Иван Иванов –  директор на Дирекция "Централно координационно звено" в Министерския съвет
Позволете ми да благодаря за поканата.
Много е трудно да говориш след шефа си и да не го повториш. Или да отправиш послания, които са различни, но по-скоро ще се опитам да споделя опит, без претенцията, че е научен. Базира се на моите наблюдения какво трябва да направим наистина, за да можем да задържим качествените хора в България, защото това много ми харесва като комуникация - що е това кохезионна политика. Ние трябва да направим така, че България да има същия стандарт както всички останали страни. Публичните ни системи да работят както на всички останали страни и да престанем да вярваме, че някъде има по-добро място за живеене от собствената ни страна, в която сме родени. Нали това е голямото предизвикателство, с което се борим всеки ден с хората, които са на първи ред на днешното събитие.
Много ми харесва заглавието: Проект „Европа в България: Общо бъдеще“. Някак си през годините забравихме, че Европейския съюз е повече от европейски фондове. Това е нещо, което отсъстваше и като дебат и по време на предприсъединителния период, мислехме си, че само трябва да  влезем в клуба на богатите и че ще станем механично като тях. Всъщност Европа е нещо много повече – тя е общи ценности, свобода на движение на хора, свобода на движение на капитали. И никога не трябва да забравяме, че кохезионната политика е само една малка част от тези общи политики. И че е проект, който трябва да отстояваме, защото е много лесен за спекулации. Виждаме в последните години, че сме склонни да обвиняваме Европа дори за наши вътрешни проблеми, което не е така. Така че наша обща отговорност е, освен да направим така, че българите да останат в България,  да накараме българите да продължат да вярват в този общ европейски проект и да не го приемаме за даденост. Когато приемеш нещо за даденост, ти започваш постепенно да губиш основа. 
Това, с което искам да започна е, че кохезионната политика доказа, че работи. При присъединяването бяхме някъде около 30% от БВП, това беше около 2007 година, сега гоним 60%. Имаме първия регион в преход, това е столицата - процес, който е нормален. Т.е. ние наваксваме. Въпросът е дали наваксваме достатъчно бързо или поне толкова бързо колкото ни се иска да наваксваме, за да можем да задържим хората. И тук, ако трябва да бъдем честни, трябва да подчертаем, че анализите, с които започнахме този трети пробен период показват две неща: първото е, че продължават да се задълбочават междурегионалните различия, има съществена разлика между региони в страната, които се обезлюдяват, и няколко анклава, в които ние бележим икономически възход, и които се изравняват със стандарта на живот на запад. Но това не е устойчивият растеж по принцип. Ако искаме да имаме устойчив растеж, трябва да следваме този модел, при който хората наистина да могат да имат достъп до образование, здравеопазване, добра работа, добри доходи – навсякъде по територията на страната. И до голяма степен парадоксът е, че кохезионната политика като че ли се превръща също във фактор, който в малка или голяма степен, задълбочава тези процеси. Ние наблюдаваме големите общини например, които имат силен административен капацитет, привличат ресурса. Докато на тези, на които не им достигат качествени хора, им е по-трудно. И това прави точно обратното на това, което целим. Поради тази причина няма лесно решение. Ако имаше такова решение, то щеше да бъде измислено досега. Просто трябва да се работи, трябва да се работи на терен, трябва да се работи с по-малките, с по-слабите. Да се правят анализи, за да се види кога тези процеси започват да се задълбочават. И другото – да преотстъпим някаква отговорност и на местните власти. Усещането на местната общност, че те решават кое е важно е много по-силен гарант за успех отколкото, че решенията се взимат в столицата. В този програмен период ще направим някакви опити в тази посока, смея да твърдя доста плахи, с интегрираните териториални инвестиции, но са първа стъпка. И оттук нататък трябва все повече да мислим за това да дадем възможност на местните власти, на местните общности да мислят интегрирано и да решават кое е важно за конкретния регион. В противен случай много от инвестициите няма да бъдат припознати. Аз съм бил на много срещи, на които са и казвали: „Вие в София просто не знаете каква е ситуацията тук. Правите неща, които на вас ви се струват правилни, които са много далече от реалностите и от икономическите, въобще предизвикателства, в тези региони“.
Другият важен момент е, че определено сме длъжници на Северна България. Когато направихме анализ от споразумението за партньорство, да видим колко от инвестициите са отишли в северната част, установихме, че само 18% са били в Северна България. Сега трябва да обърнем тази тенденция. Поели сме ангажимент, че поне 50% от средствата трябва да отидат в тази по-бедна и по-слабо развита част на страната ни. Не знам дали този ангажимент ще е достатъчен, но определено е посока, в която трябва да се работи. 
