Есен, побрала се в четири лъскави гроздови зърна с цвят на гранат. Току-що излюпило се от яйцето... хартиено жеравче. „Виждам всичко“ - казва самонадеяно едно плашило на птиците, кацнали на стобора.   
Портретите - замислени лица, лица, превърнати във въпроси, тревожно наблюдаващи, питащи или вече неочакващи нищо... Молитвено сключила ръце жена, с бездънен поглед. Мим, внезапно и без време свалил маската. Арлекин, за миг завърнал към самия себе си. Изящно изваяни женски тела и мъдри лица, по които времето е разчертало релефна карта от болки, радости, обиди, трудно постигнати истини и болезнено преглътнати равновесия. И автопортрети. В които художникът откровено излива малко нагарчаща автоирония - като заглавието-въпрос „Кораб плува ли?“.
Всичко това - в живописни картини с немислими за мнозина размери. Защото Володя Кенарев е в състояние да побере сюжети, истории, приказки и притчи във възможно (а понякога невъзможно) най-малките пространствени обеми. При това малката живописна форма не само не връзва ръцете на автора, а напротив - създава усещането, че именно този лаконизъм му дава шанса да вплете много и различни посоки и идеи, като позволи на
зрителя да открива светове и пластове, да се досеща за предистории и продължения
Тази вечер русенските ценители и публиката на международния фестивал „Мартенски музикални дни“ ще имат възможността да се докоснат до световете на Володя Кенарев. Това е наистина „рядка възможност“ - и в случая клишето не е трик за привличане на внимание към изложбата, която се открива днес в 18 ч в Доходното здание. Предишната експозиция на Володя Кенарев в Русе е през 2010 г. Преди нея - двадесет години по-рано. 
В някакъв смисъл сегашната изложба има ретроспективен характер, казва той. И спокойно тегли чертата под своята 70-а годишнина, навършена миналия август: „Два инфаркта, един инсулт, стентове, байпаси... Не е много весело...“. И като посяга да запали поредната цигара, присвива леко очи - в погледа му се чете характерната сдържана ирония, омесена с философско възприемане на нещата от живота, която кара събеседника му първо да се сепва, а след част от секундата да се възхищава на точно премереното чувство за хумор. Впрочем точно то е в малко по-големи от обичайните за Володя Кенарев формати - може би за компенсация... 
„Всъщност трябва да призная, че за мен, колкото и кощунствено да прозвучи, затварянето на живота заради пандемията с Ковид-19 ми дойде много навреме и на място. 
Имах нужда да премисля, да пресея, да остана насаме със себе си 
и затова принудителната тишина ми върна спокойствието и радостта да застана пред статива, без да губя време за често излишни срещи и празни разговори“, казва художникът.
Откъде идва страстта към детайла? И предизвикателството „Миниатюра“? 
Според Володя Кенарев всичко тръгва от... авиомоделизма, който го завладява още като ученик и го държи здраво цели 12 години. Той участва и в състезания и е смятан за национална надежда. „По онова време мислех да ставам пилот. Случи се обаче, че на мой приятел бащата, военен летец, загина при учения. Тогава нещо в мен се пречупи и тръпката да летя се изпари. Започнах да се занимавам с рисуване. Но остана отношението към детайла, страстта към изчовъркването, към изпипването“, разказва Кенарев. 
Когато родителите му забелязали новото увлечение на сина си, баща му го завел на уроци при Кирил Станчев - легендарния Бай Киро. Уроците в един момент до такава степен погълнали вниманието на младия рисувач, че
вместо да отиде в гимназия „Христо Ботев“, той поемал към парка и ателието
Уроците по живопис определено били по-близки и по-разбираеми за гимназиста от часовете по математика и физика. Скоро станала явна и „тъмната страна“ на благородното посвещение на изкуството - в девети клас се оказало, че ученикът Кенарев е натрупал отсъствия от училище. Така „заради добро поведение и отличен успех“ останал да повтори класа. 
Финала на гимназиалното си обучение той ознаменувал с двойка по физика. И тъй като не успял да се пребори със законите на Нютон и Фарадей и на матурата, се изправил пред реалността на родната казарма. Шефът на Военното окръжие полковник Кънев повикал баща му, с когото се познавал, и го попитал къде предпочита да служи синът му. „Където другите - там и той!“ - отсякъл бащата. Все пак полковникът направил един жест и разпределил Володя в Санитарната школа в Русе. След четиримесечното обучение и след същия бащин отговор 
Володя Кенарев се озовал граничар на турската граница! 
Разбира се, тази „много мъжка служба“ включвала доста повече от уменията на санитарния инструктор. А русенецът не успял да ползва нито една от отпуските, в това число и тридневните „бонуси“ за кръводаряване. Няколко дни все пак получил, когато решил да кандидатства в Художествената академия. Първата му работа била да се прибере в Русе и да си вземе матурата по физика - за да получи дипломата за средно образование. След кратко семейно обсъждане на бъдещето - баща му настоявал Володя да запише архитектура, а синът държал на живописта - доводът, че съмнителните успехи по математика не са в полза на градостроителството, надделял. 
„Кроткият“ му нрав пък му докарал друго изпитание - неговият командир в заставата не можел да не го пусне за изпитите, но
за отмъщение не му дал две седмици отпуска, а го пускал за всеки от четирите изпита поотделно
Така граничарят пътувал нощем от Бургас до София, явявал се на изпитите и отново вземал нощния влак, а после автобус до заставата. 
