В най-новата ни история има имена на десетки ревностни проучватели, краеведи, учени, които в една или друга степен допринасят за изясняване въпроси от по-далечното или по-близкото ни минало. Къде с наивитет, къде със сериозни научни познания и достъп до извори и източници, те допринасят с един или повече щрихи за изясняването на въпроси от историята на страната ни, на нашия град, на отделно селище. Позволявам си да цитирам по памет думите на покойния  колега Кънчо Бакалов, самият той краевед, че 
Русе и регионът имат най-много краеведчески проучвания 
И все пак именно Русе няма написана цялостна история на своето житие-битие. Субективни и понякога опортюнистични възгледи и отношения стопират написването й. Добре че все пак ги има „Алманах за историята на Русе“, или „Известия на Регионалния историчeски музей“, дори и рубриката на клуб „Русчуклии“ във вестник „Утро“, та от време на време се запознаваме с един или друг аспект на русчушката история! Смущаващ е обаче фактът, че идеята, зародила се още в края на 30-те години на миналия век и изкристализирала в 
създаването на Комитет за написването на историята на Русе
и до ден днешен, вече близо 100 години, не е видяла бял свят. А нейният автор, създателят на комитета Аспарух Емануилов, се споменава епизодично и в контекста на някои времеви политически интереси. 
За него, за неговия принос изобщо в историята на Русе се заговорва едва около „промените“ през 1989 г. И то пак под сурдинка, с премълчавания и недомлъвки. Може би на пръстите на ръцете ми се броят няколкото популярни публикации на журналисти и някои русенски изследователи и 1-2 по-задълбочени в специализираните издания. Защото, с малко изключения, само единици са работили с великолепно запазения му архивен фонд в русенската териториална дирекция на Държавния архив. Изключвайки от тяхното число работещите служители на архива, останалите изследователи са само двама!
Нека да не се отклонявам, за това ще стане дума по-долу.
Завръщайки се към личността и биографията на Аспарух Емануилов
няма да се спирам подробно на генеалогични и родови детайли. Но има факти, които не могат да бъдат забравени или пренебрегвани 
През 1882 г. на русенеца Анастас Манолев (Емануилов), 26 годишен бакалин, от брака му с Анастасия (Сия) Минчева, племенница на Баба Тонка, 21 годишна, домакиня, се ражда син. Името на бащата добива известнност по-късно с факта, че той е първият български доставчик на обущарска шевна машина от Виена. Починал внезапно от сърдечен удар, Анастас Емануилов оставя жена и пет невръстни деца. 
Синът Аспарух е роден на 9 октомври 1882 г. в Русе. Кръщават го на 24 същия месец свещеникът Иван Коев и русенецът Аспарух Теодоров. През 1901 г. завършва Държавната мъжка гимназия, а през 1912 г. - Юридическия факултет на Софийския университет. По време на следването си се увлича от свободолюбивите идеи на своето време и както споменава Михаил Кремен в книгата си „Романът на Яворов“, на 20 юни 1910 г. 
говори на митинг в София от името на прогресивното студентство заедно с Пенчо Славейков
Съвсем млад участва в три войни: Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. По-късно е един от най-дългогодишните членове на управителния съвет на Русенската популярна банка и неин юрисконсулт. 
От 1925 г. Емануилов е основател и редактор на „Кооперативен бюлетин“,  председател на Русенското колоездачно дружество и редактор на в.“Български независим колоездач“. За наклонностите му към различни аспекти на културния живот говори фактът, че от 1933 г. до 1937 г. е редактор на в. „Нашият театър“, който излиза в Русе, автор е на много статии, критики и рецензии. Но Аспарух Емануилов остава в историята на българската култура не само със своята обществена, юридическа и журналистическа дейност, а най-вече с 
изследователската си работа, свързана с живота и делото на Захари Стоянов
От детските му години е запазен спомен за траурната церемония на погребението на Захари Стоянов, човекът, който ще стане за него идеал на чист патриотизъм и вярност на гражданския дълг. Семейството на Емануилов е в близки роднински отношения със семейството на Баба Тонка. „И аз още като дете - изповядва той своето роднинство - съм слушал подобни разкази от моята покойна майка Анастасия Анастасова Емануилова, втора братовчедка по майка с Анастасия Зах. Стоянова, по Бабин Тонкиния род, която много често е бивала в дома на Захари Стоянов и най-интимно познава както цялото Баба Тонкино семейство, тъй и самия Захари Стоянов.“ 
Той си поставя благородната задача да издири, събере и публикува неизвестните произведения на най-известния медвенец, а по-късно и да напише обширна монография за него. Изоставя адвокатската си професия и се отдава изцяло на своя труд.
