Толкова ми е хубаво, когато виждам, че отсреща някой ме разбира, че има нужда от това, което разказвам, че моите думи предизвикват въпроси, размишления. Това казва русенката Антония Тодорова за... учителската професия. 
В момента Антония покорява върховете на последната година от своето следване в Русенския университет по специалността „Български език и история“. След няколко месеца тя вече ще бъде дипломиран преподавател и ще си потърси работа на пълен работен ден. 
Преди месец и нещо обаче тя вече направи своята генерална репетиция. Не, не става дума за обичайната практика, която преминават студентите в университета. Тогава всички - и студентът-практикант, и учениците, и учителите от училището-домакин и дори и преподавателите от РУ - са настроени малко или много снизходително. Все пак става дума за няколко часа, които по същество са си учебни за студента и не съвсем „редовни“ за учениците в класа. 
В случая обаче става дума за това, че 
Антония Тодорова влезе в напълно редовни часове
за да поеме пълноценно и без никакви условности реалната работа на преподаватели, на които им се беше наложило през есента да излязат за кратко от строя заради коронавируса. 
Защото Антония Тодорова е една от доброволките, които бяха сред първите, попълнили списъците с резервни учители, готови да влязат в клас на мястото на заболелите. И така още преди да бъдат въведени строгите правила на предпазните мерки и всички ученици в страната да преминат на обучение от разстояние, Антония успяла да поработи енергично - и не в едно, а в две училища, като при това влизала в часове в три различни класа. 
Отначало замествала преподавателката по български език в Националното училище по изкуствата, където две седмици водела уроците за седми и осми клас. След това още една седмица поработила и в Професионалната гимназия по туризъм - там преподавала материала за осми, девети и дванайсети клас. 
Когато пред нея възниква въпросът да откликне на поканата да замества, тя моментално казва своето „Да“. Макар че вътрешните й дилеми не са били една или две. Разбира се, първата е потенциалната опасност за собственото й семейство - за мъжа й и за по-малката й дъщеричка Христина, която е деветгодишна и учи в основно училище „Васил Априлов“. По-голямата щерка е самостоятелна - Анелия е вече на 20 години и живее отделно. Но точно в този момент Антония среща много сериозна подкрепа от съпруга си. 
„Той ми каза: „В края на краищата можеш да се заразиш от вируса навсякъде, където и да е, дори и без да влизаш в училище. А от друга страна, 
това е шанс, който не може да изпуснеш 
- да влезеш в абсолютно реални условия на преподаване, това, за което се подготвяш, и това, което с цялото си сърце искаш да правиш, нали?“. Така че по-голямото ти притеснение би трябвало да бъде дали ще се справиш“. Но по втората точка - това за по-голямото притеснение, всъщност срещнах друга много важна подкрепа - от моите преподаватели в Русенския университет. Те ме увериха, че по всяко време мога да им звъня по телефона, ако се налага да направим екстремна консултация, което за мен и за другите ми колеги, които също поеха доброволчески преподавателски мисии, беше от изключително значение“, признава русенката. 
И още едно адски важно обстоятелство посочва тя: че в РУ проявили разбиране и така разместили лекциите и упражненията за тяхната група, че да успяват да провеждат заниманията си след пет часа следобед, когато са приключили с часовете с учениците. В това отношение не мога да не отбележа невероятното разбиране, което срещаме и от доц.Мира Душкова, и от доц.Велислава Донева, и от останалите ни преподаватели, казва Антония. И продължава: 
„Ние сме малко особена група. Влязохме в РУ през 2017 година. Бяхме 14 човека. Във втори курс останахме шестима. И така шестимата продължаваме и досега. Четири сме с по две деца, другите в групата са едно момиче и едно момче. 
Разбираме се прекрасно, учим сериозно, залягаме над лекциите, никой не влачи изпити
Само ще кажа, че всички от групата вземаме стипендии за успех. Това сигурно говори доста, нали? Ученето ни е сериозно, но имаме и много стойностни преподаватели, на които разчитаме за всичко. Всъщност това, в университета, е другото ни семейство“. 
Самата Антония е завършила един от русенските техникуми, които, за съжаление, от доста време вече са история. През 1995 година тя се дипломира в Техникума по зърносъхранение и зърнопреработване „Асен Златаров“. Влиза в Русенския университет, приета е в специалността „Административен мениджмънт“. Това беше в първата година, когато обявиха Висшето техническо училище - както се казваше по онова време - за университет, припомня Антония. Таксите за семестър излизали по 4-5 заплати...  В крайна сметка тогава висшето образование така и си остава незавършено за Антония. 
