Стефан Цанев миналата седмица се поклони пред публиката в Младежкия театър като автор на пиесата "Деца на света" - тъжна комедия за чувствата и неволите на българите, чиито дъщери и синове са напуснали родината в името на свободата и гурбета. В главната роля е Доротея Тончева, съпругата на Стефан Цанев. В Народния тези дни започнаха репетициите на другата нова творба на прочутия драматург - "Духът на поета". В нея възкръсват идеите и страстите на Христо Ботев, Стефан Стамболов и Захари Стоянов.           

- Г-н Цанев, преди премиерата в Младежкия казахте, че една четвърт от нацията вече е по петте континента. Защо се стигна дотук, има ли виновни?

- Не съм съдия. Но не познавам подобен прецедент с друга държава в световната история. Една четвърт от населението вече напусна течеството и продължава да го напуска - по 80-100 хиляди души годишно. Вече изчезнаха 20 града като Велико Търново, Шумен и Добрич. Това е процес с исторически последствия. Ако правителствата и народните представители се правят, че нищо не се е случило, че нищо не се случва - те ще носят отговорност пред нацията. Масовото бягство не е резултат от природен катаклизъм, нито заради чуждо нашествие - държавата, която те управляват, прокужда децата си. Колкото и цинично да звучи, различните кабинети старателно заобикаляха и заобикалят този проблем и мълчат, защото тази емиграция е изгодна за тях. Тя решава проблема, който те не са способни да решат. Сега без работа у нас са около половин милион. Ако двата милиона българи не бяха емигрирали, а бяха останали тук - щяхме да имаме два милиона и половина безработни. Това прави 45-50% от активното население - при подобна ситуация социалният взрив е неизбежен. Всяко правителство щеше да бъде пометено.

- Някога "децата на света" ще станат ли отново "децата на България"?

- Едва ли. Какво да правят тук? Чувате ли да откриват нови фабрики, някакви производства? Напротив, говори се само за фалити, за ликвидации, за съкращения, за уволнения. Явно икономиката ни е доведена до колапс.

Всъщност икономиката ни е мъртва

- Разкажете за вашите дъщери - къде са, какво правят и колко често се прибират?

- Не обичам да занимавам обществото с личния си живот. С Доротея имаме общо 4 момичета - в Париж, Москва, Лондон, Хелзинки. Всяка е с различна съдба. Както се шегуваме - владеем цяла Европа. Тъжна шега обаче... За наша радост идват си често. Ето, едната беше тук за Коледа и Нова година, другите две дойдоха за премиерата на "Деца на света".

- Разкажете за случките около многострадалния ви мюзикъл "Любовни булеварди" в Младежкия преди 30 години. С какво изплашихте тогава властта?

- Благодаря, че ме питате, защото се разнасят невероятни версии. Когато през пролетта на 1982 г. с Юри Ступел, автора на музиката, представихме рок мюзикъла "Любовни булеварди" в Младежкия театър, тогавашният директор Виктор Георгиев скочи: "Ако вие не накарате публиката да потроши столовете, няма да ви погледна!" За съжаление през лятото го уволниха и назначиха нов шеф - Васил Попилиев. Помислихме си: Край, нов директор, нов репертоар. Той обаче ни извика и каза: "Продължавайте!" Продължихме, но в театъра се завъртяха съмнителни личности от разните комсомолски и партийни организации. После започнаха да идват официални комисии от Комитета за култура, от ЦК на БКП. Последваха безконечни изисквания за съкращения и за поправки. "Любовни булеварди" е наглед невинен мюзикъл. Двама влюбени - поет и актриса - искат да устроят свой дом, да заживеят като бели хора, но се оказва, че за това трябва да пожертват четвърт век от живота си. И за да постигнат по-бързо щастието си, решават да направят компромис - да участват в криминален сериал. (Я, то май и сега е същото?) Казано по друг начин - героите започват да се продават, да проституират с талантите си, че и с телата си. Малката сестра на актрисата обаче е отвратена от компромисите на цялото семейство и започва да пита: "Какво стана с идеалите? Къде е равенството, къде е свободата? Защо някога сте отивали смело на смърт, а сега страхливо мълчите?" Тя успява да разбунтува цялата си тайфа и накрая всички тийнейджъри в знак на протест скачат от 14-я етаж, пеейки: "Свободен дух? Къде си, свободен дух?" И на финала танцуващите им духове викат неистово: "Свободен! Свободен! Свободен!"

