Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали, свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

Тодор БИЛЧЕВ
Как идеите на анархизма проникват в България? Специалистите знаят отговора на този въпрос, но за широката публика е почти неизвестно, че за разпространението им в страната ни взема активно отношение един наш съгражданин.
Интересни факти за бурното навлизане на тази идейна философия дават документите на Панайот Великов Чивиков, които през 2004 и 2007 година са дарени от сина му Жерминал Чивиков на Държавен архив-Русе. 
Панайот Великов Чивиков е роден на 27 октомври 1904 г. в бедно железничарско семейство в Русе. Синът на Тодора Великова Чивикова и Велико Генов Липниклиев (Чивиков) отрано ориентира възгледите и идеалите си към съвременните прогресивни течения на епохата. Това закономерно го води, заедно с по-големия му брат Стоян, до модерните тогавашни анархистични идеи на Бакунин и Кропоткин, които определят цялостния му по-нататъшен житейски път.
Идеите на анархизма в Русе се проповядват от такива интелигентни личности като Върбан Килифарски, Иван Янков-Янк, Георги Шейтанов, Желю Грозев и др. Те са дълбоко убедени и пламенно твърдят, че марксизмът ще доведе до държавен капитализъм, който няма да реши социалните проблеми, а само ще съдейства за опропастяването на една прекрасна философско-политическа идея. И още - че 
социализъм без свобода е варварство 
и в обществото трябва да бъде установен властващият в природата свободен и неограничаван от никого изначално съществуващ ред. 
Всичко това няма как да не впечатли жадната свободолюбива юношеска душа на младия Панайот, който от ученическата скамейка тръгва по тежкия път на съпротивата срещу всяко зло. 
Първите му стъпки са пред септември 1923 година, когато покрай избухналото Септемврийско въстание заедно със свои другари съмишленици е преследван, измъчван, заплашван с физическо ликвидиране и дълго задържан по арести и полицейски участъци.
По-нататък следва изключването му от елитната русенска Мъжка гимназия и прехвърлянето му в Столарското училище, където е сред най-добрите ученици, но полицията отново изисква неговото изключване. 
Остава му единствено бягството в словото
Словото, с което всичко започва, но и завършва, което знае толкова много, което всичко ни дава, но и ни взема. В този смисъл Панайот Чивиков започва да се  утвърждава, за да пребъде в словото.
    Именно затова дебютира още като ученик с публикации в органа на младите анархисти в България вестник „Буревестник“, излизащ в Русе по решение на конгреса в Ямбол, като впоследствие два броя от този вестник се списват под негова редакция.
Но-нататък заедно с Георги Шаламанов, Димитър Панов и други съмишленици прави опити за съвместно издаване на „Пурпур“, „Свободна мисъл“ и „Сигнали“, но те постоянно се конфискуват от полицията и не успяват да се наложат.
Преди това още в ранните си младежки бунтарски години Чивиков 
вече е издал първата стихосбирка „Другарят Христос“
излязла през 1927 година, с която е успял да си издейства и църковната анатема за богохулните си слова. 
През следващата година се явява сборникът с разкази „Шлеп 3570“ и отново стихосбирка - „Песни на един прокуден“. За да дойде 1934 година и новата му бунтарска стихосбирка „Ден последен е този“. 
Междувременно Панайот Чивиков влиза в кръга „Мисъл и воля“ на Георги Жеков, където публикува едни от най-стойностните си стихотворения и става отговорен редактор на издавания от Александър Сапунджиев и Петър Лозанов вестник „Работническа мисъл“. Именно за публикувана в него статия против Александър Цанков той е 
осъден по Закона за защита на държавата на три години строг тъмничен затвор
И точно тогава, след двегодишно пребиваване във Франция /1928-1929 година/, отново му се налага да емигрира. 
Пресичайки с документи на името на изявени анархисти последователно Югославия, Русия, Австрия и Франция, той най-накрая трайно се установява в Испания. Годината е 1936-та. В страната бушува яростна гражданска война. Панайот Чивиков и сега не е безучастен. Той е в челните редици на Народната републиканска армия, откъдето с оръжие в ръка се сражава срещу врага, а като човек на словото често се изявява по Радио Барселона, като участва и в издавания на български език бюлетин на анархистите. Но всичко това продължава само две години.
Идва 1938 година и анархистът от Русе отново е при близките си в родината. Твърде за кратко, обаче. Защото още със завръщането си е арестуван и заставен да отговаря за 
публикуваните от него в задграничния печат статии „Цар Борис Последни“ и „Съдбата на бояджията Адолф Хитлер“
След освобождаването му започва работа в местните русенски вестници „Дунавски вести“ и „Трибуна“, както и във варненския „Черно море“, в които помества свои материали под псевдонимите Дон Базилио, Педро Хименес, Жорбон, Отто Запрянов и др.
Сигурно ще прозвучи невероятно, но този толкова нестандартен и необикновен човек цял живот изкарва прехраната си като редови счетоводител, с което потвърждава житейската истина, че конкретният израз на борбата за хляба е толкова различен от всичките идеи за нея. 
Втората му европейска емиграция го среща с любовта на живота му - София Максимилян от австриайския град Грац, която заради него оставя родината си и скоро става г-жа Чивикова. Не след дълго семейството се радва на дъщеря си Пламена (1944 година) и на сина си Жерминал (1945 година). 
И двете имена са натоварени със смисъл
По-малко известно е значението на Жерминал. Това е въведеният по време на Френската революция пролетен месец между 21 март и 19 април, времето на цъфтежа, на първите злакове. Точно той е избран от Емил Зола за заглавие на един от най-известните му романи, в чийто финал авторът изразява вярата си в „жътвата на бъдния век“. 
В навечерието на демократичните промени у нас - на 28 юни 1989 година, далеч от родината си, в Русе, почива София Максимилян Чивикова. В София и до днес се намира дъщерята Пламена Панайотова Семова, а синът Жерминал Панайотов Чивиков, който ни предостави този ценен бащин архив, поема по неговите духовни и житейски пътеки. Жени се за холандка и остава да живее в тази страна и днес, но не забравя Русе и бащината къща на ул. „Мостова“ №27, която и днес пази, ремонтира, а даже и обитава при честите си пребивавания в родината.
А Панайот Чивиков, вече сам и на преклонна възраст, последователен и верен докрай на идеите си, продължава да публикува талантливо написаните на испански език стихове по страниците на латиноамериканските списания „Верде Оливо“ - Куба, „Тиерра и либертад“ - Мексико, „Рута“ - Венецуела, „Мухарес либрес“, издаван във Франция, „Ла разон“, излизащ в Холандия и др.
Така убива самотата си този непризнат „el poeta ignorado“, както го нарича Сара Гилен и това наистина разпръсква самотата му и го удовлетворява в тази напреднала житейска възраст, която спира възхода си, чак когато достига завидните 94 години. Панайот Великов Чивиков почива на 16 август 1998 година в Русе.
Голяма част от всичко сътворено от неповторимия и нестандартен Панайот Чивиков днес присъства и в 256-те архивни единици, които синът му Жерминал подарява на Държавен архив-Русе.