Здравей, Петя! Пиша ти, защото ми се струва, че по нещо си приличаме - консултациите във вестник „Утро“ все завършват оптимистично и аз като теб съм винаги оптимистично настроена за крайните резултати. Пожелавам на себе си и на близки всеки ден да е по-добър от предходния и да се справяме успешно с всичко.
Но какво е всъщност при мен? Тъкмо да си помисля, че съм успяла да се справя с проблемите, и отново ме връхлита нова, по-силна вълна, която на моменти ме прави много безпомощна, но никога не се предавам и моята сила е в моето винаги засмяно лице, което крещи от болка. Какво ли не преживях - болестите на детето ми, изневерите на съпруга ми... За да преодолея всичко това, минах през йога, танци, а сега търся себе си в методи, описани в различни книги, но от тях разбирам, че трябва да намеря къде е моята грешка и да не забравям, че съм човек, който трябва да започне да се уважава и обича, ако искам да се справя занапред. Повтарям си, че имам право, защото съм човек. Не че ми се получава, но поне се опитвам.
В личен план - там е интересно - доста по-млад мъж се опитва да влезе в живота ми... Но какво би се случило - все си мисля за последствията. Истината е, че искам да позволя на този младеж да влезе в живота ми, но съм объркана. Та аз съм голяма... Не ми се е случвало по-млад мъж да се интересува от мен.
Бракът ми е нестабилен, но все се случва, че оставаме заедно, може би заради детето ни, което от малко расте с голяма чувствителност към нашите отношения... Животът ми е пълна каша от емоции и разпри, като в шарена въртележка съм, която така ме залюлява, че оставам без дъх. С годините се научих, че не всичко мога да споделям на близки и приятели, и това понякога ме задушава - че няма с кого да споделя какво искам и какво ме вълнува, затова си позволих да го направя тук. Елена, 42 г.

Здравей, Елена! Написала си като че ли кратка история на твоя емоционален живот - без конкретни факти и събития, по-скоро писмото ти е помогнало да направиш ревизия с обобщения на преживяното дотук. Дали си имала нужда да погледнеш от птичи поглед живота си, откъдето, макар в миниатюрни детайли, отдалече по-добре се виждат просторът, пътищата, перспективата? Дали пък този твой
обобщен преглед на живота
не е продиктуван от потребност да направиш за себе си нещо, което те влече, но си се нуждаела от подтик и от доказателства за себе си, че вземаш добро решение? Няма изразена молба за подкрепа, само накрая казваш, че с годините си се научила, че не всичко можеш да споделяш на близки и приятели, „и това понякога ме задушава - че няма с кого да споделя какво искам и какво ме вълнува, затова си позволих да го направя тук“. Това е добра причина човек да предприеме своя ревизия или справяне с проблеми в сътрудничество със специалист, а написаното би могло да е в подкрепа на много хора с подобна потребност или на такива, в които загатнатите в писмото ти трудности в живота са им лично познати и преживени.
В началото на писмото ти се запознаваме с една оптимистично настроена Елена, която се стреми да е
винаги приветлива и даваща сили и на себе си, и на другите
с окуражаващи думи, че всичко ще бъде наред - „Пожелавам на себе си и на близки всеки ден да е по-добър от предходния и да се справяме успешно с всичко“. За повече сигурност в това може би си склонна да откриваш приобщаващи прилики с другите, както и с мен - „Пиша ти, защото ми се струва, че по нещо си приличаме - консултациите във вестник „Утро“ все завършват оптимистично и аз като теб съм винаги оптимистично настроена за крайните резултати“. Всъщност, Елена, аз невинаги съм оптимистка за крайни резултати. Да, оптимизмът дава сили да не затъваме в трудни моменти, а
понякога сами се подвеждаме да бъдем непременно оптимистично настроени
само и само да се чувстваме добри за себе си и другите. Така обаче дълбоко в нас опасенията ни остават пренебрегнати, неизразени, като неразтоварена тежест и от душата, и от тялото ни, което започва да боледува. По този начин оставаме и уязвими за нови трудности. Може би е неслучайно и естествено като ефект в живота ти последствието от постоянната положителна нагласа - „Но какво е всъщност при мен? Тъкмо да си помисля, че съм успяла да се справя с проблемите, и отново ме връхлита нова, по-силна вълна, която на моменти ме прави много безпомощна...“. Не ти ли се струва, Елена, че на някои по-големи житейски трудности си склонна да гледаш като на обективно възникващи - извън твоите действия - както приливите на брега на океана и както пороите от небето? Дори и във времето да съвпадат обективни стечения и да се нуждаем от помощ, за да ги понесем или да ги преодолеем, и от това да станем по-силни и по-малко безпомощни занапред, не сме ли ние достатъчно силните и активните,
ако при затъване отправяме в правилната посока нашето SOS
и ако при изтощение си вземаме „ток“ от хората, които ни оказват подкрепа?
