Здравей, Петя! Чувствам се зле отново и отново. Не ми се иска да се виждам и чувам с приятели. Когато се опитам да споделя за проблемите ми, те започват да ме хвалят колко съм успяла и едва ли не, че е нелепо да се чувствам зле. Защото съм завършила две висши образования, защото били малко хората като мен, които са работили в чужбина на добри длъжности по разнообразни задачи, защото много други хора на нашата възраст си мечтаели за това... Казват, че ми завиждат с радост. А аз защо не се радвам?
Идвам си поне два пъти в годината в България при майка ми. Баща ми ни напусна, като бях в гимназията. Брат ми рано замина да учи в чужбина в друга държава и остана там. Той си идва веднъж на 5-6 години. Ограничаването на пътуванията заради Ковид-19 няма нищо общо с това. Него и преди като че ли нищо не го дърпаше към България.
Всеки път като си дойда, се разболявам. Майка ми е една много успяла жена в професията си. Всеки път намира различен начин да ми каже, че аз нищо не съм постигнала дотук. Чувствам се така зле след това, че ми се иска да ме няма. Не знам дали мога нещо да променя. Мисля си, че каквото и да реша да направя, това ще ме натовари с голяма вина. Ели, 33 г.

Здравей, Ели! От писмото ти изглежда, че си го написала в момент, когато си била разстроена и тъжна. Споделеното от теб ни дава някои изводи за ролята на приятелите в живота ни, а също и на контактите ни с тях в зависимост от това, от което имаме нужда. От разкритото в щрихи напомняш и какво значение имат родителите в живота дори и на порасналите си деца. Особено
ако не получават подкрепата, на която се надяват
Да видим всичко това, както си го разказала на фона на тъгата ти, и да опитаме в него да потърсим нещо, с което да противодействаш на думите си: „Не знам дали мога нещо да променя“, така че новите възможни действия да не те натоварят допълнително с вина.
Представяш ни се като човек, който, когато е разтроен - а това изглежда, че се случва често - предпочита да преживява подобни моменти сам: „Чувствам се зле отново и отново. Не ми се иска да се виждам и чувам с приятели“.
Може би най-близките ти приятели предпочитат да разсейват
тъмните облаци от мислите, които влошават настроението ти
сравнявайки на принципа на контраста, за да почувстваш като неоснователно самоподценяването си спрямо смелостта и усилията, които си положила, не само да се адаптираш към живота и работата в чужда страна, но и да успяваш там: „Когато се опитам да споделя за проблемите ми, те започват да ме хвалят колко съм успяла и едва ли не, че е нелепо да се чувствам зле“. От своя страна, по начина, по който изреждаш техните аргументи - „Защото съм завършила две висши образования, защото били малко хората като мен, които са работили в чужбина на добри длъжности по разнообразни задачи, защото много други хора на нашата възраст си мечтаели за това...“ - ти като че ли наистина в този момент не си в състояние да цениш тези свои постижения. Виждаме приятелите ти като искрено радващи се за теб - „Казват, че ми завиждат с радост“, но ти, вероятно
в отчуждение от себе си и приятелите
общуването с които би трябвало да те зарежда със сили и с удоволствие, се питаш: „А аз защо не се радвам?“.
Може би, Ели, те помнят други твои настроения - ентусиазъм и радост, когато сте се чували и виждали, докато си била увлечена в постиженията си преди. Без да ги познавам, от нещата, които са ти казвали, ми се струва, че те също са успели хора, които знаят какво е да си увесил нос, защото не можем във всеки ден да преливаме от сила, от ентусиазъм и да сме високо успешни.
Имаме право и на своите слаби моменти
От друга страна, твоите приятели не са психолози, за да имат представа, че в тежък момент това не помага да се опитваме да неутрализираме лошите чувства и мисли на хората, за които ни е грижа. Но дори и сред тях да има психолози, още по-трудно е да се помага професионално на приятел. Защото между приятелите отношенията е най-добре да бъдат автентично приятелски. Ето защо, както със сегашното си писмо се обърна към мен, да се обърнем към психолог, може да даде по-добра възможност да си помогнем, като с негова помощ погледнем по-обективно трудната си житейска ситуация или
проблем, който се е задържал някъде „в сляпото петно“
в сянка от светлината на съзнанието ни.
От споделеното от теб разбираме колко непоколебимо смел и свободен би могъл да се чувства човек, когато прелита над държавните граници в друг континент, в друг свят, и колко непосилни за преодоляване граници би могъл да има в своя свят - в семейството си и в душата си.
И като споменах преди това за отчуждаването от себе си, да видим като компенсация колко по-близко бихме могли да чувстваме другото и другите в онзи по-далечен свят, който наричаме чужбина. За него не говориш в конкретика, но в сравнение можем да го видим по начина, по който ни разказваш за
връзката с най-близките хора от семейството
„Идвам си поне два пъти в годината в България при майка ми. Баща ми ни напусна, като бях в гимназията. Брат ми рано замина да учи в чужбина в друга държава и остана там“. Семейството ти отдавна не е цяло. Разбираме, че в периода на твоя юношески преход от дете към жена баща ти ви е напуснал. Не казваш нищо друго за него - липсва ли ти татко ти, Ели? Дали ви е напуснал, защото е имал трудности да поема отговорности за живота си и за семейството в това число, дали е имал съпружески разминавания с мама? Да не би да е напуснал майка ти, но да не е съумял да изрази желанието си да остане свързан с теб и с брат ти и недоизказаното да продължава да те потиска? Нека да имаме предвид, че
не всички хора имат опита да се изразяват пълноценно
Ако е така, дали не би могла ти да го потърсиш и да се увериш дали ви е напуснал наистина или той също тъгува за вас и би искал да ти бъде в подкрепа?