- Какви бяха първите коментари на цензорите в залата?

- За това, че думата "свободен" беше изкрещяна на сцената точно 36 пъти. Казаха: Не може. Питах: А колко пъти може? Отговориха ми: Три. Смешно - хем твърдим, че сме най-свободните хора на света, хем не ни дават да го извикаме, колкото си искаме. Смешно, но не ни беше до смях. Принудиха Попилиев да спре постановката. Той отказа, нещо повече - игра ва банк: обяви, че театърът отива на турне в СССР с мюзикъла. И наистина Москва беше облепена с афиши: "Очаквайте първия модерен български рок мюзикъл!" Не е тайна, че Попилиев беше любимец не само на народа, но и на Тодор Живков. Явно е разчитал на това. През юли 1983-а се състояха шест полунелегални представления.

Театърът бе обграден с милиция

Пускаха ни да влизаме по списък, срещу паспорти. Актрисата, която играеше момичето, дето питаше какво стана с идеалите, беше още студентка в академията. След представленията нейните колеги я изнасяха на ръце и горе, на площада пред мавзолея, танцуваха, викайки: "Свободен дух, къде си свободен дух?" Мисля, че това преля чашата.

- Тодор Живков все пак намеси ли се?

- Извикаха Попилиев при него. Васил се върна бял като варосан. Затвори се в кабинета си и не излезе оттам два дни. По-късно ми каза, че Тодор Живков му крещял: "Кои сте вие, та да питате какво стана с идеалите? И какво ще покажете на съветските другари - че българската младеж е принудена да проституира и да се самоубива ли? Край! Пиесата пада. Не ме занимавайте повече!" Въпросът "Какво стана с идеалите?" най-много вбесяваше управниците. Не се впечатляваха толкова от песимизма и от протеста, а от това "Какво стана с идеалите?". Защото то ги уличаваше - че са изменили на идеалите, в името на които са дошли на власт. И днес властващите се боят най-много от същия въпрос. Попилиев беше уволнен и изселен от София. Мен ме последва същата участ. Юри Ступел избяга в Гърция.

- Ако не се лъжа, Попилиев се разболя фатално именно след тази история...

- Да, така е. И досега ми тежи на съвестта съдбата на този голям актьор. Историята разби не само кариерата му, но и живота му. Поболя се и умря. Казвам това, за да се знае, че битката с цензурата на тоталитарната власт не беше невинна игра. Хайде, аз пострадах заради своите думи, заради своята пиеса, а Попилиев рискува всичко заради другите, заради нас, заради мен, заради общата кауза. За това се изискват много по-висши духовни качества от смелостта. Мир на праха му.

- Не ви ли е скучно, след като вече не ви забраняват?

- В известен смисъл - да. Забраната в ония времена беше най-точната оценка на изкуството. Слаба пиеса и бездарни стихове не се забраняват, нали?

- В Народния театър започнаха репетиции на другата ви нова пиеса - "Духът на поета". Защо Стамболов и Захари Стоянов не знаят какво да правят с духа на Ботев - нима вече нямаме нужда от гения? Престават ли двамата ви герои след освобождението да бъдат хъшове и революционери? Или се превръщат в новите диктатори?

- Имаме ний нужда от Ботев. И от Левски. Но наужким. Я си представете, че наистина дойде Левски и попита: "Какво става с нашата чиста и свята република? Всеки, който използва личната си власт за своя изгода, наказва ли се със смърт?" Какво ще стане? Та Стамболов и Захари Стоянов се страхуват от същото - че Ботев ще ги попита: "Какво стана с идеалите?"

Идеалистите са за читанките

В живота те са кошмар, няма по-жестоки хора на света от тях, казва Стамболов. За съжаление поетът, революционерът, борецът за свобода Стамболов се превръща в диктатор. Как и защо става това - точно тази чудовищна метаморфоза ме интересува. Защото подобни превъплъщения стават и днес пред очите ни. И все уж в името на доброто. Неизбежно ли е това? Прав ли е Стамболов, като казва за Исус: "Добре, че го разпнаха навреме. Ако беше станал цар на юдеите, щеше да ни покаже едно "братство и равенство" и "обичайте враговете си".

