Влад Коларов е автор на песни, който в момента живее във Ванкувър, Британска Колумбия. Освен като автор на песни, Влад работи и като карикатурист, илюстратор и дизайнер. Карикатурите му са публикувани в множество издания по света. Така сайтът на БНР представя един от участниците в класацията на националното радио БНР Топ 20 - най-авторитетната селекция на нова българска музика в ефира. Песента на Влад е озаглавена „Coming Home“ („Прибирам се“), наистина е много хубава, в момента е на 15-о място и всеки може да я подкрепи с гласа си в интернет на адрес https://top20.bnr.bg/
Това, което лаконичните редове в сайта на БНР не казват, е кой точно е авторът. А той е Владо Коларов, (известен още като eVlad) - професионален хумористичен илюстратор, карикатурист, аниматор и дизайнер.
Роден е в Русе и е син на известната поетеса, която скоро си отиде от този сват - Анита Коларова. Завършва Английската гимназия и продължава образованието си в Софийския университет. Започва професионалната си кариера през 1989 г. като карикатурист. Първоначално работи на свободна практика, а през 1991 г. започва работа като карикатурист за вестник „24 часа“. През 1998 г. настъпва повратна точка в кариерата и в живота му и се мести със семейството си във Ванкувър, Канада. Неговите карикатури са публикувани от многобройни вестници, списания и сайтове.

- Връщате ли се в България и в Русе, г-н Коларов?
- Винаги, когато имам възможност. За съжаление, в последно време поводите са свързани с тъжни събития, но... това е животът...
- Какви са най-ярките и най-сантименталните ви спомени от града?
- Майка ми - поетесата Анита Коларова, и баща ми - Григор Коларов, бяха учители по български език и литература. На тях дължа любовта си към книгите и словото, които поглъщах в големи количества през първите години от живота си.
Баба ми, Анка Попова, бе артистичен човек, обичаше френското кино и живописта. Живеехме в къща, която беше близо до старото кино „Цанко Церковски“ и често гледахме големите филмови звезди там. Истинска й страст обаче бе рисуването. Като самоук художник тя проведе няколко изложби в Русе и винаги ме е подкрепяла в моето увлечение по „драскане“. Дядо ми, Димитър Попов, беше адвокат и той ме вдъхнови след години да следвам право в Софийския университет.
- Рисуване, право, музика... Как стигнахте до музиката?
- Голямата любов към музиката дължа на брат ми Юлиан Коларов, който беше шест години по-голям от мен. Той също ме вдъхнови да вляза в Английската гимназия след него, където срещнах много добри приятели за цял живот, както и бъдещата си съпруга Деси. Отчасти заради него също така решихме да отидем да живеем в Канада, тъй като той вече беше там. За съжаление, преди шест години брат ми напусна този свят след тежка борба с рак. 
Животът е странна поредица от случайности и неравни битки
но когато погледнеш назад, можеш да видиш следите си - малко объркани, понякога криволичещи, но винаги довели те дотам, където си днес.
- А до изобразителното изкуство как стигнахте? Кое ви провокира да се насочите към карикатурата?
- Рисуването ми идваше лесно още от дете. Помня ясно как като малък лежах по корем в спалнята на родителите си и разглеждах последните страници на списание „Паралели“, където бяха публикувани карикатури от целия свят. В училище забавлявах съучениците си с драсканици, които ги караха да се смеят до сълзи. Карикатурата за мен стана начин на комуникация, без да си представям, че някой ден ще мога да се прехранвам от това.
Ярък детски спомен ми е от времето, когато минах покрай едно художествено ателие в Русе и през прозореца видях художник, който рисуваше. На следващия ден открих същата рисунка на страниците на вестник „Дунавска правда“. Тогава си помислих: „Ето така се появяват тези карикатури...“. Тази среща ме научи, че много от нашите любими изкуства могат да бъдат открити по всяко време и на места, където може да ги очакваме най-малко. Художници, писатели и други творци на изкуствата са винаги готови да ни впечатлят със своите таланти и да ни покажат света по различен начин.
- Как решихте да смените житейската посока и да заживеете в Канада?
- Годината беше 1996 и това бяха смутни времена, които някои може и да искат да забравят. За мен и моето семейство тези години бяха изключително трудни и решаващи за бъдещето ни. Хиперинфлация, престъпност, безредици - всичко това бе част от ежедневието ни и никой не можеше да предскаже какво ще стане утре. Беше нужно да се приспособим и да измислим начин да продължим напред. 
След преживения ужас от един среднощен опит да бъде разбита вратата на апартамента, в който живеехме под наем
мога да кажа, че това беше последната капка, която преля чашата на нашето търпение. Като млади родители наше задължение бе да гарантираме бъдеще и сигурност на дъщеричката ни и взехме нелекото решение да търсим нов живот извън родината ни. Така започнахме процеса на емиграция за Канада, който отне близо две години.
- Как успяхте да се утвърдите там?
- Като имигрант, започнал живота си от нула, мога да кажа, че единственият начин да се разбере това чувство е да се преживее от първа ръка. Най-тежкото решение, което ние трябваше да вземем, е да оставим зад гърба си родители, близки и приятели. За щастие, се събрахме с моя брат и неговото семейство в Канада, и това за нас беше изключително важно.
При пристигането ни в Канада бързо разбрах, че правното ми образование не е от голяма полза...
Имах две опции - или да започна да уча право наново, или да се преквалифицирам
Избрах второто. През есента на 1998 година започнах да работя като печатар на нощна смяна в една канадска фабрика за спортни артикули. Това беше начало на новия живот, който създадохме в Канада. През деня, след като приключвах работата си в фабриката, започвах да разработвам първите си уеб сайтове и да търся клиенти като карикатурист и дизайнер. След около девет месеца събрах смелостта да напусна фабриката и да се отдам изцяло на моя малък, но собствен бизнес. Разработих един сравнително популярен сайт за електронни картички, като в същото време работех с голяма мултимедийна компания в Ню Йорк. 
