Петя Чешмеджиева е доктор по педагогика, магистър по психология, със специализация по консултативна психология (индивидуално, групово, семейно, кризисно консултиране, телефонно и интернет консултиране). Професионалната й практика включва психологическо консултиране, водене на обучения, психодиагностика, диагностика на детското развитие с програми за оптимизиране. Тя е психолог-управител на Център за психологически услуги и развитие "Псикомфорт" (гр. Русе, бул."Цар Освободител" №14, ет. 2, GSM 0887923413; http://psycomfort.com/). Научните й интереси са насочени към възможностите за превенция на неврозата, оптимизиране на здравето и повишаването на качеството на живот чрез подобряване на общуването и отношенията - усъвършенстване на комуникативни умения и на умения за разрешаване на конфликти.
Всяка седмица Петя Чешмеджиева ще отговаря на въпроси на читатели на "Утро", които може да се задават на адреса на редакцията Русе, ул."К.Иречек"6 или в офиса на "Псикомфорт", както и на електронните пощи на редакцията и Центъра за психологически услуги и развитие [email protected] и [email protected]
Важно е хората, които имат въпроси, да знаят: тук може да откриете съпричастие без съучастие; може да получите препоръки, които да ви ориентират в посоки, но не и директни съвети какво трябва да изберете или да направите; гарантира ви се дискретност, с каквато се ползват всички клиенти на Център "Псикомфорт" /имената на питащите ще бъдат сменяни, за да не бъдат идентифицирани от никого/; предвид ограниченията на дистанционното консултиране, при което човекът в нужда е анонимен и представя накратко проблема си, случаят остава неизследван, затова отговорите ще дават принципни насоки, така че да бъдат общополезни за читатели с подобен проблем. Няма универсални рецепти и консултирането не дава рецепти, а пространство, което разширява перспективата на нуждаещия се, за да се окуражи към справяне. 
С тази рубрика се надяваме да допринесем за възможностите за справянето със страховете и със стреса в ежедневието на нашите читатели.

 

Имам един много голям проблем. По принцип съм спокоен, добродушен човек, но има моменти, когато избухвам за най-малките неща, свързани с моето лично пространство и цели - идва ми да чупя и да блъскам. Обичам да си колекционирам всякакви неща (цигарени кутийки, запалки, пощенски марки и т.н.). Много мразя да ми се влиза в стаята, защото знам, че с добро дело - стаята да се почисти, изчезва нещо мое (непотребно за този човек, който „бърше праха“, но за мен важно). Не виждам смисъл да споделям всичките си случки, които пораждат гняв у мен, но ще кажа само за една. Събирам етикети от кока-кола, бях събрал 60 етикета (около 120 лв. в пари), казах на баба ми „За нищо на света няма да влизаш и да ми чистиш стаята, защото пак ще изчезне нещо“. След време се прибрах и гледам стаята почистена. Главата ми пламна! Забелязах, че тези 60 етикета също са били „почистени“. Тогава направо побеснях... Скарах се с баща ми, с баба ми и т.н. Осъзнавам, че това са просто хартийки, които винаги могат да се заменят, но се скарах заради глупост с нашите. Как да преодолея този гняв? По късно се усещам къде ми е грешката, но вече е късно. Можете ли да ми помогнете? Ще съм ви много благодарен! Поздрави! Миро, 19 г.

Миро, в писмото ти не само споделяш проблеми и чувства, но го правиш искрено и самокритично. Разбирам, че гневът с мисълта, че достигаш до състояние да ти идва да чупиш и да блъскаш, те кара да се чувстваш зле, защото се познаваш като спокоен и добродушен човек. Значи у теб, гневът заради претърпяното вмешателство влиза в конфликт с твоята миролюбива същност. От една страна, това те възпира да не пристъпваш към крайни действия, от друга, те кара да потискаш гнева и ако не успееш, да се почувстваш виновен.
Намесата в личното пространство е неприятна за всеки. А избухването при такава намеса е доста характерно за възрастта, в която си в момента, особено когато го правят близките възрастни. Навлизайки в зрелостта, хората съумяват да полират своите модели на поведение и на реакции срещу такава намеса, но някои, които не са така критични като теб към обноските си с другите, могат да останат груби до края на живота си.
