За никого не е тайна, че от векове Русия и нейните управници проявяват стремежа да разширят територията и влиянието си на Запад, да стъпят здраво върху Проливите между Черно море и Средиземноморието. Под различна форма и с различни методи не само в политиката, в икономиката, но и в духовната сфера. Пример за това е Сърбия, която става здрав руски плацдарм и остава такъв и до ден днешен. 
През вековете и славянските племена от разни краища на Европа, най-вече от руските степи, не остават равнодушни към балканските простори.
Украини и руси, староверци (старообрядци), липовани 
периодично предприемат набези към Балканите с надеждата да избягат от „прелестите“ на руския царизъм
и самодържавието. Епоха след епоха, вълна след вълна, надигнала се след всяка поредна война, към нашите земи поемат различни групи от северната империя, а това съвпада със стремежите и стратегиите на разни руски управници и държавни образувания към Балканите.
Многократно съм се спирал върху различни аспекти на едни такива „преселения“, които водят своите корени още от далечното Средновековие. Нека никога да не забравяме, че именно българите, българската държава и православие полагат основите на украинската и руската държавност, прехвърлят мостовете на православието между Запада и Изтока. Колкото и да се стремят днешните путински политически апологети да преиначават историческата истина, тя си остава истина. Фактът си остава факт. Десетки години, под една или друга форма, дипломацията, а и политиката на Русия към Балканите, към нашата държава България остава неизменна. С различни оттенъци и нюанси, разбира се, според определения исторически момент.
Руската експанзия и руската емиграция към нашите земи имат своето определено проявление от средата на XIX век и това на приливи и отливи продължава с различна степен на ефективност до втората четвърт на XX-то столетие, та дори след 1944 г. и до днес.
Още от XIV век Османската империя застава като „рибена кост в гърлото“ на руските стремежи. Войните с нея се водят на приливи и отливи, с променлив успех. Ще ми се обаче тук да наблегна на един съществен момент: още от средата на XIX век, 
след Кримската война и попътно с Източния въпрос, зачестяват преселванията или по-точно бягствата
на руски войници или жители в посока на балканските земи. „Очаровани“ от прелестите на руското самодържавие и царизъм, мнозина намират подслон и убежище у нас. И това става в същия момент, когато именно руските управляващи правят непосилни опити да залъжат българското население с евентуалното му преселване към обезлюдените руски земи.
Апотеоз на българофилските чувства са думите на Захари Стоянов в няколкото реда на бележитата му статия „Кой“ за руската политика. „...Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка!... Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука...“, с която подкрепя и въздига на нови височини стремленията на Георги С. Раковски (в памфлета „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, вижте карето) за българската самостоятелност в противовес на политиката на Русия за българско преселение. 
Въпреки далечината на времето за тези думи зачестилите проблеми около Източния въпрос и руско-турските войни карат много руснаци да се замислят и да потърсят убежище в българските земи. Официално или не, но
първата значителна група руски преселници в нашите земи
е след Руско-турската война от 1877-1878 г. Близо три страници от регистрите за погребения на русенския катедрален храм „Св. Троица“ включват сведения и имена на руски военнослужещи. Откъде те се озовават в Русе, все пак не са паднали от небето, нали? Не говоря тук за ония от тях, които са починали в резултат на раните си или поради други заболявания.
Не на последно място са многобройните случаи за дезертьорство на руски поданици. Дълги години моя русенска приятелка, Каролина, днес живееща в Нова Зеландия, търси руските корени на рода си в Русенско, засети от един руски невъзвращенец. Въпреки че такива случаи почти не се документират от руската военна историография, те съвсем не са изключения, но най-често се препредават от устни или други спомени. 
А какво да кажем за ония близо 3000 руски офицери
които остават в Княжество България и Източна Румелия между 1878 г. и 1885 г. като служещи в руския окупационен корпус и/или в младата българската армия, известна още и като Българска земска войска?