Този факт поражда много спорове и до днес
Не трябва обаче да се заблуждаваме, тъй като успешната му юридическа кариера, особено в сферата на кооперациите и кооперативното дело, му подсигуряват значителна за времето си материална обезпеченост. Заедно с това са и приходите от продажбата на някои недвижими имоти и земеделски земи в Русенско, Разградско и Търговищко. Не са за пропускане и приходите от различни авторски хонорари по публикувани статии, материали, както и от разпространението на книгата му „Захари Стоянов. Неиздадени страници“, която излиза през 1943 г.
В предговора на книгата си той пише: „Събраните материали в предлагания том идват да хвърлят сноп лъчи сред непрогледния мрак, който обкръжава и в наши дни още личността, делото и творчеството на този свиден син на нашата българска земя, обилно да осветлят това неповторимо „чудо“ в обществения ни живот... От тях като от неизчерпаем рудник гребем данни, факти и аргументи за доизграждането на неговия колоритен натюрел, на неговата гениална фигура...“.
Оценено високо от Емануилов, книжовното дело на Захари Стоянов привлича погледите на по-младото поколение изследователи. 
В книгата му са включени много неизвестни фейлетони на писателя, 
литературни статия, критика, ренцензии и съобщения, частта „Обскуранти и мистици в литературата“, статиите от поредицата „Борци за свободата“, като „Имената на българските въстаници, които са посегнали сами на живота си“, „Ангел Кънчев“, „Портрет на Любен Каравелов“, „На гроба на Хаджи Димитър войвода“, „Тържеството на Бузлуджа при гроба на Хаджи Димитра“; политически статии, като „Европа и руската дипломация“, „Пет-шестгодишното съществувание на Румелия“, „Княз и принцип“, „Слаби и силни“; писма до и от съвременници на Захари Стоянов.  
В изследването и популяризирането на творчеството на Захари Стоянов, Асп. Емануилов обективно посочва драмата на голяма част от дребнобуржоазната ни интелигенция в онези години. Интелигенцията, изживяваща краха на идеалите си при грубата и брутална намеса на руската имперска политика във вътрешните работи на възстановената българска държава. Изваян е образът на медвенското овчарче, израстващо с младото Княжество и превръщащ се в краен русофоб и българофил в българската журналистика и история редом с Димитър Петков. 
Споменавам по-обстойно съдържанието на книгата, тъй като тя е слабо известна на широкия кръг читатели, а дори и на повечето специалисти. 
От тази немара към делото на Емануилов понякога се възползват недобросъвестни изследователи
Известен съм с неверието си към много от писаните неща на Захари Стоянов, но именно от „Неиздадени страници“ успявам с днешна дата да видя не само светлите, но и тъмните страни в живота и делото на една толкова сложна и комплицирана личност. Мисля, че на интересуващия се читател трябва да стане известно и това, че с
усилията на клуб „Русчуклии“ позволяват днес всеки интересуващ се да се запознае с електронната реплика на книгата 
на А.Емануилов и с огромния му архивен фонд.
По повод честването на 50-годишнината от смъртта на Захари Стоянов през 1939 г. той подрежда архива му, предоставен му от неговата дъщеря Захаринка Стоянова (за да бъде предоставен по-късно за обществено ползване) и публикува много статии. 
От запазената богата лична кореспонденция с акад. Михаил Димитров, проф.Александър Бурмов, с проф. Тодор Боров, Иван Радославов, Д.Б.Митов, Стефан Каракостов и др. личи, че Емануилов се интересува и от личността и делото на Апостола Васил Левски. Интересни са сведенията, издирени от него за това, как е намерена оригиналната писмена клетва на Левски и печатите на БРЦК и БЦБО /Българско централно благотворително общество - б.р./ в Букурещ. Открити са в архива на Народното събрание през 1931 година в желязно ковчеже с ценни старинни неща, което отдавна не е отваряно. Как са попаднали там 
печатите на Революционния комитет и клетвата на Васил Левски
се разбира от писмото на Кирияк А. Цанков, писано в София, на 14 декември 1897 г., което също е намерено в ковчежето:
„До Господин Председателя на IX обикновено Народно събрание, II редова сесия.
