Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участвува в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непозната история на Русе и региона.

Днес се навършват 148 години от рождението на един виден наш съгражданин, капитан I ранг Димитър Добрев Добрев. С тези си имена е известен военачалникът, който оставя „фарватерна диря“ в българското корабоплаване. А само след около половин година ще отбележим 104 години от първата българска морска победа - торпилирането на турския крайцер „Хамидие“ при командвана от тогавашния капитан II ранг Димитър Добрев атака.
За съжаление той не достига до високите адмиралски (или генералски) титли, както би се искало на някои проучватели, които продължават системно да го титулуват ту „контраадмирал“, ту „генерал“. Уви, направените посмъртно опити да му се въздаде напълно заслужено звание, нямат положителен резултат. Признанието идва с указ №454 от 20 декември 2012 г. на президента Росен Плевнелиев, когато неговата памет бе увековечена с орден „Стара планина“ първа степен с мечове. А бюст-паметникът му във Варна е още едно доказателство как на други места, но не и в Русе, се почита и тачи паметта на заслужилите за благото на отечеството ни.
Когато се върнах към родословните корени на Д. Добрев, в различните източници със сигурност се посочваше само датата на раждането му - 12 февруари 1868 г. в Русе, както и имената Димитър Добрев Добрев. Многократно съм твърдял, че
ровенето из старите документи може да доведе до откриването на нови факти или добре забравени подробности
И ето, на бял свят от регистрите за ражданията и кръщенетата при русенския храм „Св. Троица“ и от публикувания и преведен от османо-турски език през 1996 г. от Теодора Бакърджиева „нюфус дефтер“ или „Регистър за данъчно задължените лица“ в Русчук към 1862 г., се появиха различни прелюбопитни факти. От един такъв „кръстосан разпит“ на двата документа твърдя с категоричност, че кръщелното име на флотоводеца е ДИМИТРАКИ, роден е наистина на 12 февруари и покръстен в православна вяра на 25 февруари с.г. в семейството на русенския ескиджия (вехтошар) Петко Иванов в махалата „Варош“ при родители майка Питруца (Петранка) Петкова Иванова (по мъж Минкова), дъщеря на Петко Иванов и баща, кундуржията (обущарят) Добри Мини (Минков), зет на П.Иванов, намиращ се през 1868 година на 36-годишна възраст. Обрядът на кръщенето извършва известният русенски свещеник Иван Коев, по-късно член и на епархийския съвет, и кръстницата Минка Панчева.
Така под името ДИМИТРАКИ ДОБРЕВ МИНКОВ той живее, учи се и проправя пътя в живота си до 1914 г., когато е издаден препис от акта за раждане на 12 август 1914 г. на името ДИМИТЪР ДОБРЕВ ДОБРЕВ за нуждите на военните и флотски регистри и при демобилизацията (по-скоро уволнението) му от армията. С това име остава в най-новата ни история.
Петнадесетгодишен, завършил основното си образование в Русе, бъдещият капитан Добрев заминава за София, където през 1883 г. постъпва във Военното училище.
Бойното му кръщене е във войната срещу Сърбия в 1885 г.
в която се включва като доброволец в 1-ви пехотен Софийски полк. Проявява изключителна храброст и е награден с войнишкия кръст „За храброст“ IV степен.
Незавършилият Военното училище юнкер-русофил участва в опита за детронирането на княз Александър Батенберг на 9 август 1886 г., дори е в конвоя, който го съпровожда при екстрадирането извън България. Само извоюваната на бойното поле слава и щастлива случайност го спасяват от последвалите репресии. Първоначално е отстранен от Военното училище, но по-късно е амнистиран и възстановен на военна служба, като завършва образованието си.
След производството си в първо офицерско звание подпоручик на 1 януари 1889 г. е разпределен на служба във Флотилията и Морската част в родния град Русе .
