Майка на двама шампиони по карате: Даня и Макс, и съпруга на моряка Артьом, Марина Шибко пристига в Русе от Одеса. Войната ги прогонва от Украйна заедно, цялата фамилия. Сестрата на Марина - Олена, е тук със съпруга Орест и трите им деца: Никита, София и Катя. Заедно с тях са родителите на двете жени: Игор и Людмила, и още една близка - леля Нина, която готвела страхотно, според техни нови русенски приятели. И кучета, и котка... Усещат фамилията като спасителен пояс, който ги държи заедно, за да се подкрепят и да си помагат, да устояват на стреса от войната и живота на бежанци.

- Здравейте, Марина. Бихте ли се представили - откъде сте, как се оказахте в Русе? 
- Добър ден, казвам се Марина. Дойдохме от Украйна, от Одеса, с цялото семейство, бяхме принудени да напуснем града. Дойдохме голяма фамилия: възрастните ми родители, сестра ми с трите си деца и аз с двете деца. Взехме и домашни животни. Наложи се по спешност да стягаме багажа и да оставим дома си.
- Кога се случи това, Марина? Как взехте решението да напуснете? 
- На шести март тази година. Първоначално нямахме намерение да тръгваме, искахме да останем в Одеса. Но после ударите се засилиха и започнаха да стрелят много близо до дома ни. Пролетта беше много студена, сирените зачестиха, наложи се често да слизаме в мазата, прекарвайки дълго време там. Беше много студено. Често след като излизахме оттам, някое дете почваше да боледува. Затова бяхме принудени да се махаме. Бях много притеснена - децата боледуват, няма да мога да намеря лекар... Въведоха вечерен час, забраниха да се излиза от къщи след шест вечерта, затвориха много институции. Нямаше как да стигна до лекар. Не дай, Боже, нещо да стане със сина ми... Малкият ми син е предразположен към различни заболявания и ни се налага често да посещаваме лекари, имаше риск да останем без медицинска помощ. Това също повлия върху решението ни.
Трябваше да мога да имам достъп до лекари, да мога да излизам, да не се страхувам от онова, което може да се случи при евентуален удар
Мислехме къде да отидем, как да го направим. Взехме решение - или цялата фамилия ще пътуваме заедно, или оставаме. Родителите ми нямаха желание да тръгват, не искаха да напускат родния град. Първоначално те искаха да изпратят нас и сестра ми до границата, а после да се върнат. Но ние им заявихме, че тръгваме заедно, защото иначе ще се притесняваме за тях: или заедно, или никой! Родителите ми бяха принудени да се предадат и тръгнаха с нас. Взехме всички наши домашни любимци. Това усложни значително нещата. Можеш да обясниш на дете, че сме на път, къде и кога ще ядем - но за животните това беше много стресиращо...
- Какви животни имате?
- Имаме две кучета, котка. Котката не беше излизала от дома, нито беше пътувала с кола така дълго - стрес! Имаме и хамстерче - никого не оставихме! Четох по новините, че множество хора са тръгвали, оставяйки своите животни в домовете, на улицата, без да се интересуват от бъдещата им съдба. Някои животни са били спасени, но други са загинали...
- Дълго ли пътувахте насам?
- Да, за съжаление към онзи момент беше такова положението - много хора напускаха Украйна едновременно. Пътят ни отне 26 часа, непрекъснато в движение. Беше изключително трудно за мен, за родителите ми, за децата, и - пак да повторя, за животните.
Никой от тях не е бил толкова дълго време на път, нито в такова силно емоционално напрежение.
Докато излизахме от Украйна минахме по мост, който предишния ден беше бомбардиран - видяхме резултата от бомбардировките, беше страшно, беше много страшно
Постарахме се много бързо да напуснем територията на Украйна. Казвах си: ето, ще премина тази граница и ще мога спокойно да поема дъх! Ще съм другаде, където децата ми ще са в безопасност, а и самата аз... 
- Като пристигнахте в България, веднага ли решихте да останете в Русе? 
- Не. Пристигайки в България, не планирахме да оставаме дълго. Мислехме си, че всичко ще се успокои, че в близките две седмици ще се върнем в Одеса, ще продължим нормалното си съществуване: децата ще са на училище, ще ходим на тренировки, животът ще бъде същия, както преди... А всъщност се случи точно обратното - всичко само се влошава и засега аз не виждам как ще се връщам с децата си в тази зона на несигурност.
- Кой пръв ви посрещна в България, кой ви помогна?
- Помогна ни наш приятел - Юрий, с когото се запознахме миналата година, когато идвахме в България като туристи. Много сме му благодарни. Той ни помогна с настаняване, с лекари, защото като пристигнахме ни трябваше лекар за детето. Той дойде с нас, помагаше с превода. 
Българският уж прилича на руски, но в същото време е съвсем различен език
Дори най-обикновени неща - когато говориш с лекар е много трудно да обясниш. Благодарни сме на Юрий и на жена му. Те ни помогнаха, превеждаха, уредиха стая в болницата. Запознаха ни с треньора, който сега се занимава с децата ми.
- Марина, разкажете за децата и за техните тренировки. Те са шампиони по карате, истински звезди, нали?
- Да, те са страхотни. Много се гордея с тях, честно! Много се радваме, че тук в Русе срещнахме човек като Мирослав Барбов. Той ни помага да продължим нашето дело, което започнахме в Одеса. Ние сме много сериозни с тренировките. Благодаря му от сърце, много добър треньор, влага много усилия в децата. На тях им харесва тук. Надявам се, че ще е така и занапред, че всичко ще бъде наред.
Тренират карате киокушин. Доста отдавна се занимават. 
