Лекарката от Киев пътувала четири денонощия с дъщеря си, за да стигне до Русе. Войната променя съдбата на семейството за втори път след 2014-а в Луганск. Преживяват отново кошмарите на сирените, страданията и разрушенията.

- Альона, здравейте! Бихте ли се представили? 
- Аз съм Альона Пронко, от Украйна съм, от Киев. Озовах се в красивия град Русе, в България, която страшно харесваме, заради това, че при нас в Украйна има война. Иначе сигурно нямаше да дойдем тук. Пристигнахме и заживяхме тук. Много сме благодарни на България за това, че ни приема толкова топло и за доброто отношение.
- Как е семейството ви?
- Имам съпруг. Той остана в Украйна, защото няма право да напуска - мъжете не ги пускат. Имам и дете, което се разхожда ей там, осемгодишно момиченце, Марияна, пристигна с мен. Прекара в колата 60 часа, докато пътувахме, много е силна, наистина. Та, двете сме тук.
- Къде ви завари началото на войната? 
- Бяхме си вкъщи. Събудихме се от това, че мъжът ми, който беше в къщата ни, а ние в апартамента, ми се обади и каза „Стягаме багажа и тръгваме, почна война“. И така 
в 5.40 сутринта на 24 февруари събрахме набързо багаж и потеглихме
още на първия ден от войната.
- Коя беше първата ви мисъл, когато разбрахте, че е започнала войната?
- Когато разбрахме за войната? - O, ние още през 2014-та преживяхме всичко това. Ние сме от Луганск. Имаме къща в Луганск и през 2014-та година това вече ни се беше случило. Знаехме какво е и какво следва. Първата мисъл, когато почна войната, когато мъжът ми се обади: ние знаехме, че това не е за три дни, няма да свърши бързо. Осъзнавах, че имам дете, че трябва по най-бързия начин да я изведем оттам. Главната цел беше просто да изведем дъщеря ни от Киев, да не вижда, да не чува сирените, да не става свидетел на случващото се, да е в безопасност. Усещах страх, разочарование, обида, много силен стрес... Но разбираш, че трябва да си много силен, че трябва да се справиш и много бързо да напуснеш територията на Киев... Планирахме да ходим към Западна Украйна, затова тръгнахме към Черновци.
- Какво взехте с вас?
- Събрахме багажа за 20 минути - взехме съвсем малко неща. Взехме всички документи, за да може евентуално тук да намерим работа; документите на детето, всички мои... Взехме малко дрехи. Пристигнахме, когато времето беше студено - нямахме никакви летни дрехи например. 
Дойдохме с две чанти и раница с документи
Това е всичко, което взехме с нас.
- Как избрахте да дойдете в България?
- Избрахме България, защото тук имам леля и тя живее в Русе. Когато започна войната, се качихме на колата и тръгнахме... Около четири часа отне само излизането от Киев. Беше много дълго... В целия този стрес се колебаехме накъде да поемем: към Западна Украйна, при родителите на мъжа ми, или изобщо да напуснем Украйна... Така се взе решението ни - направо докато бяхме на път, в колата... Сменяхме посоките, не знаехме накъде да поемем, още повече, че бяхме с дете... Много беше трудно, трябваше много бързо да се решим. И когато леля се обади и каза „Елате при мен, всичко ще бъде наред“, аз отговорих „Добре, ще дойдем в България“ - ето така дойдохме насам.
- По какъв маршрут пътувахте?
- Маршрутът беше ужасно сложен. Всичко беше много, много сложно. Като започнахме да излизаме от Киев беше пълен хаос. Трябваше да заредим колата, а по бензиностанциите имаше страшни опашки. Стояхме по опашките, на бензиностанциите купувахме разни продукти, да имаме поне нещо за ядене по пътя: бисквити, бонбони, разни сладки неща, и вода, да имаме вода за пиене по пътя... 
Излизането отне около четири часа, защото всички искаха да се махнат
хората се пререждаха, колите правеха нарушения, малки катастрофи, удряха си огледалата на колите...  Разбираш, че трябва да си силен и да се справиш...
Аз съм шофьор и трябваше да демонстрирам силата си...