За усъвършенстване военно-морските умения само след няколко години е изпратен в Кралското торпедно училище в Пола (Австро-Унгария), където учи през 1896-1897 г., а 
веднага след завръщането си в България е произведен във вахтен офицер
и завежда торпедното въоръжение на български учебен крайцер „Надежда“. Службата му в младия български черноморски флот започва през октомври 1899 г., а новия XX век посреща вече като старши помощник командир. 
Настъпват промени и в личния му живот - сключва брак с Хермина. Именно от епистоларното наследство и разменената кореспонденция между двамата черпим данни за формирането на Димитър Добрев като флотски командир, като военен на един от най-трудните фронтове - морския!
На 15 септември 1903 г. е откомандирован от българската армия и зачислен за едногодишно обучение в Морския офицерски артилерийски клас в Кронщад, главната военно-морска база на руския флот до Петербург. В спомените си от по-късни години и в едно от първите радиопредавания в България през 1936 г. той разкрива своето кредо за изграждането си като морски офицер: 
„Учех, защото бреговете ни искаха морска отбрана
Човек трябва да познава силата на флота, за да участва сполучливо в изграждането му“. Убеден е, че „добри морски офицери с книга само не се създават, необходима е практиката, живото дело... Японско-корейската и испанско-американската война показаха, че добри офицери - добър флот; калпави офицери - калпав флот“.
В зората на назряващия конфликт в Далечния Изток между Русия и Япония обаче настроението му е твърде песимистично, а бъдещата кариера в българския флот му се представя в най-черна светлина: „Тук ще стана един учен, за да гния после пак във Варна“, пише той от Кронщад на 10 октомври 1903 г. до съпругата си. Постепенно в него назрява идеята да потърси начин за оставане на руска служба, да обогати служебната си характеристика и с боен опит и практика във воденето на морски операции. В началото на февруари 1904 г. в писмо до жена си Хермина, споделя за намерението си за оставане в руския флот и желанието му да бъде изпратен в Далечния Изток, а на 7 март 1904 г. споделя: „Ако до месец август войната се свърши, то нищо нямам против да взема участие и аз... Това е единственият случай, да преживея една морска война, иначе каква ползва имам от ученето“.
Предварително получил съгласието на прекия си началник контраадмирал Д.Г.Фалкерзам, както и устното съгласие на началника на руския Главен морски щаб - един от основоположниците на българския флот контраадмирал Зиновий П. Рождественски, на 25 април Добрев 
изпраща рапорт до българското Военно министерство с молба да му бъде разрешено плаване в руската Втора Тихоокеанска ескадра
Нетърпението му личи и в новото писмо до съпругата, от 20 юли изпратено от другата голяма руска база в Ревел, че няма намерение да пътува за удоволствие, а „искам да се подложа на трудностите на едно военноморско пътуване... Ти знаеш, че когато съм на море съм винаги по-здрав, отколкото на суша“.
В крайна сметка рапортът на Добрев е уважен и на 20 август 1904 г. със заповед по Военното ведомство №287 е командирован „за практически занятия в далечно плаване с руския флот“. Няколко дни по-късно секретарят на българското дипломатическо агентство в Русия Борис Пант.Кисимов го известява, че лично княз Фердинанд е разпоредил разрешението за плаването. Но още преди „узаконяването“ на това позволение, на 2 август, той е зачислен в екипажа на крайцера „Дмитрий Донской“, за съжаление един от най-старите руски бойни кораби.
Така започва един нов етап на моряка от Русе, който 
извършва една почти околосветска обиколка в невиждан дотогава морски поход на военни кораби от 18 000 мили
за да се изправи пред своята Голгота при порт Артур и Цушима в Далечния Изток. Той, заедно с гръцкия мичман Герасим Метакса от крайцера „Владимир Мономах“, са единствените чужденци, които преживяват морския погром над руската Втора Тихоокеанска ескадра.
