Ерик Ноло определя себе си като добър читател, но и като критик и „враг номер едно на литературните среди във Франция“. В Русе идва обаче като писател - макар и написал първия си роман, преди да навърши 60 години. И още едно самоопределение: българофил, който обича да идва в страната.

Ерик Ноло опознава България за пръв път в периода 1986-1990 година, когато идва като учител във Френската гимназия на Сливен. Животът го свързва с българската му съпруга - Вероника Ненчева, с която започват първите преводи на български автори във Франция. Издавал е Йордан Радичков, Светослав Минков, Константин Илиев. През годините се утвърждава като литературен критик, пише текстове за най-уважаваните френски издания. Телевизионен водещ, хроникьор, автор на собствени предавания, има внушителна аудитория, която го следва във френските медии.

Великолепен празник на франкофонията, наслада за изящната словесност, неочаквани портрети на Русе и България. В това се превърна срещата на французина Ерик Ноло с публиката в Русе миналата вечер. Авторът на „Последна спирка Русе“ осъществи мечтата си да дойде отново тук за представянето на романа, за който „Утро“ писа. Уютната зала „Константин Димчев“ в Доходното здание едва събра ценители на френската литература, пък и други, привлечени от любопитството - защо Русе е в центъра на френски роман? Събитието бе организирано от сдружение „Полифония“ и партньорите им от базираната във Версай културна асоциация „Артавенир“. За да бъде пищна и истинска насладата на франкофоните, водещ на срещата беше литературната познавачка и автор на текстове Надежда Московска - споменавам я с благодарност за някои от въпросите и предизвиканите отговори, които ползвам в тази публикация. И още една благодарност - към изключителната преводачка Румяна Иванова, която направи срещата неусетно хармонична в общуването за всички. 
Защо точно Русе? 
Още когато дава първото си интервю за „Утро“ миналата година, авторът признава две свои любови: едната е към Елиас Канети, другата - към Русе. А сега добавя: „Дойдох за пръв път в Русе, благодарение на Елиас Канети. Обожавам този автор. Ако не сте чели романа му „Аутодафе“, направете го - това е един от най-важните романи в литературата. И автобиографичните му книги, разбира се. 
Канети говори с толкова огромна емоция за Русе, за това, че всичко, което по-нататък е преживял, вече се е случило в Русе. Тъй като аз се възхищавам на Канети безкрайно,
дойдох в Русе за пръв път като на поклонение пред Канети
Дойдох заради любовта си към Канети, а тук се влюбих в града, в Русе. Познавам много градове в България, но тук, на брега на Дунав, наистина има нещо специално. Така, когато реших да напиша първия си роман, пожелах книгата да мине под знака на Русе и да завърши тук“.
На френски език романът излиза със заглавието „Ruse“ - името на града, изписано с четири букви. Франкофоните веднага ще усетят играта на думи, която на българите убягва: „ruse“ - „хитър“. Хитрец, като Хитър Петър, обяснява самият Ерик Ноло. И веднага добавя: Русе, градът, е много важен за книгата - той е почти герой от книгата. Затова - „Последна спирка Русе“. 
На български език заглавието е единствената част от текста, която се нуждае от адаптация. Прави я преводачът Красимир Кавалджиев - фантастичен преводач от и на френски език, който е бил ученик на Ерик във френската гимназия в Сливен през 80-те години на миналия век.
Любовна история или криминален роман?
„Историята е меланж от двете. Сюжетът има своята двойственост: и криминален, и любовен. Това е смесицата от Ерос и Танатос: Любовта, която е Живот, и Смъртта. Червеното и черното. Когато книгата започва, има много червено, в София всичко е червено. Когато завършва в Русе, всичко е черно. Цялата история на романа се движи от червено към черно - от любовта към смъртта“, разказва Ерик Ноло.
Какво е България? Фон и канава на случващото се, и двама герои - французин и българка, се налага да живеят и действат в този български контекст. Как се балансира всичко това?
„България е едно от основните предизвикателства на книгата. Но има нещо, което направи писането на книгата по-лесно - в киноезика се нарича road movie - road book - книга пътешествие, книга пътуване. Пътуването води писането. Много лесно се пише, когато те води пътуването“, обяснява Ерик Ноло. И продължава: „Да се пише за една страна, за България, е много интимен експеримент. Много пъти съм пътувал по маршрута на моите герои: от София до Русе, с автобус. Възприемам по литературен начин много детайли, които иначе не бих видял: пейзажите, хората... В Русе гледах сградите, брега на Дунава с един литературен интензитет. Да, опознавам, но това е опит, който отново има граници - на външния човек“.