От описанието, което правиш, се опитвам да си представя стаята ти като неприкосновена твоя територия и как мисълта за пипане там ти покачва напрежението заради риска за ценна загуба. Струва ми се обаче, че потисканият гняв е основен фон на настроението ти и когато се случи това, което ти е неприятно, той ескалира. Може би, прибирайки се вкъщи, ти вече си настроен, отваряйки вратата на стаята ти, ако има признаци за почистване, да проверяваш липсите. Мислех да ти дам практичен съвет сам да почистваш стаята си поне веднъж седмично, за да има баба ти по-малко основания да го прави, но дали няма причина да оставяш стаята по-разхвърляна - по-лесно се отчита с един поглед дали е влизано - подреждано, и се очертава
нов повод за бурно отреагиране, от което може би имаш нужда
и тази ситуация ти предоставя стимул?
Семейството от дете ти е предоставило своя стая, която по-рано са наричали "детската", а сега - "стаята на Миро". И ето - направили са твое пространство, а не те оставят да се чувстваш господар в него, което е донякъде коварно наистина. От писмото не се разбира точно, но вероятно си единствено дете в семейството и няма друг, с когото делиш стаята си. Какво би било, ако имаше брат или сестра? Може би в израстването заедно щеше да преодолееш споделянето на това пространство, в което всеки си има своите неща, всеки познава (значи ги е разглеждал) нещата на другия, защото ако има сърдечни отношения между деца, те си ги показват взаимно, общуват чрез вещите си, научават се да ги уважават като принадлежащи на другия, в същото време всеки става склонен да пази, ако докосва, така както в общуването се докосваме до душата на другия и го уважаваме.
Изглежда, че баба ти не те разбира. Все едно не те чува. Или в тази възраст паметта й вече не е толкова силна и прави много неща автоматично, по инерция, каквото за жените е домашното шетане, или пък може у нея да не е угаснал стремежът да те възпитава, като те счита за неподреден. Старото поколение са така - често казват "Щом не е прибрано, значи е за боклука". Но ми се струва, че ти не си толкова категоричен в желанието ти тя да не преминава през твоето пространство и да не се допира до него. "За нищо на света няма да влизаш и да ми чистиш стаята, защото пак ще изчезне нещо" - ми напомня предупреждение на майка към дете: "И да не бягаш, че пак ще паднеш!", знаейки, че то пак ще бяга и, разбира се, пак ще пада. Може би общуването ти с нея е намаляло - вече не си зависим от грижите й като малко дете, а вероятно изпитваш привързаност към нея. Като по-голям вече се чувстваш принадлежен на друг свят, който в момента не може да установи разбирателство с възрастните. В същото време твоето пространство е нещото, заради което се уверяваш, че баба ти се интересува от теб.
Този интерес дълбоко в душата ти може да ти е ценен,
ако е средството ти за общуване с нея, от което имаш нужда, заради което съжаляваш след бурните реакции на гняв. А може би така - с неразбирателството за изхвърлянето на нещата ти стимулираш своя гняв, за да достигнеш до вина, която е реална, ако по-рано си изпитвал "присвоена" вина?
Миро, писмото ти някак странно мълчи за взаимоотношенията вкъщи - между теб и родителите ти, между тях самите (дали семейството ти е цяло), за тяхното отношение към теб. Говориш за тях в безлична форма - "Много мразя да ми се влиза в стаята, защото знам, че с добро дело - стаята да се почисти, изчезва нещо мое (непотребно за този човек, който "бърше праха", но за мен важно)". За малко споменаваш баща ти заедно с баба ти, когато разкриваш, че си им се скарал. Но той и майка ти не присъстват в разказа така все едно липсват или по-скоро на теб ти липсват. Не ти достигат. Може би е така неотскоро и в основата на твоя гняв има и тъга. Отношенията с присъстващи родители в живота на тийнейджъра поражда друг тип напрежения, противоречия, стремеж порасналото момче да се заяви като голям, който иска самостоятелна власт върху неща от живота си, макар и да има все още нужда от родителите си по важни проблеми, но по-скоро е чувствително към форми на контрол от тяхна страна, на които реагира със съпротива да изпълнява съветите и изискванията им.
