Уикенд разказ за човека зад митологията - със зъболекарския му ужас, тайното пътуване до Италия и срещата, при която Наполеон го нарече просто „човек“

Йохан Волфганг фон Гьоте е роден на 28 август 1749 г. във Франкфурт на Майн и прекарва последните 57 години от живота си във Ваймар. Литературното му наследство е вписано в регистъра на ЮНЕСКО „Памет на света“ през 2001 г.

Ако някой днес реши да изчезне без предупреждение от високопоставената си длъжност, да остави любовницата си във фурия и да прекоси Европа под фалшиво име, вероятно ще го нарекат егоист или поне ексцентрик. През 1786 г. обаче това е Йохан Волфганг фон Гьоте - на 37 години, вече световноизвестен автор на „Страданията на младия Вертер“, министър в двора на Ваймар и човек на границата на нервна криза. На 3 септември той се измъква тайно от чешкия курорт Карлсбад в три часа сутринта, оставяйки дори херцога да научи за бягството му от писмо. Целта: Италия. Или както самият той пише - да излекува „тайна болест, мания“, от която страда години наред.
Пътуването му не е обикновен Гранд тур. Гьоте спи с дрехите, за да е готов за тръгване всяка сутрин, преминава през Флоренция за няколко часа - колкото да не изпусне Рим - а в Неапол се катери три пъти на Везувий с тефтер и пинсети, за да събира вулканични образци. В Сицилия яде сърцевина от трън с приятели, превежда Омир „с чаши хубаво червено вино“ и стига до заключението, че без Сицилия не можеш да разбереш Италия. Но пътуването крие и по-интимни подробности: според Encyclopaedia Britannica, по пътя е имал „неособено задоволителни срещи с проститутки“, вероятно първите му сексуални контакти от години, ако не и изобщо. В Неапол се запознава с младата Ема Харт - бъдещата лейди Хамилтън и любовница на лорд Нелсън - но я намира за ein geistloses Wesen - „бездушно същество“.

Ученикът, който посмя да оспори Нютон

Литературата помни Гьоте като поета на Фауст, но самият той смяташе за най-голямото си постижение нещо съвсем различно: теорията на цветовете. „Не се гордея с поезията си - казва в късните си години, - но с факта, че съм единственият в моя век, който знае какво е правилното в трудната наука за цветовете“.
През 1810 г. публикува „Теория на цветовете“ -  книга от над 400 страници, в която отхвърля Нютоновата оптика. Докато Нютон твърди, че цветовете са скрити в бялата светлина и се разкриват чрез призма, Гьоте настоява, че цветовете възникват на границата между светлина и мрак, през „мътна среда“. Жълтото е светлина, смекчена от тъмнина; синьото е тъмнина, смекчена от светлина. От физическа гледна точка той е в грешка, но подходът му е толкова необичаен, че днес хаос-теоретикът Мичъл Файгенбаум, препрочитайки опитите му, изненадано заключава: „Гьоте всъщност е бил прав за цветовете!“. Живописецът Дж. М. У. Търнър притежава анотирано копие на книгата, а един от неговите шедьоври - „Светлина и цвят (Теорията на Гьоте)“ - виси в лондонската Tate Britain.
Научните му интереси обаче не спират дотук. През 1790 г. открива междумаксиларната кост в човешкия череп - доказателство за родството между човека и животните - и пише възторжено: „Толкова съм щастлив, че всичките ми вътрешности са в движение“. Минералът гьотит (железен оксид) носи името му, а в ботаниката въвежда понятието за „метаморфоза на растенията“ - идеята, че всички части на растението са видоизменени листа. Тези му възгледи по-късно ще повлияят на Дарвин и Уолъс при формулирането на еволюционната теория.

Любовта, която Ваймар не прости

През лятото на 1788 г., малко след завръщането си от Италия, Гьоте се разхожда в парка, когато 23-годишната Кристиане Вулпиус - дъщеря на беден чиновник, работила в работилница за хартиени цветя - го спира с молба за брат си. Гьоте е пленен от „розовите й бузи, блестящите очи и пищната фигура“. Тя се нанася при него, но брак не сключват - не само защото той се бои от институцията, но и защото самата Кристиане първоначално отказва. Ваймарското висше общество е възмутено. Шилеровата съпруга Шарлота я нарича „кръгло нищо“, Бетина фон Арним -“кръвна наденица“, а Томас Ман по-късно я описва като „красиво парче храна“.
Кристиане ражда четири деца, само едно от които оцелява - Август, роден на Коледа 1789 г., за когото херцогът на Ваймар става кръстник. Гьоте обаче често отсъства по време на бременностите й, а плачът на бебето го кара да заминава за дълги периоди в Италия. Едва през октомври 1806 г., когато френските войски превземат града, двамата сключват църковен брак - не от романтика, а защото в хаоса на окупацията Кристиане се нуждае от закрила, която само законната съпруга има.