Другото нещо, което искам да отбележа е това, че няма начин да бъдеш успешен без да провеждаш реформи в съответните сектори, в които „наливаш“ пари. Да наливаш пари в нереформирани сектори е като да изливаш вода в пясък - няма никакъв ефект. Трябва да започнем да живеем с усещането, че реформите не са защото Брюксел иска, защото Брюксел ни натиска, защото имаме специфични препоръки по страни и т.н. Трябва да разберем, че е важно за нас  като общество и то се отнася не само към европейския ресурс, но и към националния. Докато няма такова усещане – че ние преди да инвестираме, трябва да подобрим публичните ни системи, че трябва да реформираме, че трябва да овластим там, където може да се овласти повече местната власт, че трябва да подобрим съответно системата, по която работи нашето образование, нашето здравеопазване. Дори елементарни неща – като начинът, по който работим стратегически по отношение на инфраструктурата, ефектът ще бъде по-слаб. Защото просто парите ще отиват там, където има капацитет. Не винаги добрият проект означава, че парите отиват на правилното място. Добрият проект плюс добрата логика, насочвани от гледна точка на държавата – това гарантира правилния и устойчив подход. И пак казвам, че няма как да припознаем, че това е важно за страната ни.
Другият ключов фактор е административният капацитет. Това е едно клише, което много сме говорили през  годините колко е важно. В началото, когато стартирахме периода на усвояването на кохезионната политика на управление мислехме, че е достатъчно да имаме силни управляващи органи, след това изградихме силни управляващи органи и се оказа, че не е достатъчно. Без силни звена, които да произвеждат политики, които да насочват парите в правилната посока, без силен капацитет на местно ниво, без силен капацитет в бизнеса също няма как да бъдем успешни. И това трябва да го правим сега, в началото на пробния период, т.е. сега да се опитаме да видим къде ще ни бъдат потенциалните проблеми, защото опитът ни по-скоро показва, че се учим в движение. Стартираме, виждаме, че след това има нови бенефициенти, че изпитват някакви трудности и се опитваме да оправим всъщност всичките проблеми в движение, което не е устойчивият подход. И това е също нещо, което трябва да променим. Сега сме започнали едно такова упражнение, надявам се да свърши добра работа. И тук искам да се върна на това, което Кирил Вълчев каза, за „търсенето на финансиране за кораба“. Някой ден наистина ще съм с усещането, че съм си свършил добре работата, когато при мен престанат да идват хора, които да търсят европейско финансиране за нещо. Това е този манталитет, при който нещо не ни достига и дайте да търсим европейско финансиране и дайте тук да видим дали няма някъде да вземем пари от Европа. И това показва всъщност, че не работи основната логика, че именно европейските средства трябва да допълват националните инвестиции. Няма как да стане ако ние нямаме адекватна инвестиционна политика с публичните ни средства, което всъщност ще стане само, когато реформираме секторите, имаме добри и публично припознати стратегии. И европейските  пари всъщност трябва да допълват. Тогава тази култура на „запълване на дупки“ постепенно да започнем да я преодоляваме, защото тя е нещо много негативно. Между другото това е първият пробен период, в който не тръгнахме с такъв манталитет  програмирането, което показва, че все пак има някакво движение. Защото преди беше такава логиката – първо идентифицирахме къде са недофинансираните сектори. Идеята беше европейските средства да финансират там, където има липса на достатъчен публичен ресурс. Сега наистина започваме да сменяме призмата – говорим повече за стратегии, за двигатели на растежа, т.е. наистина неща, които могат да ни изтеглят. Което показва, че все пак имаме съществена еволюция по отношение на стратегическото планиране. До голяма степен смея да твърдя, че това е опита ни, базиран на европейските средства. И тук искам да се спра на тези двигатели на растежа, които също малко или много се превърнаха в клише. Когато имаш ограничен ресурс, ти имаш избора да дадеш на всички и всички да са доволни. И тогава най-вероятно ще ти бъде по-лесно, като политически решения, защото най-вероятно няма да има хора, които ще ти обясняват, че са забравени някакви цели сектори от културата ни, от обществото ни. Или че има предприятия, които нямат достъп до  финансиране в България. Това е по-лесният подход. По-трудният е да изведеш т.нар. двигатели на растежа. Да видиш секторите, които ни дърпат напред, които понякога просто в България бележат прогрес въпреки държавата, без насърчението на държавата. И да насочиш усилията там, защото те след това ще издърпат останалите напред. Нали това е голямото изкуство на програмирането – къде наистина са нашите конкуренти предимства, с какво сме по-добри от другите, да си дадеш парите точно там, да насърчиш точно тези хора. А те след това ще генерират БВП,  с който ще можем да направим пътищата, ще можем съответно и да финансираме и останалите сектори, с които също трябва да се конкурираме. С по-добри от нас. Важно е да се каже, че инструментите не трябва да се припокриват, имаме две паралелни системи – НПВУ и КП, огромен ресурс, огромно предизвикателство. Просто трябва да направим така, че да няма двойно финансиране. Мисля, че в това отношение сме достатъчно опитни и считам тази точка за не чак толкова голямо предизвикателство.