Съпреживявам усилието ти, като чета следните думи: „но никога не се предавам и моята сила е в моето винаги засмяно лице, което крещи от болка“. Може би споделяш, че душата ти често е изпълнена с болка, която си се научила да прикриваш и да се свързваш с другите чрез маската „винаги засмяно лице“. Да, човек сам твори облика, с който иска да го възприемат другите. Има хора, които с преживявани като теб болести на децата си и изневери на съпруга си носят знаците на депресията, отчаянието или на неудържим гняв или враждебност. Но дали впечатлението, което се стремиш да създаваш у другите за себе си, Елена, не ги заблуждава за същинските ти нужди от подкрепа и споделяне? Ами,
ако, имитирайки радост от живота, привличаме заблудени от излъчването ни хора
според техните нагласи и нужди и това става причина за връхлитането на нова по-силна вълна от проблеми?
Разбираме, че за преодоляването на тежестта от преживяването на болестите на детето ти и на изневерите на съпруга ти си търсила приемането им чрез йога, релаксиране чрез танци, а сега търсиш себе си в методи, описани в различни книги. Струва ми се, че си извлякла ценни за себе си изводи - „да не забравям, че съм човек, който трябва да започне да се уважава и обича, ако искам да се справя занапред“. Обаче, 
ако човек не е опознал по-дълбоко себе си,
ако не е започнал честно да разпознава свои основания и подтици за действия, с подобно припомняне би могъл да се окуражава и за неща, с които не може да се справи занапред. „Повтарям си утвърждения, че имам право, защото съм човек. Не, че ми се получава, но поне се опитвам“. Ето, че, повтаряйки като мантра „имам право, защото съм човек“, от неяснотата на съдържанието й опитите ти са несполучливи.
„В личен план - там е интересно - доста по-млад мъж се опитва да влезе в живота ми...“. Това не ти ли звучи и на теб, Елена, като за нещо пак обективно - като връхлитащата вълна? Дали не би могла
да откриеш у себе си магнитчето свой знак, който привлича другите?
Дали не би могла да преформулираш тази мисъл като „привличам в живота си млад мъж“?
Изглежда, че когато се замислиш за последствията, тогава достигаш, може би от предпазливост, до мисълта за своето съучастие - „Истината е, че искам да позволя на този младеж да влезе в живота ми, но съм объркана. Та аз съм голяма... Не ми се е случвало по-млад мъж да се интересува от мен“. Това не е ли вътрешно противоречие - казваш, че си голяма, а при мисълта за липса на опит от подобни ситуации чуваме вайкането на една малка Елена?
Описваш кратко отношенията със съпруга ти - „Бракът ми е нестабилен, но все се случва, че оставаме заедно“, и откриваш опората на този брак - „може би заради детето ни, което от малко расте с голяма чувствителност към нашите отношения“. А дали не сте го превърнали в инструмент или в заложник за вашия брак, в който понасяш изневерите на мъжа ти? Дали и той не би казал, че отдавна си му изневерила,
отдадена само на детето чрез болестите?
В такива сложни ситуации на човек наистина може да му е трудно да се ориентира без подкрепа от водач в чувствата и потребностите му, каквито са психолозите.
„Животът ми е пълна каша от емоции и разпри, като в шарена въртележка съм, която така ме залюлява, че оставам без дъх“. Объркването личи и от съчетанието на думите и изразените чрез тях мисли, Елена. За натиска от смесицата на различни емоции с разпри даваш сравнение с шарена въртележка - символ на детско забавление, в което вихърът от скоростта на завъртането и удоволствието ни оставят без дъх. Дали не би било добре оттук нататък да потърсиш в себе си по-точните думи за чувствата? Така би могла да постигнеш по-добро разбиране у другите за себе си и би могла
да получаваш повече удовлетворение и разтоварване от споделянето
Това ще е полезно и за детето ти, което копира от теб изразяване на мисли и чувства, а вероятно и за взаимното ви разбиране със съпруга ти.
Без да ми е било самоцел да завършвам оптимистично и този консултативен отговор - както е възможно да си помисли човек, че така с вестник „Утро“ подкрепяме читателите - ето, че,
доближавайки с внимание споделените мисли и чувства, се откриват посоки
за изход, които могат да изведат човека понякога от „кръговото“, в което попадаме при текущи житейски проблеми, изискващи решения, а друг път - от водовъртежа и от чувството за затъване. Такова доближаване може да ни даде просветление и често да ни подготви по-добре за справяне, Елена, отколкото разсейването с успокояващи мисли и преповтарянията на утвърждения и внушения, че от само себе си всичко ще е наред.