Ерик нарича България своя втора страна. На моменти говори, сякаш е убеден, че наистина я познава. Кога е уверен, че я познава, и кога се съмнява в това?
„Погледът ми към България е поглед на чужденец. Българофил, но чужденец. Поглед не на историк, а на писател. Познанието ми има граници, но използвам опорни точки, за да накарам другите да разберат какво аз съм видял в България и какви промени съм усетил.
Между България, която опознах за пръв път през 1986-а, и днес има огромна разлика
Понякога се оказвам в парадоксална ситуация: например съм в едно кафе, има само млади българи около мен, и в това кафе аз съм или единственият чужденец, или единственият, който не на теория, а на практика знае колко много се е променила България. Сигурен съм, че много млади българи имат само някакво бегло познание за тези промени. Използвам всячески тази парадоксална ситуация. Аз познавам много по-малко България от вас, но понякога се намирам в ситуация, когато познавам нещата много повече в сравнение с младите българи например. Но аз си оставам един чужденец, един външен човек. Изобщо между българите и гражданите на Русе, от една страна, и туристите, от друга, аз стоя по средата или по-скоро встрани. Аз съм от третия вид. Посетителят от третия вид“.
Как един критик на литературата изведнъж пише роман? 
„Непочтеността е играла голяма роля в живота ми. Един ден по телевизията някой ми каза „Вие сте публикували десетки критически книги - критикувате романи, но не пишете романи. И аз отговорих - добре, поемам ангажимент да публикувам първия си роман, преди да стана на 60. И успях на 59 години. Това си беше предизвикателство, но непочтено предизвикателство“.
В „Последна спирка Русе“ има много кинематографични елементи
забелязаха първите читатели на книгата по време на представянето. Би ли дръзнал Ерик да я превърне във филм?
„О, това е най-скъпата ми мечта. Брегът на Дунав е изключително кинематографичен. Вчера, когато дойдох отново, първо отидох да се разходя по брега на Дунав. В началото имаше нещо много облагородено, а после - пустош. Мястото е невероятно, ще даде изключителен ефект в киното.
Ще ви разкажа една теория: идвам за шести път в Русе. Всеки път се разхождам по брега. Румъния е много близо. Всеки път виждам сгради, виждам индустриални силуети, но никога не съм видял жив човек отсреща на румънския бряг. Моята теория е, че Румъния не съществува там, от другата страна. Моята теория е, че Румъния е кинодекор срещу Русе. Вчера за пръв път чух кучета, които лаеха на румънския бряг. Значи, който е построил този декор, за да ме заблуди малко повече, е добавил лай на кучета. Но все пак аз знам, че това е един декор, който вече е тук за филма“.
За да затворим цикъла на разговора, попитах Ерик Ноло в крайна сметка какво е прозрението му от всички пътувания до Русе досега, които той нарича поклоннически пътувания към творчеството на Елиас Канети. Ето отговора му:
„Поклонничеството ми към Елиас Канети се развива с времето. Когато дойдох за пръв път, бях невероятно развълнуван да се окажа в родния град на нобеловия лауреат, толкова важен за съвременното литературно развитие. Отидох да видя родната му къща. Първия път много ме изненада това, че следата на Канети беше много тъничка, присъствието му беше твърде дискретно. Може би защото Канети е напуснал България твърде малък, може би защото е получил Нобеловата награда за произведения на немски, а не на български език, не знам. При всяко пътуване, което правех, виждах, че следата на Канети се увеличава, че градът придава все по-голямо значение на неговата слава. Надявам се, че това ще продължи така, че гражданите на Русе ще си дадат сметка, че в техния град е роден един гигант на световната литература“.
Книгата „Последна спирка Русе“ е издадена от „Колибри“ на български език. Може да се намери в русенските книжарници като „Хеликон“ и „Хермес“.

Русе и неговият Дунав не влизат за пръв път в полезрението на писателите извън България. Още Жул Верн се вълнува от мястото и реката - романът му първо излиза като „Дунавския лодкар“, а в съвремието със заглавието „Хубавият жълт Дунав“. На български е преведен и есеистичният пътепис на Клаудио Магрис „Дунав“, издание на русенския „Авангард принт“. Още търси своя преводач масивното издание на Ник Торп „The Danube - A Journey Upriver from the Black Sea to the Black Forest“ (Дунав: Пътешествие срещу течението от Черно море до Черната гора). През 2012 г. издателството на Международното дружество „Елиас Канети“ отпечатва резултатите от литературния експеримент да покани четирима автори да пишат за Русе и Дунав: Кристин Димитрова, Петра Хулова, Владимир Мартиновски и Судабе Мухафез. Романът „Последна спирка Русе“ обаче е най-скорошното издание, в което градът е признат като герой в книгата.