На 15 май 1905 г. командваният от контраадмирал Енквист крайсерски отряд е настигнат на 30 мили южно от остров Дежелет (Мацусима) от ескадрата на японския вицеадмирал Урио и руският флот преживява едно от най-болезнените си поражения. Артилеристът лейт.Добрев управлява огъня на левия кърмови плутонг на долната батарейна палуба на „Дм.Донский“. Каютата на българския офицер е разбита от японски снаряд и е унищожено цялото му имущество: книги, дневник от плаването и други.
Въпреки достойния отпор, при невъзможност за по-нататъшна съпротива, на 16 май 1905 г. корабът е потопен от екипажа си, който погребва телата на убитите в каютите, а оцелелите дебаркират на острова, където са взети в плен. Лейт. Добрев е закаран в Сасебо, а на 28 май 1905 г. е известено в България, че по сведения на френския посланик в Токио той е жив и се намира сред руските пленници в Япония.
Куриоз, но факт - българин е военнопленник в Япония

През Владивосток и Харбин на 30 ноември 1905 г. лейт.Добрев пристига в Санкт Петербург, където с посредничеството на българския военен аташе полк.Пападопулов на 25 декември напуска Русия и след три дни се прибира при семейството си, което по това време живее в Загреб, в границите на Австро-Унгарската империя (всички цитирани дотук дати са по стар стил - б.а.).
След преболедуване се завръща в България на 2 февруари 1906 г., след като е откомандирован окончателно от Русия и отново зачислен в българската армия. За участие в сражението при Цушима кап.лейт. Добрев е награден с българския орден „Св. Александър“ IV степен с мечове и с руския орден „Св. Владимир“ IV степен с мечове и бант „за показани от него особени подвизи на храброст и саможертва в боя с японския флот на 14-15 май 1905 г.“.
В София е приет от военния министър ген. лейт. Михаил Савов. Генерал Радко Димитриев го поздравява със специално писмо, като го кани да изнесе няколко сказки, които Добрев изнася в два реферата във Военния клуб в София. На тях присъстват висши старши офицери, целият Генерален щаб и самият княз Фердинанд. Добрев увлекателно разказва за войната и 
прави изводи от нея за развитието на българския флот
Действията по море през Руско-японската война впоследствие са изучавани задълбочено от българските морски офицери.
При доказаната обаче злоупотреба и корупция на командващия тогава български флот, френският капитан I ранг Пол Пишон, и със съмненията за лично облагодетелстване на княз Фердинанд, морските ни сили забавят значително превъоръжаването си. Така назряващите събития на Балканите ги заварват със слаба техника, но за сметка на това с неустрашимия дух на младите български матроси и офицери.
През 1909 г. в обращение е слухът, че Димитър Добрев ще бъде назначен за командир на Дунавската флотилия, лишена от модерни корабоплавателни съдове, което още повече обезсърчава капитана, а интригите на дворцовата и военна камарила довеждат до неговото уволнение от армията и флота на 10 март 1911 г.
При решаването обаче на сложните военно стратегически въпроси, поставени пред младия български флот от Балканската война, 
капитан II ранг Добрев е отново призован да изпълни дълга си
и е мобилизиран на 20 септември 1912 г. Заради убежденията му обаче не му е поверено командването на флота, а става заместник на редовия офицер подполковник Руси Лудогоров. Блестящо е изпълнена първата му поверена задача. В разстояние само на една седмица, до 28 септември, той организира Семафорно-наблюдателната служба по българското черноморско крайбрежие и дунавския български фарватер. Лично написва първата „Инструкция за семафорните наблюдателни постове по брега на Черното море“, подготвя откритите листове за старшините на сформиращите се семафорни постове, разпределя предоставените му военнослужещи по различните постове.
Въпреки всичко капитан Димитър Добрев остава в българската морска история най-вече с победоносната атака от 8 ноември 1912 г. на командвания от него отряд торпедоносци срещу турския крайцер „Хамидие“.