Когато потеглихме, по пътя чухме сирените - ти си още в Киев, а звучат ужасните сирени... Не бих пожелала никому да ги чува! Още повече след като вече съм го преживявала...  Колите просто спират и ти наблюдаваш този хаос: някои бягат от колите си, други отварят багажници, махат нещата оттам, трети се хващат за главата...
Седиш, мислиш какво става, повтаряш си всичко ще е наред, всичко ще е наред, ей сега ще излезем и ще стане по-спокойно, всичко ще се получи, всичко ще е добре, отиваме на сигурно място, излизаме оттук... 
Тръгнахме в шест сутринта и докъм полунощ стигнахме Черновци - това е на границата с Румъния. По принцип не е толкова далеч, но пътувахме дълго в огромен поток коли. В един апартамент там пренощувахме с още три семейства украинци. На сутринта тръгнахме към румънската граница. И там чакахме. 
Стояхме тринайсет часа и напреднахме с един километър
На практика нищо не направихме.
Така и не успяхме да минем границата там. Нощта ни настигна - нервите опънати, хаос... Мъжът ми каза: „Трябва да отидем някъде да спим. Ако не спим, няма да можем изобщо да излезем оттук“. Махнахме се от границата към един през нощта.
Наехме къща някъде с помощта на познати, пренощувахме, а сутринта се събудихме и разбрахме, че трябва да продължим. Вече започнаха големите разрушения, взривове, ракети, настъпление... Когато го четеш, гледаш - сякаш го преживяваш отново и отново... И в този момент разбираш - трябва да продължиш нататък, към друга граница. Тръгнахме към границата на Украйна с Молдова, минахме я. Но мъжете не ги пуснаха, казаха: 
„Татковците остават. Вземайте си раниците и се връщайте назад“
Когато наближавахме границата, мислехме, че има шанс да минем с мъжете, не знаехме със сигурност.  Някои казваха, че ги пускат, другите - че не... На него, на мъжа ми, му казаха „Не, мъжете остават!“... И така минахме границата на Украйна с Молдова сами... После пак пътувахме, влязохме в Румъния, намерихме хотел там, пренощувахме отново.
Започна третия ден на пътуването ни. Целия ден пътувахме из Румъния, стигнахме до Русе на 28 февруари късно вечерта. Четири денонощия прекарахме на път! Тежко пътуване беше. Сега се шегувам, че мога да бъда тираджия, толкова време зад волана... При това досега не бях карала по пътищата на Европа. В Украйна е без проблеми, но в Европа ми беше за пръв път... 
Оказа се, че една жена може да бъде силна, особено когато спасява детето си. И така...
- Кой ви посрещна в Русе?
- В Русе на границата бяхме посрещнати от леля ми. Бяхме безумно щастливи да я видим. Имаше куп радости, емоции, че пристигаш. И пристигаш не просто някъде - без да познаваш никого... Тук ни посрещнаха роднини, нахраниха ни, стоплиха ни, прегърнаха и целуваха. Пристигаш сякаш вкъщи. Усещаш, че си на сигурно място, че те чакат тук, че няма да те изоставят, че те чакат и обичат.
Това беше най-топлото и най-сигурното място, което можахме да изберем към онзи момент
- Какво работехте преди войната?
- Аз съм лекар - отоларинголог. Тук при вас това се нарича лекар УНГ (уши-нос-гърло). За възрастни и деца, лекувам, оперирам. Аз съм опериращ хирург, практикувам медицинска дейност. Когато тръгвахме от Украйна, на моята работа много хора също потегляха... Казаха, че ще запазят работните ни места. Но въпросът беше какво ще ме чака в Русе. Аз съм лекар и как ли ще си намеря работа? За мен започваше един нов път...
- Какво се случи в Русе?
