Ценителите на фотографските свидетелства и на фотографското изкуство в Русе имат късмета да се радват на не един и два фотоалбума, които им показват сравнително далечното минало на нашия славен град. Можем да видим събрани в книжна колекция фотокадри, които показват как русчуклии са посрещали германските войници по време на Втората световна война, да възклицаваме, разглеждайки ледените съвършенства преди почти столетие пред сладкарницата на бай Денчо, само преди по-малко от година станахме съпричастни към нов албум с пощенски картички, които показват Русе през 30-те години на миналия век. 
Заедно с това имаме удоволствието да разлистваме фотоалбумите на издателство „Парнас“, в които Пламен Абаджиев показва днешния ден на града - фонтаните, запазените барокови сгради, изваянията на Любомир Далчев пред Библиотеката, скулптурни композиции, които карат съвременниците понякога да се спират и да се замислят. 
Колкото и парадоксално да звучи, всъщност досега нямаше единствено фоторазкази за времето, което е най-близко до нас, а е безвъзвратно отминало. За времето, което не принадлежи на предците, но и нищо не говори на най-младите - на онези, които напълно справедливо си мислят и са убедени, че всичко започва от тях, а това, което те не знаят, принадлежи на епохата на динозаврите. 
Нямаше ги онези свидетелства за годините, които бяха... вчера!
Това е времето, което по-голямата част от русенци, които още сме тук, на тази земя, сме живели. Нищо, че често и на нас самите ни се струва, че е било толкова отдавна, сякаш в минали геологични времена. 
Тъкмо това „вчера“ припомня Хачик Лебикян в своя фотоалбум, който скромно е нарекъл „Черно-бели мигове“. 
В него той е подбрал фотомоменти от различни аспекти на битието на града и неговите жители - делниците, празниците, синкопираната ритмика на ежедневието, в което хора, улици, реката, пролетни цъфтежи и мащабни строежи се редуват простичко, делнично, без претенция за уникалност и за епичност. Но и едва ли някой тогава си е мислел, че само след няколко десетилетия една огромна част от това, което е бил градът, ще бъде изличено и за него ще остане спомен единствено в снимките. Дали някой си е представял, че Русе доживее време, когато няма да има нито едно кино? Или че плаващият басейн няма да съществува и ще остане само носталгичен спомен за русенци от малко над средното поколение? Или че подлезът пред Централна гара ще бъде едно напълно излишно съоръжение, което  хората ще заобикалят предпазливо и то не само вечер по тъмно? Или че от Комбината за тежко машиностроене - някога символ на надеждите, че Русе заема достойното си място на мощен промишлен гигант в родната тежка промишленост - няма да остане нито комбинат, нито машиностроене, още по-малко тежко? 
Билд редакторът на това издание Младен Любенов употребява една изключително сполучлива метафора, като казва, че „Фотографията е графичен афоризъм“. И ето че през фотосите на Хачик Лебикян 
прозират точно тези афористични метафори
(впрочем, този стил му приляга - хората, които го познават, знаят, че неговите словесни афоризми се ценят високо от хумористи не само в България, те са публикувани в български книжни и електронни издания, най-добрите от тях са събрани в книги, а множество кратки двусмислени изречения са обект на възхищение от читатели и ценители далеч зад пределите на България). И тъкмо те без излишен патос, но изразително подреждат това липсващо „Вчера“ на Русе. 
Албумът предизвиква низ от асоциации - като стопкадри в документален филм, които отключват забравени врати към вълшебните пространства на миналото. 
Книжарница „Георги Кирков“ - някогашната руска книжарница, където от гимназията ни пращаха да си купуваме „Евгений Онегин“ и „Война и мир“. Днес тя е променена до неузнаваемост, като сградата е с надстроен етаж и вътрешността й поема няколко различни по предназначение и по асоциации функции. 
„Катюша“ на площада -
фотокадрите напомнят едновремешните манифестациите за празниците, които само допреди три десетилетия бяха неизменна (за мнозина категорично досадна!) част от социалистическата празнична обредност. Но в случая снимките припомнят и това, че тези помпозни шествия с помпозни плакати се движеха „нагоре“ - срещу течението на реката.
Сладкарница „Дунав“ - едно от най-изисканите и артистични местенца в града, където се събираха актьори, балерини, художници, от която днес е останало само името, а и то на най-младите в града не говори почти нищо... 
В различните раздели в албума, които показват града, реката, лицата на Русе, културните събития, природата и пътуванията, сякаш звучи Метрономът на времето. Той безмилостно отброява не само местенето на стрелките на часовника и листата в календара, но и безвъзвратните загуби, които Русе понася по своя път през времето. Някои от тези загуби са може би наложителни и логични, но не една и две са красноречиви свидетелства за трагична амнезия и катастрофална загуба на чувството за историчност. Фотоалбумът на Хачик Лебикян изразително напомня за това и без думи, но с впечатляващи фотообрази предизвиква не особено окуражителни размисли. 