Създадох си име, заради което от Yahoo ме потърсиха, за да им помогна да създадат секция за картички на техния портал
Следваха публикации в много издания, включително редовно в „Reader‘s Digest“ - най-продаваното списание в САЩ с многомилионен тираж.
Заедно с моята съпруга основахме компанията „Cardsup Greetings Ltd.“, която се превърна в малко, но успешно дизайн студио. Усилията ни дадоха резултати и се утвърдихме на пазара. Но като всеки бизнес и нашата компания се сблъска с предизвикателства. Няколкото големи финансови кризи в САЩ ни засегнаха и намалиха броя на клиентите ни, което породи известна несигурност. Въпреки тези трудности успяхме да продадем един от бизнесите си - уеб хостинг, който беше част от дейността на компанията. Това ни даде възможност да се фокусираме върху нашата основна дейност - дизайн и мултимедия. 
- С какво се занимавате в момента?
- В момента длъжността ми е Старши уеб мениджър/дизайнер в отдел „Растеж“ в компанията „PressReader“, която е платформа за дигитално разпространение на вестници и технологии, нещо като „Netflix“ за вестници, списания, а отскоро и книги. Компанията е със седалище във Ванкувър и офиси в Дъблин, Ирландия, и Манила, Филипините. Със съпругата ми Деси (дъщеря на Диана и Еберхард Унджиян, също от Русе), която работи за канадското правителство в Отава, имаме две деца - син и дъщеря. Обичаме да пътуваме и да разглеждаме света, като в последните две години, „благодарение“ на Ковид, правихме само обиколки с колата на близки и по-далечни природни забележителности. Освен музика, 
прекарвам може би прекалено много време в гледане на филми - друга страст
а отскоро и се забавлявам с правенето на домашни филми за нашите пътешествия.
- Има ли други българи и евентуално русенци около вас?
- Има, и то много. Българската общност зад граница представлява своеобразно огледало на България, където може да се видят отблясъци от нашите души и животи. Там може да се срещнат различни хора с различни истории и съдби - някои от тях успяват да създадат уютен дом и успешна кариера, докато други се връщат обратно в родината, разбирайки, че животът е труден навсякъде. Има и такива, които се завръщат, но се разочароват от сложния ежедневен живот в България и отново отиват зад граница. 
Имаме приятели и от Русе, дори и някои съученици от Английската гимназия
макар от различни випуски.
- Разкажете за заниманията си с музика?
- Музиката е постоянно присъствие в моя живот. Тя е своеобразна терапия, която ми помага както в трудни, така и в добри моменти. Не знам дали е дарба или своеобразна форма на лудост, но музика звучи постоянно в главата ми. И понякога се „налага“ да я споделя с останалите.
Създаването на една песен е своеобразен процес със свои уникални характеристики. Той започва с музикална идея, която трябва да се модулира, сложи в рамка и развие до завършен продукт, като това изисква част изкуство, част наука и част занаятчийство. Въпреки че не мога да кажа за себе си, че съм изключителен певец или музикант, това си е хоби, което ми дава възможност да науча нещо ново всеки ден.
Когато бях в Английската гимназия, класът ни беше известен като „музикалния клас“, защото винаги бяхме с китари и пеехме през междучасията. 
Създадохме си и малка група подобна на митичната „Пеещи звезди“, която по-късно стана групата „Кукери“
Но имаше един проблем - не разполагахме с добри инструменти или оборудване. Затова сега наваксвам - направил съм си малко студио вкъщи, където записвам своите идеи, когато имам възможност. След това идва по-трудната част - да ги направя да звучат добре... Все още не мога да кажа, че се справям напълно с процеса на миксиране и настройване на звука. Това са сложни процеси, които изискват голямо внимание към детайлите. За да станеш добър звукорежисьор, трябва да познаваш музикалния език и да можеш да го говориш с лекота. Но се опитвам.
- И опитите дават резултати, участвате с успех в България Топ 20 на БНР. 
- Да, това е голяма гордост и радост - включването на „Coming Home (Прибирам се)“ в класацията на БНР Топ 20. Никога не бих предположил, че нещо написано самоделно в моето „мазе“, би могло да намери място в националната радио класация. Аз почти бях спрял да се занимавам с музика, след като брат ми ни напусна преди шест години. Едва през края на миналата година, след като компютърът ми за работа се повреди, се вдъхнових отново. Реших да го възстановя заедно с всичките програми за музика, които бях инсталирал преди.
Малко случайно и благодарение на Фейсбук пост на Тео Ушев - невероятния аниматор, художник и режисьор, имах възможността да чуя една прекрасна песен на Илко Биров („Mrs. James“). Това ме накара да се запитам защо и аз не предложа нещо на БНР? 
Реших да го направя, за да споделя с повече хора тази малка песничка. И така тя зазвуча по радиото. Дано се хареса...
Обикновено в създаването на песни участват много хора като тон режисьори, продуценти, аранжори и други. За мен обаче това е забавление и възможност да науча нещо ново, както и начин да изтормозя семейството със звук на изтерзано-грачещ глух певец, който ги буди рано сутрин... Между другото - едно уточнение: тази песен я изпява гост певец, като част от репертоара на фиктивната група „The Vlade“.
Нямам особено големи очаквания за добро класиране на песента, но със сигурност ще бъда любопитен дали хората ще я харесат. Дано. Надявам се, че брат ми и мама също ще я чуят... Някъде там, в друго измерение...