Какво те свързва с твоите близки
- този гняв, който трябва да се поддържа от честия конфликт по повод вмешателството в твоето пространство? Като че ли между вас липсва друга комуникация. Иначе ти би бил толерантен за пространството си, ако нямаше по-специална нужда от контакт с тях, ако присъствието им в живота ти е било пълноценно заситено по-рано. Може би те не са развили способност (или имат пречки в настоящето) да се свързват с теб по друг, истински жив начин, освен посредством вещите, почистването, може би и храната? Но ми се струва, че на теб ти липсва другата "топла храна" - емоционалното "хранене", което взаимно да споделяте. Миро, може би емоционално топла за теб е майка ти, но е някъде другаде? Да не би да са разделени? Често се случва деца на разделени родители да си мислят, че носят вина за раздялата, или пък за това животът да ги е събрал за семейство погрешка.
Във възрастта, когато повечето твои връстници се бунтуват срещу родителите, отстоявайки независимост, ти като че ли нямаш срещу кого израстващо да се разбунтуваш? Може би баща ти не е умеел да ти отделя внимание, а ако и майка ти отсъства заради него, вероятно това те прави потиснат.
Дали имаш спомени, които те натъжават заради нещо загубено?
Ако албумите със снимки от детството те натъжават, вероятно не можеш да се връщаш към миналото без тъга и гняв. Така колекциите биха били по-безопасен начин да заместиш една своя история, към която си болезнено чувствителен, с други истории в серийни поредици марки, етикети, опаковъчни кутийки. Нали не си мислиш, че не уважавам такова хоби? Просто търся мотив, криеща се твоя потребност сред купчината събрани неща, които си определил "нещо мое - важно за мен". Така както навремето сигурно си се радвал на количките (автомобилни моделчета) и може би нареждането им на "паркинг" тогава ти е помагало да понасяш трудностите в домашното общуване? Личи си, че не паричната стойност на пълните бутилки от етикетите и не номиналната стойност на марките са твой същински мотив за гнева ти и че този аргумент е външен, само пред баба ти, която като повечето възрастни е практичен човек и би проявила разбиране чрез него. Сам казваш: "Осъзнавам, че това са просто хартийки, които винаги могат да се заменят, но се скарах заради глупост с нашите". Това приемане на изчезването им подсказва, че не като екземпляри в колекция са същински ценни за теб, а може би
като "валута", чрез която влизаш в контакт с вашите
по обща тема, макар и със скарване. Сигурно знаеш, че хората, които имат силен интерес към такова хоби, за да съхранят колекциите си, ги подреждат в класьори (предполагам имаш за марките), етикети биха могли да бъдат залепени в тетрадка, в обикновено фото албумче, другите вещи може да се прибират в кутия - знак, че се съхраняват. Но ако направиш така, баба ти не би имала склонност да ги изхвърли, за което ти да имаш повод да й се ядосаш. А ти може би имаш нужда да изразяваш реакция поне "заради глупост". От нейна гледна точка тя не би могла да знае например коя от неизхвърлените хартийки от дъвка е боклук и коя ти е много ценна.
Питаш: "Как да преодолея този гняв? По късно се усещам къде ми е грешката, но вече е късно. Можете ли, да ми помогнете?". Може би ти е трудно да осветлиш за себе си проблем, който те подтиква към колекционерство на неща, които другите считат за отпадъци. Цигарените кутии и запалките вероятно са празни - 
остатък от съдържание, което вече е било използвано от някого и го няма,
етикетите са имали функция да означат напитка, която вече е изпита и я няма, макар и да е имала посочената от теб стойност. Това са мои предположения, Миро, които биха могли да бъдат по-полезно обсъдени с психолог в среща, в случай, че колекционерството служи на психиката ти да замества остатък от нещо липсващо, съществена потребност, която не е намерила в живота ти средства да се удовлетворява. И тъй като споделяш "избухвам за най-малките неща, свързани с моето лично пространство и цели", може би е по-добре да насочиш вниманието си към второто, за което не каза нищо по-конкретно в писмото – твоите цели. Ако не си ги споделял с близките ти, може би ти липсва увереност, че биха те подкрепили? Постигането им, ако имаш яснота по тях в твоята възраст, също би удовлетворявало потребности да бъдеш не само присъстващ, но и действащ в живота.