Важното е, че влязох на бял кон в Академията - с шестица по композиция, усмихва се Кенарев. Там обаче презаписва втората година. Този път заради двойка... по рисуване! „Колегите ми рисуваха етюдите си с молив, аз рисувах с въглен, което по принцип е техника за по-напреднали. Когато подредихме нарисуваните етюди за годишната оценка, проф.Иван Петров се разгневи и отсече пред моите етюди: „Тука е пипала веща ръка!“. И аз му отговорих: „Не веща, а ваш‘та ръка е пипала, професоре! Вие сте коригирал моята работа!“. Резултатът беше двойка. Куриозното е, че аз и до днес 
минавам за един много добър рисувач - с двойка по рисуване
казва художникът. 
Новият курс, в който попада, е поет от Светлин Русев. И това потвърждава максимата „Всяко зло за добро“. Впрочем именно Светлин Русев казва по-късно за Володя Кенарев: „Тези малки прозорци, наречени картини, към мистерията на човешката душа, като че ли не са рисувани, а са родени в някаква алхимична лаборатория, в която художникът търси философския смисъл на вечните въпроси, с които хората идват и си отиват. Един художник, познал суетната измамност на видимото, се е докоснал с прости и чисти пластически средства до нещо, съхранено само в паметта на сърцето“. 
Суетната измамност на видимото... 
Кенарев много пъти я пренебрегва - след като се дипломира в Художествената академия, той не остава в София, въпреки че има предложения за това, в това число и две години по-късно
покана за преподавател по специалността „Малки форми“
Връща се в Русе. „Това е времето, когато се говореше за Русенска школа и за Пловдивска школа, групата тук беше много силна, година преди мен беше дошъл Николай Караджов, преди това - Виолета Радкова, работеха много силни колеги, а имаше и много от по-възрастните, които, макар и без академично образование, бяха изключително добри - като Никифор Цонев, Любо Касабов, Ради Неделчев. Имаше прекрасна атмосфера, радвахме се на доброто отношение към нас и на обществеността, и на „факторите“, в това число и на Съюза на българските художници. Тогава дружеството в Русе беше в апогея си. И аз още първата-втората година направих 3-4 участия в национални изложби, а на един млад художник това му е достатъчно, за да се нахъси и да тръгне с апетит да гони големите имена“, припомня си Кенарев.
Още на първата си самостоятелна изложба в Русе той постига невероятен успех и продава почти всичко
Днес негови картини притежават Националната художествена галерия, Софийска градска художествена галерия и почти всички обществени галерии в страната. Творби на Кенарев са в частни колекции в Австрия, Германия, САЩ, Япония, Швейцария, Холандия, Франция, Белгия, Швеция, Канада, Аржентина, Венецуела, Саудитска Арабия, Кувейт, Китай, Индия...
Миниатюрата, която е неговото артистично кредо, вече е част от артистичния живот на Русе. Володя Кенарев инициира и създава Биеналето на миниатюрата, което събира все повече автори от целия свят. То се организира от Художествената галерия - а идеята за него Кенарев заимства от Световния фестивал на миниатюрата във Флорида, в който той участва през 2005 г. (предизвикан, едва ли не буквално накаран да изпрати свои работи от дъщеря си Василена, която също е художничка). След прецизни близо двегодишни класации и елиминации на работите на 420 художници от цял свят, работите на Василена стигат до финалната изложба, а Володя Кенарев получава втора награда за портрет и друга негова картина е откупена за колекцията „Музеи“ на биеналето. 
Малко му е криво, защото напоследък има чувството, че вече е забравено чия е била идеята за русенското биенале на миниатюрата. Но в последно време си налага да отсява 
горчилките, с които битието подправя дните
и да се съсредоточава върху важните неща. Гледа реалистично на шестте години като заместник-кмет (като не пропуска да ги нарече „загубено време“, макар че точно тогава по негова инициатива се прави солидно укрепване и почистване на Паметника на свободата), като пресмята, че те заедно с годините на щатен председател на русенските художници плюс двете години казарма съставят неговите 12 години трудов стаж. 
Аз съм от онези щастливци, които работят това, което им доставя удоволствие, казва той. „Господ ми е дал късмета професията и поминъкът ми да са едно и също. Нямам работен ден - защото дори и когато рисувам рутинно или по поръчка, за мен удовлетворението да го правя е над всичко. И така, както това е може би едно от най-самотните занимание, за мен то е един постоянен диалог със самия мен. Защото когато заставаш пред статива,
преодоляваш страха, че ще окепазиш платното, и просто започваш да фантазираш
А обикновено самият ти оставаш изненадан - започваш да рисуваш с една представа и намерение, но в процеса на работа, който често е пълна импровизация, се получава нещо съвсем различно. Така че този самотен разговор пред статива често е и доста труден и драматичен - като един истински зодиакален Лъв суетата ме кара да се опитвам да изведа започнатото до замисления край, опитвам се да не разочаровам самия себе си. Но пък си припомням Соломоновите мъдрости - „Опознай сам себе си и победи сам себе си“, и си давам сметка, че човекът е обречен на вечна битка със самия себе си“, добавя художникът. 
И признава: „Не се научих да рисувам жизнерадостни букети. За мен е важно да предавам с моите картини идеи, послания, във всяка да има някакво ребусче, което човекът отсреща да открие и да му се зарадва. Открай време смятам, че художникът импрегнира върху платното самия себе си - своите мисли и вибрации. И когато зрителят ги открива и възприема или пък те отключват у него нови, негови асоциации, значи разговорът се е състоял“.