Къщата на Тодор Минков с паметната табела
на външната стена. И на следващата страница - превръщането на тази къща в руина и събарянето на дома на тази бележита русенска личност. Асоциативната верига припомня: възрожденец, завършил гимназия във Виена, след това - Политехниката в Дрезден, строил железопътни линии в Саксония, участник в Кримската война като доброволец в българския доброволчески батальон, създател на Южнославянския пансион за младежи християни от османската империя в град Николаев близо до Одеса.
Гара Халта - една от важните за града железопътни гари, от които днес не е останал дори и спомен.
Ксения Кафеджиева - сладкодумната събирателка на снимки, старинни вещи и колоритни белези на паметта за гордото минало на Русе... Жената, която с изваяния си профил и достолепното си поведение беше един от символите на символите на Русе - за хората, които я познаваха и бяха се докоснали до нейната всеотдайна посветеност на гордото минало на града Кафеджиева беше живата колоритна душа на читалище „Зора“ и на изящната кръгла кула на всеизвестното Доходно здание...   
Сред най-впечатляващите снимки
е поредицата кадри, която показва как се изгражда телевизионната кула - Хачик Лебикян е запечатал  как от 1980 до 1983 година един пилон от бетон и арматура се превръща в най-високата кула - 206-метрова! - на Балканския полуостров. Имах късмета от прозореца на моето жилище да виждам как се издига тази кула и това по напълно естествен начин ме провокира да заснемам постепенно и постъпателно различните етапи в изграждането на кулата, разказа на представянето на своя фотоалбум авторът.  
Поставянето на паметника на Ангел Кънчев и освещаването му от тогавашния митрополит Неофит, прокопаването на подлеза пред централната жп гара, строежът на Комбината за тежко машиностроене и още други важни моменти от биографията на Русе припомнят кадрите в албума. Ценна е колекцията от фотографии, заснети по време на фестивалните вечери на Мартенски музикални дни - с младия Васко Василев, с фантастичната Стойка Миланова, портретите на скулптора Кольо Желязото, на актрисата Мариана Димитрова, младият Рашко Младенов и режисьорът Леон Даниел на снимките на филма „На чисто“. 
Репортерските находки
на Хачик Лебикян - сред които, несъмнено е и посрещането алпинистите, покорили Еверест, и кошмарната катастрофа на моста край Бяла се редуват с романтичните фотографии на полуголи нимфи от плажовете на Златни пясъци, но също и със закачливи кадри на пенсионери, които заничат в плакатите с въпроса „Къде да се учим“ или задявките с възрастни русенци, които философски гледат на шанса да спечелят от лотарията. 
По време на представянето на фотоалбума в една от залите на Художествената галерия на „Борисова“ 39 Лебикян разказа много интригуващи истории покрай някои кадри в албума. Част от тях са свързани с работата му като фоторепортер във вестник „Утро“ (именно вестникът е „главният виновник“ за появата на фотоалбума „Черно-бели мигове“, признава самият автор). Такава е и историята с паметника на Ангел Кънчев, който е бил готов, но „забравен“ в едно от импровизираните хранилища за монументални скулптури, в каквото беше превърнато преди време едно пространство в Източната промишлена зона на Русе. Тогава русенецът успял да направи снимки на полегналия в тревата паметник на младия революционер, който бил зарязан там заради прозаичната липса на средства, за да бъде монтиран на предвиденото за това място. Без съмнение, тези кадри са изключително ценни - както вероятно и много други, които чувството за почтеност и приличие и някаква своеобразна автоцензура, пазеща „добрия тон“ на фотографа засега не му позволяват да покаже на широката публика. Но фактът, че той грижливо пази своя фотоархив и съхранява в него множество моменти от полузабравеното минало на Русе и на страната дава надежди тези свидетелства за живота на града и страната да бъдат извадени на повърхността и да сглобят от тези изразителни фотодетайли достоверна и витална картина на недалечното минало.   
Интригуващ, любопитен и определено ценен
е този фотоалбум на Хачик Лебикян. Днес мнозина русенци се дивят и умиляват, колчем някой пусне в социалните мрежи избеляла снимка на русенски сгради и улици от началото на миналия век. За тях колекционерите броят много пари и със зле стаена тръпка се опитват да разгадаят кое е това място в града и как изглежда то днес. Факт е, че има доста запазени картички и фотографии, които показват как е изглеждал Русе преди стотина години. А са дефицитни кадри от по-близкото минало на Русе. От онова минало, което хиляди русенци са го живели реално - говоря за онези, които не са се осигурявали за втора пенсия, разбира се. Факт е, че и в музея, и в архива, значително повече са сведенията, документите и свидетелствата за отдавна отминалите времена, докато тези, които разказват за по-близките, неотдавнашните години, които бяха реалност съвсем доскоро, са рядкост. 
В светлината на това фотоалбумът с черно-бели мигове на Хачик Лебикян вече можем да възприемаме не просто като визуалния архив от дългогодишната работа и страст на автора, а като пълнокръвен и пълноцветен (при все черно-бялата гама) многолик и многозвучен портрет на Русе (а и не само) от един достатъчно дълъг времеви период, който някак твърде бързо, направо обидно бързо, се затрупва под пластовете на годините. Портрет на града и на страната, който липсваше. Е, вече го имаме - благодарение на Хачик Лебикян.