Стига се дотам, че първият военен министър на България, генерал-майор Паренсов, след среща с император Александър II заявява на княз Александър Батенберг, че „именно той (военният министър - б.а.) носи отговорността за руските офицери, че техните оставки от руската армия са само фиктивни и продължават да се ползват, с изключение на заплащането, от всички преимущества на руската действителна служба, че князът няма право да се занимава с оценката на службата на ротните и дружинните командири, защото те не са негови поданици, а са отговорни пред императора и императорското правителство“. 
Всъщност по линията „военен министър на Княжеството - руски офицери“ императорското военно министерство подчинява българската войска и си гарантира нейното използване, както при евентуална война срещу Османската империя и Австро-Унгария на Балканския полуостров, така и като 
средство за въздействие във вътрешнополитическия живот на младото българско княжество
Указ номер 210 от 1883 г. на княз Александър Батенберг, с който са обнародвани и сведени до знанието на руските офицери правилата върху положението на военния министър и на руските офицери в Княжеството.
С различни промеждутъци руско преселение към нашите земи може да се наблюдава и в следващите години след т.нар. русофилски бунт, та чак до Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Това е все пак един междинен етап, но истински „бум“ на руско преселение към нашите земи можем да отчетем с предислокацията на т.нар. белоемигрантски руски военни съединения на генералите Врангел и Деникин след войната и трагичната октомврийска/ноемврийска революция в Русия през 1918 г. Наскоро имах възможност да проследя едно предаване по БНТ за тези „белоемигранти“, но истината остава малко по-друга: най-голямата вълна на руско преселение с трайни последици за българската икономика и народ е оная, третата вълна, между 1918-1925 г., когато 
над три четвърти от заселилите се у нас руснаци са граждански, а не военни лица
Не бива да смесваме етническия произход на такива преселници, но те остават до болка познати и днес ги оприличаваме с украинските бежанци.
По „митрофановски“, или по „гундяевски“ /имат се предвид посланикът на Русия у нас Елеонора Митрофанова и руският патриарх Кирил Московски със светско име Кирил Гундяев, ярък поддръжник на Путин с доста спорни моменти в биографията/ и до ден днешен Русия често ни натяква, че не сме признателни за подарената ни свобода.

Злощастното преселение
на българи в Русия

„Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ е политически памфлет на Георги Раковски, издаден през 1861 г. Написан е през 1860 година в контекста на последното значително преселване на българи в Украйна. Руските дипломатически представителства в България започват нова активна кампания в различни части на страната, обещавайки на преселниците добри условия на живот в села, изоставени от татарите.
На място се оказва, че всичко е една много, много голяма лъжа! И тръгналите да търсят нов по-богат и спокоен живот българи се оказват не просто измамени, а и поставени на ръба на оцеляването, който немалко от тях не успяват да прескочат. Макар че по политически и идеологически причини не са широко известни у нас, за това има достатъчно и недвусмислени свителства.
Руската пропаганда намира отзвук главно във Видинско, Белоградчишко и Ломско.
По това време Раковски живее в Белград и получава материална подкрепа от правителството на Сърбия, но решава да издаде брошурата анонимно в Букурещ, използвайки псевдонима Един българин. Той изпраща там своя сътрудник Теодосий Икономов, който я отпечатва в тираж 3 хиляди броя. Научавайки за остро критичното към Русия съдържание на брошурата, руският генерален консул Хенрих Офенберг подтиква местната проруска българска организация Добродетелна дружина да изкупи и унищожи целия тираж. Въпреки това Икономов успява да отпечата още 3 хиляди копия, които при голяма секретност са прехвърлени в България.
В брошурата Раковски остро критикува лъжливите обещания на руските агенти, опитващи се да привлекат български заселници. Той прави исторически обзор на българо-руските отношения от времето на Светослав Игоревич и заключава, че заробването на българите и завладяването на България е трайна руска цел, която сега се осъществява в съгласие и със съдействието на османските власти.
„Преселение в Русия...“ предизвиква широк отзвук сред българската общественост и през следващите години редица публицисти, като Васил Попович, Любен Каравелов, Христо Ботев, пишат по тази тема и критикуват, макар и по-умерено, руската политика.