„Вие сте човек!“

На 2 октомври 1808 г. в Ерфурт, в резиденцията на губернатора, се състои една от най-необичайните срещи в историята на културата. Наполеон Бонапарт - императорът, който само две години по-рано е разгромил пруската армия при Йена и Ауерщед - приема Гьоте за почти час.
„Колко сте на години?“ - пита Наполеон. „Шестдесет“. - „Добре сте запазен. Писали сте трагедии“. След кратко мълчание императорът изстрелва фразата, която Гьоте ще помни до края на дните си: „Vous etes un homme!“ - „Вие сте човек!“. Наполеон е чел Вертер седем пъти и е сред любимите му книги, но не пропуска да критикува конкретна сцена: „Защо направихте това? Не е естествено“. Гьоте си тръгва смаян от интелекта на императора и години по-късно признава: „Нищо по-висше и по-радостно не можеше да ми се случи в целия ми живот“.
Интересно е, че две години по-рано, след битката при Йена, Гьоте е имал шанс да се срещне с Наполеон, но се е отказал с извинението: „В този страшен миг ме обхваща старо зло. Извинете отсъствието ми. Едва ли мога да изпратя и това бележче“.

Страховете на гения

Зад величието на Гьоте се крие и един по-човешки, дори комичен образ. Той има страх от зъболекари, който при тогавашната стоматология е напълно разбираем - често страда от „подути бузи“ и посещава зъболекар само при крайна необходимост. Страхува се и от кучета - фобия, която пренася в литературата: в първа част на „Фауст“ Мефистофел първоначално се появява под формата на черно пуделче, донасящо злото.
Любимото му питие е виното - „Животът е твърде кратък, за да се пие лошо вино“ - като предпочита ризлинга от Йоханисберг и вюрцбургското вино от сорта Щайн. Ранните му творби излизат под псевдонима „Плиний“, а през 1794 г. получава почетна докторска степен по медицина от Йенския университет, без никога да е учил дисциплината.

Министър, масон и „великият езичник“

Десетилетия наред Гьоте е не само писател, но и държавник. В първите си десет години във Ваймар (1776-1785) е член на тайния съвет на херцога, участва във военните и пътните комисии, ръководи отварянето на сребърни мини в Илменау и налага административни реформи в Йенския университет. През 1791 г. става директор на ваймарския театър, а през 1794 г. започва едно от най-плодотворните приятелства в немската литература - с Фридрих Шилер.
Член е на масонската ложа „Амалия“ във Ваймар от 1780 г. и често вплита масонските теми за всеобщо братство в творбите си. Проявява интерес към исляма - публикува „Песен на Мохамед“ още на 23 години, а по-късно „Западноизточен диван“ (1819), който цели да запали поетичен диалог между Изтока и Запада. Религиозните му възгледи са толкова неортодоксални, че съвременниците го наричат „великият езичник“, а властите се противопоставят на издигането на паметник в негова чест.

Ехото след смъртта

Влиянието на Гьоте далеч надхвърля литературата. Никола Тесла е запомнил наизуст целия „Фауст“ и именно докато рецитира стих от него, получава озарението за въртящото се магнитно поле - основата на променливия ток. Артур Шопенхауер нарежда „Вилхелм Майстер“ сред четирите най-велики романа на всички времена, а Ралф Уолдо Емерсън го избира за един от шестимата „представителни мъже“ на човечеството, наред с Платон, Шекспир и Наполеон.
Когато умира на 22 март 1832 г. във Ваймар, на 82-годишна възраст, последните му думи са: „Mehr Licht!“ - „Повече светлина!“. Но дали е искал да отворят прозореца, или е говорил метафорично, остава загадка - подобно на самия човек, който цял живот е търсил светлина във всичките й форми: от призмата на Нютон до вулканичните изригвания на Везувий, от розовите бузи на Кристиане до взора на Наполеон.