В знак на признателност към Народното събрание на княжество България, имам чест да ви съобщя, че предавам на събранието в неговите архиви следующите предмети, които са били до сега запазени от мене, като съучастник на българските политически комитети. Основани в Букурещ преди освобождението на България:
ПИСМЕНА КЛЕТВА, ПОЛОЖЕНА В МОИТЕ РЪЦЕ, ПИСАНА И 
ПОДПИСАНА САМОРЪЧНО ОТ В. ЛЕВСКИ, ПРЕДИ ДА ЗАМИНЕ ТОЙ ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ ОТ БУКУРЕЩ ЗА БЪЛГАРИЯ В АПОСТОЛСКАТА СИ МИСИЯ, със следующето съдържание: Долуподписания, като приемам всичките длъжности, които ми се налагат чрез упълномощението ми, дадено от Ц.Б. P.К., и сам в отговорност на своите действия, съгласявам се всичко и с действията на другите членове на Ц.К., които ще разпоредят помежду си длъжностите по способността на всекиго по обстоятелствата. Същият отговарям за действията си по уставът пред другите членове на Ц.К. и се заклевам пред нашето отечество България, че ще следвам точно длъжностите си.
16/28 юний 1872 год. В. Левски“.
Позволявам си толкова дългото цитиране на този автентичен документ, тъй като откриването и обнародването му е дело на Аспарух Емануилов. Един негов труд е обширната биография на Захари Стоянов, ръкопис, неиздаден поради смъртта на автора. 
Неговите наследници я предават на института „Ботев-Левски“ при БАН
на който Емануилов е член-кореспондент. От кореспонденцията между него и Института, запазена в копия в ДА-Русе, е засвидетелствано и предаването лично приживе от него и на други документи, портрети, гравюри, разписки. Днес предадените на съответните архивни институти в Русе са систематизирани в 83 архивни единици в русенския архив.  
През периода 1972-1983 г., още в „застойните времена“, в русенския и централния печат се разразява остра дискусионна полемика породена и от искането на дъщеря му Захаринка Захаристоянова-Гройбах, търсеща архивното и литературното му наследство. 
Какво е оцеляло и какво е предадено от наследниците на Аспарух Емануилов от архивното богатство, а дори и от имуществото на Захари Стоянов в оторизираните архивохранилища, в музея? Предавам думите на някогашния директор на ТДДА-Русе Златка Пенчева от 1972 г. Позволявам си да цитирам част от тази реплика, поради много спорния и двояк смисъл на изнесените факти за приемането на архива на Аспарух Емануилов и съхраняваните в него материали на Захари Стоянов,
„Още през 1953 г. окръжният държавен архив в Русе прие онази част от архива на известния наш революционер и писател Захари Стоянов, съхранявана от русенския гражданин - журналист и юрист - Аспарух Емануилов. Материалите бяха предадени от съпругата на покойния Емануилов - Олга Емануилова. Те бяха систематизирани в около 50 папки./?!/ Заедно с документите на Захари Стоянов бяха предадени и някои материали на Никола Обретенов и на възрожденското читалище „Зора“. Приета бе и личната архива на самия Аспарух Емануилов... Личният архивен фонд на Захари Стоянов съдържа
над 500 документа, предимно писма от периода след Освобождението
свързани с обществено-политическата и литературната му дейност, тетрадки, бележници, снимки, вестници т.н. Не ни е известно дали са останали и други непредадени документи. Считаме обаче, че основната част от поверената за пазене лична архива на З. Стоянов е известна, съхранена много добре и предоставена за проучване и ползуване от всички заинтересовани“.
Със съдействието на някои тогавашни музейни специалисти в периода 1986-1987 г. се договаря предаването на остатъци от архива на  Аспарух Емануилов за фондовете на Историческия музей в Русе. Може би днешното ръководство на този институт, ако счете това за необходимо, ще направи справка по фондовите книги за постъпления. Ще бъде любопитно да се разбере, дали ще има записвания и данни. 
Животът на създателя и инициатора на Комитета за написване на историята на Русе приключва малко след деветосептемврийския преврат. Въпреки че Аспарух Емануилов приема 9 септември 1944 година като логичен, исторически обоснован завършек на една продължителна борба за социална справедливост. Социалдемократ и отечественофронтовец, 
той е първият редактор на русенския в. „Дунавски отечествен фронт“
дава своя принос за утвърждаването на новата власт в родния си град.
При вестта за неговата смърт професорите Тодор Боров и Ал. Бурмов изпращат телеграма до семейството му: „...Неговите трудове и доклади ще останат в нашите архиви като ценен принос за изучаване на Българското възраждане. Нашите историци и изследвачи ще ги ползват широко, винаги с чувство на признателност към безкористния и добросъвестен Аспарух Емануинлов“.
Аспарух Емануилов умира през 1950 г. Подобно на Захари Стоянов той би могъл да каже за себе си пред бъдещите поколения: „Вие трябва да знаете, че аз съм най-напред човек, после българин, а най-сетне чиновник“. Доколко последователността и редът в тази му фраза са правилни е отделен въпрос. Човешко е да се греши, но най-важното остава - това да си БЪЛГАРИН!