За брат си казваш: „Той си идва веднъж на 5-6 години“. Отбелязваш, че ограниченията за пътуване при Ковид пандемията нямат нищо общо с този дълъг интервал, в който не се виждате. Правиш извод: „Него и преди като че ли нищо не го дърпаше към България“. Дали обществено-икономическата ситуация е причина за това, дали домът и хората от семейството? Какво изпитваш към брат си? Липсва ли ти? Ако разстоянието и времето един без друг са ви отчуждили, дали не изпитваш любопитство как човекът, с когото си израснала като дете, живее сега? Когато ти е възможно да си го позволиш, дали не би му отишла на гости? Може би в нова среща ще можете да си кажете
важни неща, които да ви дават сили в живота ви вече отделно
От моя житейски опит и от впечатления в работата ми забелязвам, че част от страданията на хората са нещо като вредни емисии от липсата на общуване с близките поради това, че не се окуражават да се обърнат един към друг, за да си поговорят по телефона или да се уговорят да се видят.
Споделеното от теб ни разкрива как външните граници биха могли да не представляват никакво препятствие за устремената личност и
как вътрешните граници могат да бъдат като решетките на затвор
за човек, който не спира да приема обвинение, че дотук нищо не е постигнал, и е на път да се примири с доживотна присъда да се чувства виновен.
„Всеки път като си дойда, се разболявам“. Не питам дали физически, или психически, защото наистина разболяващо и в двете проявления може да действа недостигът от подкрепа на майката. Описваш твоята майка като „една много успяла жена в професията си“. Вероятно в работата нищо не й е убягвало, а действията на децата й не отговарят на нейните представи и критерии за безупречност. А може би тя самата като малка не е получавала 
подкрепа чрез окуражаване, от каквато всяко дете има нужда
и така не познава вълшебното му отражение върху себе си, за да може да го приложи и като майка върху децата си? Дали не е това причината брат ти да си идва много по-рядко от теб? 
Вместо това „Всеки път намира различен начин да ми каже, че аз нищо не съм постигнала дотук“. По този критерий е като антипод на приятелите ти, нали така, Ели? Е, да си представим, че майките биха искали най-доброто за децата си и блестят отвътре, когато децата им блестят в първенствата. Да си представим и това, че, въпреки че майка ти е толкова успяла в професията си, тя е човек от друго време. Част от стандартите в работата й ще бъдат трайни във времето, а други ще се осъвременяват. При това положение дали не би могла да се довериш в по-голяма степен на преценката на приятелите ти и
сама да издишаш негативната настройка към себе си
която си възприела от ниското ти оценяване от мама?
„Чувствам се така зле след това, че ми се иска да ме няма“. Дали, Ели, дълбоко в душата на мама не стои друг проблем, съвсем различен от нейните високи критерии, които има за теб? Дали негативизмът, който тя проявява при общуването си с теб, не е насочен към самата себе си в собствената й младост, правейки ревизия на свои грешки? Баща ви ви е напуснал, брат ти е твърде далече и си идва рядко в България, ти се вясваш два пъти в годината и от срещите с мама се разстройваш и си тръгваш болна. Изглежда, че с копнежа да изпиташ любовта й ти оставаш в орбита. Може подсъзнателно мама да се страхува, че, ако изпиташ подкрепата й, напълнила целия си душевен резервоар с гориво, ще отлетиш твърде надалеч?
„Мислила съм за сигурен начин как да ме няма, но не знам какво ме спира“. Ето, че има нещо важно, заради което си в състояние да спреш мисълта да те няма и в по-пълноценна консултация с психолог би могла да си го откриеш какво е то.
„Не знам дали мога нещо да променя. Мисля си, че каквото и да реша да направя, това ще ме натовари с голяма вина“. С тези думи като че ли споделяш твоя
недостиг на увереност, че би могла да ръководиш живота си
каквито и да са фактите в семейната история.
Представи си, Ели, оркестър и диригент. Макар с различен състав на музиканти само един диригент би могъл да направи едно и също произведение да звучи различно. Двама различни диригенти също биха могли да постигнат различно звучене на дадена творба. Но, дори и да сменя състава на оркестъра, когато един диригент  реши, би могъл да дирижира всеки състав така, че творбите в репертоара да звучат все по един и същи начин - постоянно, с години, докато сам не пожелае да промени звученето.
Как й звучиш на мама, когато се чувате по телефона и когато си при нея при двете си идвания в годината, Ели?
Дали изглеждаш и звучиш като щастлива
със самочувствие на успяла, или влизаш при нея със стреса от очакването на поредната й негативна оценка за теб?
Нека поставените тук въпроси са малък трамплин за по-висок скок вътре в себе си, с който смело да си отговориш и на още въпроси, за които се сетиш на твоите хем млади 33 години, хем вече навлизаща във времето, в което жената обикновено започва повече да цени себе си и да показва по-уверено на другите своята потребност да я ценят и уважават!