- Защо Стамболов е ваш любим герой?

- Е, как защо? Човек не би могъл да измисли по-драматична личност. За Стамболов могат да се пишат десетки пиеси. "Духът на поета" ми е втората. Преди 10 години във Военния театър се игра "Величието и падението на Стефан Стамболов". Ще напиша най-малко още една трагедия за него.

- Докога българската революция ще продължава да изяжда децата си?

- Ама как - има ли още неизядени?!

- Защо според вас само в нашенското общество творците са "млади" и "стари"?

- Така е по-удобно. Деленето на талантливи и бездарни е болезнено. Затова старите бездарници обявяват всички млади за некадърници и обратното. А в изкуството има само талантливи и бездарни.

- С какво ви привлича морето, та вече толкова години с Доротея предпочитате да преживявате времето си в Балчик?

- С това, че никога не е едно и също. Че всеки следващ миг е друго. Затова никога не ти е скучно да гледаш и да слушаш морето. Така е и с хората.

- Ако на Доротея не й хареса някой ваш текст, какво се случва - корекция или кисела физиономия?

- По-скоро аутодафе. Може би за да се предпазя, не показвам на Доротея нищо, докато не сметна, че е завършено докрай, че е съвършено - от моята гледна точка.

- Трябва ли поетът драматург да има муза до последната буква в кариерата си?

- Да. Дори ако трябва тази муза да е самият той.

Думите са мъртви, ако не са отправени към някого

- Някога имало ли е ревност - Доротея от актрисите в спектаклите ви, вие - от партньорите й на сцената и пред камерите?

- Защо не - човешко е. Не може да не ти трепне душата.

- Какво ще кажете за родните сериали по телевизиите? Дали пък не размиват понятията ни за добро и зло?

- Не обичам да гледам сериали. Не ги познавам. Те не са изкуство, нямат художествена концепция, лишени са от водеща идея - те са "като в живота", т.е. те са животоподражания без особен смисъл. В изкуството винаги има нещо повече, отколкото в живота - иначе фотографиите щяха да бъдат най-висшето изкуство.

- А какво се случва тук и сега в българския театър?

- Страхувам се от настъпващата чалгизация в него. Беше въведен оценъчен норматив: субсидия според броя на продадените билети. На пръв поглед това е справедливо. Но когато дейността на един театър се оценява ЕДИНСТВЕНО по броя на зрителите, а не и по художествени критерии, изкуството му неизбежно започва да става комерсиално за сметка на художествените си качества. Някои вече обявиха изкуството за стока. Е, да, струва пари, но не е стока. Не е само стока. Неговата истинска стойност се измерва не с парите, за които се продава, а с естетическото си въздействие. Как се стигна до чалгата в музиката? Фолк певците не са бездарни - напротив, сред тях има много даровити, но те се подчиниха на ниския масов критерий, на масовия пошъл вкус. Слязоха до равнището на тъй наречения народ (не знам защо под народ разбираме само простите необразовани хора) - и се продават. Масово и скъпо. Азис се харчи повече от Моцарт. В това няма нищо страшно, който е луд - да им плаща. Но постепенно те взеха да се превръщат в художествен критерий. Отначало, помните ли, не ги допускаха в радиото, в телевизиите - сега завладяха всичко и вече претендират, че това е истинското изкуство. Изкуството на народа. Същото започна сега да става с театъра. Погледнете по телевизиите

"Комиците", "Пълна лудница", "Каналето" и прочие - каква простотия

Какъв нисък вкус. Театрална чалга - жал ми е да гледам как кадърни актьори погубват там таланта си! Обаче "стоката" им се харесва от "народа" - продава се, плащат им скъпо. И театрите започнаха да подражават на телевизиите - какво да правят, щом им поставиха условие, че изкуството им трябва да е добре продаваема стока. Това е пагубна политика. Театърът трябва да възпитава и да издига художествения вкус на публиката, а не публиката да диктува и да снижава художествените критерии на театъра. Чехов казва: "Не Гогол трябва да слиза до народа, а народът трябва да се издигне до Гогол." Просто и ясно. Иначе наистина ще превърнем изкуството в стока. Което е равнозначно на смърт. И то позорна смърт.