По-големият - Даня, тренира вече осем години, а малкият - Макс, който сега е на шест, тренира от тригодишен
Откакто проходи започна да ходи на тренировки. Наблюдаваше батко си, който има голям международен опит. И Макс бързо започна да се учи, стана му интересно, искаше да се сравнява с Даня. Има постижения, които не са типични за деца на неговата възраст, просто защото има добър пример от Даня.
- Какво училище избрахте за тази учебна година?
- Много ми се искаше моите деца да ходят на българско училище, да общуват с другите деца. Особено за по-малкия, който е първолак - да разбере що е то училище. Но избрахме да продължим обучението онлайн. По-големият - Даня, вече има отношения със съучениците си в шести клас. Малкият - Макс, е първолак в училището на баткото. В това училище отделят много време за езиците, учителите са добри и опитни. Но сега е много трудно да се организират процесите онлайн. Макс все още не разбира какво е училище, защото е онлайн... 
Но сме заедно и това е главното - помагаме си
На места аз ги насочвам, където е трудно. Понякога те ме насочват... Имам много добри дечица. Когато ми е трудно в даден миг, те винаги идват при мен да ме успокоят, да ми обяснят, че няма нищо страшно, че всичко това е временно... Главното е, че си имаме един друг, това е важното, а другите неща все някак ще се наредят...
- Смятате ли да се върнете някой ден в Одеса? След войната? 
- Да, разбира се, много искам да се върнем в Одеса.
- Представяте ли си да останете тук, в Русе, в България? Или на друго място?
- Искам да се върна в родния ми град, защото съм родена там, там се родиха моите деца. Всичко там ми е много важно. Всички места за мен имат някаква ценност.
Много благодаря на България, на Русе, на добрите хора, които ни помагат тук. Но независимо от това ни се иска да се върнем в родния град
- Сигурно е трудно за една жена, майка, да взема толкова трудни решения за живота на семейството и да остави всичко зад гърба?
- Вижте, беше много трудно, наистина! Защото аз нося отговорност не само за мен самата, но и за децата ми. В момента правя избор и вместо тях. И все пак се надявам, че не сме сгрешили... Беше много сложно, но ме успокоява фактът, че до мен е семейството ми, че ние заминахме заедно.
Ако се бях озовала сама в тази ситуация, щеше да е още по-зле. Затова се подкрепяме цялата фамилия - със сестра ми, с родителите. Затова сме заедно тук. Нещо като спасителен пояс - помагаме си, постоянно си общуваме, разговаряме, подкрепяме се.
- Къде живеете сега, как се справяте с живота в Русе? 
- Благодарение на Каритас Русе живеем тук, в града. Родителите са в Красен, в къща, с кучетата. Много благодарим на Каритас, че ни помогнаха с жилището, с тренировките за децата. Сътрудниците на тази страхотна организация откликват на нуждите ни - винаги са готови да помогнат, да намерят нужните хора или отговори. 
Огромни благодарности на Влад, на Кремена, на всичките им колеги в Хуманитарния център!
- Марина, какво означава думата „дом“ за вас?
- Ох, много сложен въпрос ми зададохте сега. Днес за мен домът е там, където е семейството ми, където са децата и мъжът ми, моите родители, сестра ми, племенниците, които обожавам... Така мога да отговоря на този въпрос.
- Как си представяте есента на следваща година?
- Мисля, че няма как да отговоря на този въпрос. Нямам представа какво ще стане нататък, дори един месец напред! Много е сложно да мисля за толкова напред. Надявам се, че всичко ще е наред, надявам се, че ще сме си у дома, надявам се, че ще ви пиша от Одеса: „Хора, благодаря ви много за всичко, което сте ни дали!“.
Знаете ли, и при нас в Одеса има организация на Каритас. Сигурна съм, че ние там ще поддържаме активна социална дейност, ще споделяме всичко, което имаме, с всички, които се нуждаят от помощ!
- Марина, когато една жена се намира в ситуация като тази - война, време за кардинални решения, кои качества на характера са най-важни?
- Много упоритост и вероятно силна устойчивост на стрес. Да съм целеустремена - каквито и да са обстоятелствата, 
да не загубя онази главна нишка: защо си създадена: да останеш майка за децата си, да не изпадаш в депресия...
Най-важното е да овладееш себе си в най-отговорните моменти на живота. Да вземеш правилното решение - и за теб, и за близките. И, дай, Боже, тези решения да донесат повече полза, отколкото да навредят.
- Благодаря много за споделената история, Марина.
- Ние ви благодарим! Благодарим на Каритас за подкрепата в Русе - за нас това е много ценно! Благодарим на сътрудниците на организацията, благодарим на Кремена Цанева. Знаете ли, какъвто и въпрос или проблем да имам - тя винаги ще помогне, ще посъветва, дори просто само усмивка да изпрати - това пак е помощ. Разни хора има по света, но в Русе ние все попадаме на добри и помагащи люде. Много сме им благодарни, че животът ни тук е точно такъв, какъвто трябва да е - нормален.

Това интервю е част от поредицата „Памет и съпричастност“, в която срещаме читателите на вестник „Утро“ с шест жени от Украйна, чиито съдби войната промени завинаги - както на милиони хора по света. Във видео варианти поредицата ще бъде достъпна в YouTube канала на Арена Медиа.
Проектът „Памет и съпричастност“ на Продуцентска компания „Персей“ (лейбъл Арена Медиа) се финансира по Програма „Култура“ на Община Русе, направление „Малки творчески проекти в областта на изкуствата и културата“ 2022. Вестник „Утро“ е медиен партньор.