите на съвременна България“: „Русчушкият митрополит Григорий като взема думата, каза, че кандидати имало доста... „За българите трябва един човек млад, пълен с енергия. Най после... принц Александър Батенберг може да удовлетвори всичките искания“. При произнасянето името на принц Александра всички депутати скочиха на крака и единогласно ура възвести единодушния избор на принца за княз на България“.
Заради влошеното си здравословно състояние митрополит Григорий не участва в първото обикновено Народно събрание. Но става народен представител във второто, в което работи за изработването на законопроект за църковно управление. Той участва в разискванията, в които се дебатират участието на гражданската власт в дейността на църквата, ограничаването едноличната власт на екзарха и налагането на синодалното управление. 
Григорий е активен и компетентен участник в острите дебати за ролята на държавата и църквата. Митрополит Григорий е яростен противник на държавната намеса в църковните дела и многократно изразява устно и писмено своята позиция, с което си създава не един и двама врагове. Но именно по негово предложение чл.39 на Търновската конституция е редактиран, за да гласи: „Българското Княжество от черковна страна, като съставлява една неразделна част от българската черковна област, подчинява се на Светия български синод, върховната духовна власт на българската черква, гдето и да се намира тая власт. Чрез последната Княжеството съхранява единството си с Вселенската восточна черква във всичко, що се отнася до догмите на вярата“.
На 10 август 1887 г. в България пристига Фердинанд Сакс Кобург-Готски, за да се възкачи на престола.
Митрополит Григорий става добър приятел и съветник на новия княз
Екзархийският секретар Д.Ганчев пише: „Към русенския митрополит Григорий княз Фердинанд питаеше особено уважение. Никак непристорно, защото бе продължително и трая до самата смърт на достойния архипастир“. Тази оценка и това приятелство носят радост за Григорий, особено в онези години, когато конфликтът между гражданската и духовната власт не стихва и докарват множество тъги и неволи за принципния и всеотдаен митрополит Григорий. 
Именно митрополит Григорий извършва миропомазването на престолонаследника Борис на 2 февруари 1896 година. А точно след тази церемония доростолският и червенски митрополит препоръчва на Фердинанд за духовен възпитател на първородния му син своя протосингел - Василий. Впрочем Василий по-късно наследява дядо Григорий на владишката катедра след кончината на първия митрополит на 17 декември 1898 година.
Друго богатство, което съхранява русенският Архив, са изключително интересните писма и дневникови записки на епископ Климент Браницки, известен и с мирското си име Васил Друмев, който през 1874 г. е ръкоположен като първия хорепископ в новата митрополия. Той прилежно информира митрополита в негово отсъствие за всяка приходна сума - независимо дали това са „653 франка и 68 сантима от капитала на завещанието на покойния д-р Пикуло“, 
„2000 гроша от кайме“ или пък просто 20 гроша
внесени като редовна такса. Климент отчита и всеки разход. „Малкия пайтон направихме и го донесохме. Мене не ми се допада дотам сукното му, но г.Д.Селвели го аресва, а пък ако е предназначено да бъде този пайтон подарен на моя смиреност, даже и с конете - и аз го аресвам и го приемам с всяко благодарение“, описва в писмо до владиката в Цариград епископът. И отчита: „За пайтонът г.Д.Селвели брои на майсторите 1806 пари, за 10 чували брашно - 1150 пари, за 12 кила жито - 1620 пари“. А най-отдолу на писмото дописва: „Кавето тука е скъпо сега. Ако намирате за добре от Цариград да пратите, та да са намира, не ще да е зле“. 
Старата кореспонденция, прилежно пазена в русенския Архив, обрисува цветна и звучна картина не само на църковните порядки и взаимоотношения, но също и много човешки драматични истории, за които съдействие хората търсят пак от митрополията. 
За такъв случай разказва едно от писмата на епископ Климент, изпратено до свещеника на село Баниска. 
Благоговейний поп Тодоре, обръща се към него викарият, „Ирина Стоянова от село Присово, която преди шест години се венчала с Байча Душков от село Баниска, даде тук прошение, в което казва, че речений Байчу преди пет години забегнал в странство и досега не се е вестявал никакъв, 
нито писмо е пратил, нито пари за прехрана на булката си, та и не се знаяло дека е той 
и дали е жив. Заповядваме ти с настоящето да побързаш и да явиш тук дали е това истина, като направиш за тази работа едно писмо, подписано от тебе, от старците в село и потвърдено от селските печати“. 
Онова бележито начало на Доростолската и Червенска митрополия, поставено преди век и половина от митрополит Григорий, задава тона за дълги години напред на дейността на духовната управа в Русенско. И този благороден тон следват митрополитите, наследили владишкия трон след първия. 
Василий, ръководил от 1899 до 1927 година, е учил пет години философия и богословие в Германия: три години в Мюнхен и Лайпциг и две в Хайделберг, където се и дипломира. Завръща се на 30 декември 1884 г. като доктор по философия на престижния Хайделбергски университет.
След повече 27-годишно служение митрополит Василий предава Богу дух на 24 януари 1927 г. и е погребан в притвора на храма „Всех Святих“, където е погребан и неговият наставник и предшественик Григорий.
„Целият град взе участие в траурното шествие. Всички учреждения и магазини не работеха. Даже дребните занаятчии и индустриалци по собствено желание прекратиха в 11 ч сутринта работа, та всеки да може с мисълта си да вземе участие в скръбта на Българската църква и народ и да си спомни идеалите, на които покойният митрополит неуморно е служил“, пише в официалното съобщение за погребението. 
След събарянето на „Всех Святих“ тленните останки на двамата владици са препогребани 
в катедралната църква „Св.Троица“.
Митрополит Михаил, роден през 1884 г. в Калофер със светското име Димитър, поема владишката катедра на 10 април 1927 г., като преди това е завършил с отличие Киевската духовна академия, а от 1923 до 1926 г. е бил ректор на Софийската духовна семинария. Като епархийски архиерей той е инициатор на множество благотворителни и културно-просветни начинания в епархията си и извън нея. Михаил е почетен председател на Българския червен кръст в София, а от 1927 г. до 1944 г. е и председател на БЧК в Русе. След като умира през 1961 г. в София, той е погребан в притвора на русенската „Св.Троица“. 
На 11 март 1962 г. е утвърден канонично новият доростолски и червенски митрополит - това е Проватският епископ Софроний, роден през 1897 г. в село Орешак като Стойчо Коев Стойчев. На известния като благ и справедлив митрополит се пада трагичната участ да преживее събарянето на един от най-красивите русенски храмове „Всех Святих“. На 19 януари 1994 г., на 96-годишна възраст, той подава оставка като митрополит и остава да живее на покой в сградата на митрополията в Русе. Умира на 7 юни 1995 г. в Русе и е погребан е в притвора на катедралния храм. 
Последен владика на Доростолската и Червенска митрополия е днешният български патриарх Неофит - на 17 декември 2001 година митрополията се разделя  (както е предрекъл Сава Доброплодни) и Неофит остава Русенски митрополит, а Доростолска митрополия става отново самостоятелна.