Зелено и дигитално – другите клишета. По време на програмирането имахме т.нар. зелен таг, т.нар. дигитален таг. Т.е. изискване  определена част от инвестициите да отиват за такива мерки. Това също до голяма степен го правим някак машинално, защото е заложено в регламентите, а трябва да бъде припознато. Ковид ни показа, че няма как да бъдем адаптивни и устойчиви, без да сме дигитализирани. Няма как да строим и да имаме икономически растеж и да не бъдем зелени едновременно, защото по този начин ние ще разрушаваме бъдещето на нашите деца. Всъщност ще правим неща, в които в бъдеще те ще живеят по-лошо. И думи като кръгова икономика, като това как да осъществяваме зелен преход, да бъдем по-устойчиви, по-щадящи към околната среда, за това как трябва да бъдем дигитализирани, защото виждаме колко е променлив света около нас и как бързо трябва да се адаптираме към него – ще стават все по-важни. И те ако не са припознати, ще се превърнат в нещо механично, което следим там – с таблиците и годишните доклади, докладите на Европейската комисия, а не носят добавена стойност.
Предпоследният елемент е опростяването. В това съм сигурен, че всички хора след първи ред ще кажат, че е най-сериозният ни проблем. И той до голяма степен продължава да бъде проблем, въпреки опита, който натрупахме от два пробни периода. Но трябва да е ясно, че проблемът на усложняването е проблем на доверието. Усложнява се и се залагат допълнителни контроли, когато няма доверие, ние като институции, и съответно и бенефициентите. И единственият начин е да се работи за капацитета – и на едните, и на другите, за да може да се подобри това доверие. Иначе сме правили много упражнения през годините. Идвали са колеги от комисията, сядали сме заедно, намалявали сме контроли вътре, нищо не е работило достатъчно. Просто единственият начин е да се работи просто по капацитета на доверието в системата. И другият път е дигитализацията. Ако ние през системата направим така, че системата да може да влиза в различните регистри, за да си изтеглим документи, да не ги искам от бенефициента, това също ще бъде много сериозна крачка напред. Т.е. в лицето на информационната система имаме много силен инструмент, който също трябва да използваме. 
И последното е прозрачността. Това усещане, което, трябва да си кажем, това е слонът в стаята. Масовото усещане за фондовете е, че това са пари за елита. Че това са пари, които някой ще вземе, ще ги прибере, обикновените хора няма да разберат нищо от тях. И е много трудно да бориш такъв феномен. Той тръгва от това, че няма достатъчно доверие в институциите. Тръгва от това, че като цяло, дори меркантилността ни е малко, с риск да отида малко в крайност, но няма лесно решение да бориш подобен феномен. Единственият начин е да бъдеш изключително прозрачен. Когато всеки може да влезе и да види всичко – кой проект е получил финансиране, къде, кой е изпълнителят на поръчката, има ли налагани финансови корекции, е много по-лесно да възстановиш това доверие в институциите, което е ключово за диалога, който имаме по между си. И това е също друга посока, в която трябва да продължим да полагаме усилия, защото няма как да бъдем успешни. Ние тук, хората от първи ред, с които работя ежедневно, събираме се, решаваме оперативни проблеми, понякога имам усещането, че сме най-знаещите и най-можещите, и това до голяма степен е така. Но ако няма доверие от страна на обществото, ако все още битува това усещане, че европейските пари не са за всички, че не всички ползват ползите от тези пари, значи, че нашата работа е свършена половинчато. И това определено е нещо, по което трябва да полагаме усилия през следващия пробен период.