- Какво стана ли? Един прекрасен ден бяхме поканени да отидем на събрание за украинците. Имаше такова за всички. Ние отидохме. Казах на една моя приятелка: „Хайде да отидем!“. Тя ми вика: „За какво да ходим? Аз не искам“. Аз й викам: 
„Не знам, трябва да отидем. Шесто чувство“
Усещаш, че трябва да отидеш там. Накрая отидохме, запознахме се с доброволци като Ирина и Олга. Беше много приятно да ги видим всички и да се запознаем. Запознахме се с кмета. Тогава ме попитаха с какво образование съм. Казах, че съм лекар. Те ми казаха, че в Русе има нужда от лекари, че има недостиг. Предложиха да се запозная с директора на болниците „Медика“, за да обсъдим, да се видят документите и да се реши какво може да се направи. Една седмица по-късно ние се срещнахме, говорихме, погледнаха дипломите ми. Казаха всичко е супер, страхотно и че трябва да отида към клиниката, за да я видя. И се съгласих. Седмица по-късно отидох, видяхме се, бях там три дни. Казаха, че са заинтересовани от мен като специалист. Уча български език усилено от март месец. Наеха ме на работа. Обмислям да защитя диплома, за да работя по професията си като лекар. Това е. Всичко се нареди наистина много добре... 
- Къде живеете сега?
- Живеем под наем, в близост до библиотеката, всичко е наред. Първо се настанихме при леля ми, а после се изместихме в самостоятелно жилище, за да е по-удобно за всички.
- Как поддържате връзката с роднините в Украйна?
- С роднините от Украйна говорим само по телефон, по видео връзки с мъжа ми и с баща ми. Страшно им липсваме. Баща ми казва хайде, идвайте си, мъжът ми не дава, казва, че не сме в безопасност... 
- От разговора ни личи, че тук в Русе ви харесва. 
- Да, абсолютно. Но е ясно, че искаме вкъщи. 
На всеки човек, всеки, който е изоставил дома си, своята страна, който я обича, който е израснал там - всеки иска у дома
Много ни харесва тук: хората са много добри, наистина много добри, много добре се отнасят към нас. Не знам в коя друга страна биха се отнасяли така: приемат те като близки хора, приемат те и на работа, даряват те с любов и те прегръщат, дават ти някаква сигурност... успокояват те, че всичко ще е добре, ще се нареди... Като свикваш с тях, ти казват, че не искат да си тръгваш, че си добър човек... Това наистина много затопля. Можеш да изпратиш детето на детски лагер, можеш да отидеш на екскурзия и те гледат с нормални разбиращи очи. Това е много важно, наистина. Но се надяваме и вярваме, че ще се върнем у дома, ще се върнем в Украйна, че ще сме вкъщи, в спокойната ни страна, без война, че ще има мир. 
- Какво значение има за вас думата „дом“?
- Дом - това е светът на сигурността. Най-напред това са близките хора наоколо. Когато можеш да ги видиш и да ги прегърнеш. 
Домът е, когато нещата са си твои, когато знаеш къде какво се намира... Това нещо не го осмисляш и не го разбираш, докато не изгубиш
После разбираш ценността на това всяка сутрин да си пиеш кафето, след като станеш от леглото. Когато денят ти е планиран и правиш обичайни неща всеки ден... Преди ти се е струвало, че това е рутина. Сега не ти се струва така. Ти разбираш, че си бил вкъщи, бил си на своето място! Затова домът е, когато си заобиколен от добри, близки хора, които разбираш... Аз страшно харесвам България, но в началото ми беше страшно трудно, защото трудно разбирах какво говорят хората. Колкото повече се уча сега, толкова е по-лесно. Защото започваш да ги разбираш. Можеш дори да се усмихваш, макар в началото това да беше трудно. Затова всичко това е много важно.
- Как си представяте себе си догодина по това време?
- Че съм в Украйна, че съм вкъщи. Че ще ходя спокойно на работата си. Че ще лекувам любимите ми пациенти, които безумно обичам. Ще виждам близките си живи. Вярвам, че ще съм у дома в безопасност...

Това интервю е част от поредицата „Памет и съпричастност“, в която срещаме читателите на вестник „Утро“ с шест жени от Украйна, чиито съдби войната промени завинаги - както на милиони хора по света. Във видео варианти поредицата ще бъде достъпна в YouTube канала на Арена Медиа.
Проектът „Памет и съпричастност“ на Продуцентска компания „Персей“ (лейбъл Арена Медиа) се финансира по Програма „Култура“ на Община Русе, направление „Малки творчески проекти в областта на изкуствата и културата“ 2022. Вестник „Утро“ е медиен партньор.

Димитър ЛИПОВАНСКИ,
Цвета НЕНОВА