„После се омъжих, роди се дъщерята. Започнах работа в една русенска фирма. И ето че преди няколко години се наложи да се изправя пред нов избор. И тогава реших да пробвам да се занимавам с това, което ми харесва - обожавам историята, обичам българския език и българската литература. В интерес на истината не мога да кажа, че това е било голямата ми мечта. Със сигурност много пъти съм си мислела, че трябва все пак да завърша висше образование - но не съм се спирала ясно и категорично точно на тази специалност. Моя добра позната, която преподава в университета, ме подтикна натам. И реших да пробвам“, разказва Антония. 
Така започнал този нов етап в нейния живот. От една страна, всичко, което им се преподава в университета, й е интересно, тя 
с удоволствие открива нови и нови неща в познатите и обичани от нея литература и история
От друга страна, се прибавят и уменията и техниките, които ще помогнат на Антония и на нейните колеги да предадат на децата в училище това, което е важно, основополагащо и задължително като познания и умения. 
А реалното потапяне в професията, която само след няколко месеца ще стане официално препитание и съдба за Антония Тодорова и нейните състуденти, добавя още нови нюанси към наученото и усвоеното в РУ. И понеже е водила и онлайн уроци, и присъствени часове, тя много отчетливо откроява разликите. 
„Когато си в час - а онлайн часът е от 30 минути, - времето отлита скорострелно. Докато си включат микрофона, докато се нагласят, докато се размърдат - и часът вече е преполовен. И най-важното - осезаемо липсва директният контакт с всяко дете. А когато си в час реално, тогава виждаш дали разбират това, което им говориш, по очите им си личи дали са вникнали или трябва нещо да повториш, да акцентираш, да зададеш насрещен въпрос. Това е напълно изключено при онлайн уроците. А е от огромна важност. Защото така могат да останат неразбрани основни положения, а ти като учител дори да не забележиш това, просто защото няма как да го доловиш“, обяснява Антония. Често пъти за това си дават сметка и самите ученици - 
децата също предпочитат занятията да са присъствени
Така беше в Училището по изкуствата - седмокласниците тогава не искаха онлайн обучение, казва русенката, като говори за периода през октомври-ноември, когато още не беше въведено задължителното електронно обучение от разстояние за всички. 
Самият преподавател е изправен също и пред ред други трудности, когато подготвя онлайн урок. „Подготвяш много грижливо всичко предварително, правиш презентация - това е почти задължително, иначе на практика нямаш шанс пред днешните ученици. Съобразяваш се с времето, с което ще разполагаш - и се опитваш да вместиш всичко в рамките на отпуснатите минути“, казва Антония. И споделя своите наблюдения: „Малките ученици мислят повече и по-задълбочено. При тях - в пети, шести, седми клас има живинка, имат желание да говорят, да обясняват. При по-големите обикновено отговорите стават механични. Свикнали са с тестовете, които не ги изправят пред необходимостта да се изразяват, да обясняват, да аргументират. Те вече са наясно с възможностите на модела „копи-пейст“, владеят го, знаят, че това е начинът ангажиментите им към домашните или към ученето изобщо да приключат с това действие. В голямата си част те вече са привикнали към това, че всичко им се дава наготово и просто не е необходимо да мислят. Питала съм такива ученици защо избират един или друг отговор на въпрос в теста - ами че те не са в състояние да дадат нито един аргумент в полза на своя отговор! А и се изненадват, когато ги питам...“, не крие огорчението си от реалната картина в образованието Антония. 
Но е категорична: „Заслужава си, много си заслужава работата в училище! Децата са различни  - и искат различен подход. И няма как да изискваме днес те да учат така, както сме учили ние навремето. Ама аз виждам и по моите момичета у дома - по един начин е учила моята 20-годишна Анелия, по съвсем друг начин учи Христина. Затова и аз много внимателно наблюдавам съвременните деца и съобразявам моите методи и поведението си в час с днешното състояние и днешните изисквания“, казва русенката. 
На нея и на петимата й колеги от групата им остава още съвсем малко до държавните изпити и тържественото връчване на дипломите. Антония се надява, че работа за тях ще се намери в русенските училища - още повече, че е пределно ясно, че те и шестимата не са влезли в РУ само заради това да вземат каквато и да е диплома, а искрено и осъзнато искат да се посветят на учителстването. А нали точно за такива кадри мечтаят днес хората, които управляват родната просвета?