Постигната е най-голямата морска победа на нашия флот след Освобождението
Големият, колкото сегашна средна яхта, кораб „Дръзки“, поразява гордостта на турския военен флот, крайцера гигант „Султан Абдул Хамид“, известен като „Хамидие“. Давид отново поразява Голиат.
В 9 часа вечерта на 7 ноември 1912 г. в щаба на българския флот по телефона е съобщено, че два египетски парахода превозват коне за Османската армия от румънското пристанище Кюстенджа до Цариград. В 10.35 ч. вечерта четирите български миноносеца (изработени от белгийската компания „Шнайдер и ко“ и закупени след дълги спорове измежду политици и военни дали изобщо България трябва да има военен флот) „Летящи“, „Смели“, „Строги“ и „Дръзки“ напускат Варна, за да ги намерят и атакуват. Тихо, без светлини, се промъква през северния проход на минирания Варненски залив, където в засада дебнат турски кораби.
Започва изчакване и скоро след полунощ се вижда голям силует. Българските кораби нямат големи възможности да влизат в открито море. Не са и добре въоръжени. Кап.Добрев 
залага на „тактика на осите“ - стреляй и бягай
Заради успешната тактика, приложена от командира на ескадрата, младият мичман I степен Георги Купов, също руски възпитаник, заместил в последния момент заболелия титулярен командир на „Дръзки“, успява да приближи кораба си на 50-100 м до „Хамидие“ и да нанесе поразяващия удар. Битката продължава около час и половина - от 0.43 ч. след полунощ на 8 ноември (стар стил), когато „Летящи“ изстрелва първото торпедо до последните залпове в 2.10 ч.
Победата над „Хамидие“ не е пълна - той не е потопен - но все пак е победа. Турският крайцер се спасява от потапяне благодарение на тихото време и бързата помощ, която получава. Той безславно е извлечен с кърмата напред до Цариград. Три седмици преди това командирът му Хюсеин Рауф бей (един от най-уважаваните турски морски офицери, начело на страната си като министър-председател през 1922 г.) заплашва, че ще бомбардира Варна и Балчик. Това не са голословни заплахи, както проличава от събитията две години по-късно по времето на Първата световна война - „Хамидие“ бомбардира с тежките си оръдия руския град Феодосия на полуостров Крим и потопява два руски кораба. 
Поучен от добрия урок, „Хамидие“ не се задържа дълго около българските брегове
По доклад на началника на семафорния пост подпоручик Н.Сарайдаров от 22 юни 1913 г. гр. Каварна плахо е обстрелвана от броненосеца, който бързо се ретира при пушечния контраобстрел на местния пост и мобилизирани граждани на града.
Поразяващото торпедо на „Дръзки“ спасява българските градове от тежка съдба, а България отбелязва първият си морски боен успех, заслугата за което е безспорно на капитан Д.Добрев.
Заради русофилските си убеждения, за „пророкуваните“ си твърдения, че България ще загуби от съюза с Германия през Първата световна война, с ликвидирането на българския флот от Ньойския договор, той не е призоваван на активна служба, а скоро след това е демобилизиран и се установява и работи като адвокат във Велико Търново. Там го настига смъртта на 11 април 1944 г. 
И отново се питам, защо през периода на „развития социализъм“ Русе бе нагъчкан от паметници, плочи, мемориални знаци на заслужили „борци против фашизма и капитализма“, а днес героите на България, от войните за нейното обединение, тънат в забрава, без знак за тяхната свързаност с града ни, без спомен за отминалата слава и патриотизъм на достойните русенци?!
Бележка на автора: в статията са използвани редица статии и материали от фондовете на ВММ-Варна, сп. „Морски сговор“ и лично предоставени от Капитан II ранг, о. р. Атанас Панайотов.
Красимир Г.КЪНЧЕВ