Здравей, Петя! Вече ми е трудно да си представя какво означава да се справим с коронавируса. Сигурно всеки има различна представа за тази „нова нормалност“ или по-скоро смятам, че никой няма представа. Както изглежда, този Ковид няма просто да изчезне, но се надявам и ние да не изчезнем като вид, или поне като интелект, заради него.
Жена ми ми изглежда стресирана. Като гледаме новините по телевизията, аз коментирам и често мърморя, а тя се дразни, че не е чула нещо важно заради мен. Какво важно, като нищо съществено ново и по-обнадеждаващо скоро не можем да очакваме?! Но жена ми ме смята за несериозен, който говори апокалиптично само за да я дразни и иронизира. Не е спряла да ме обича по тази причина, защото аз отпреди съм си такъв, но тя счита, че този път с тази тема шега не бива.
Всъщност, Петя, аз съм си съвсем сериозен и отговорен, но - не знам откъде - все така ми идва да говоря. И за да не дразня жена ми и дъщеря ми, които много обичам, реших тука да споделя какви мисли също ми идват, пък нищо, че после заедно с тях ще прочетем вестника.
Нали през последните десетина-двадесет години все повече и повече се говореше за замърсяването на земята (пиша „говореше“ в минало време, защото от пролетта насам една тема завзе първенството). В нашия град и сега се говори, но предимно за промишленото замърсяване на въздуха. Като пазарувах предпазни средства за вкъщи и за офиса, си помислих: Докато Ковид-19 изчезне, дали на Земята няма да се умножат пирамидите, които се виждат от космоса, но не направените с къртовски труд от камъни като тези древните, а от сметища като планини? Маски, туби безброй, ръкавици полиетиленови, латексови, всякакви, шлемове малки и големи... Ами предпазните облекла на лекари, които също са еднократни като масовите маски? Ами представяш ли си огромните купища предпазни стъкла? От стъкло или от плексиглас - добре, може да се преработят, но кои контейнери за разделно сортиране на отпадъци ще поберат толкова много, когато всичко това свърши, или къде ще ги складираме тези предпазни прегради и докога в очакване на втора употреба? Ще си кажем „По-добре да се справим със заплахата, после това да ни е проблемът“. И като мислим така, с какво ще ни е променила тази криза, като ние за всички проблеми и досега сме мислили така? Васко, 56 г.

Здравей, Васко! Мислите, които споделяш, с въпросите, които ти хрумват, може би имат своето значение за твоя начин да понасяш съчетаването на живота си с този проблем, който, за съжаление, се оказа тема на годината и тема на деня. В същото време в тях ми се струва, че има семенца на идеи, които ако се посеят в добра почва и се отглеждат търпеливо и грижливо и с любопитство, те биха израснали и биха дали полезни плодове.
Да видим какво още казва писмото ти чрез това, което си написал. Както може би сте забелязали със съпругата ти, щом като сте читатели на вестник „Утро“, всяко писмо, освен че резонира у мен и у другите читатели и с това допълваме разбирането си за споделен проблем, консултацията по него цели да открие
възможности отвъд ограниченията
които изглежда, че налага този проблем.
Казваш, че вече ти е трудно да си представиш какво означава да се справим с коронавируса. През пролетта като че ли се надявахме тази пандемия да прелети над нас, нанасяйки отделни поражения и постепенно да намалее силата й, както беше с вируса на т.нар. свински грип. Наложи се да проумеем, че това няма да ни подмине така леко и вече с повече внимание се вслушваме в предположенията за бъдеща „нова нормалност“, защото, дори и наречено с други свои думи, у повечето от нас в зрялата възраст се е загнездило чувството, че не сме спуснати в живот, който самостоятелно се развива положително заради нас или отрицателно срещу нас, а ние даваме облик на живота ни. Може би е така, както казваш - че всеки има
различна представа за тази „нова нормалност“
Наистина е трудно да имаме по-ясна представа, ако се чувстваме много зависими от обстоятелства, върху които нямаме лична власт, а тези, които са упълномощени с власт, също са объркани.
Може би по силите ни е обаче да вземем решения за себе си как искаме да продължи животът ни и да си направим своя ревизия с някои въпроси, например: Кои наши ценности няма да жертваме? Кои са важните хора за нас, кои от тях са ни в непосредствена близост за подкрепа и кои, макар да са далече, мисълта ни за тях може да ни върне чувството за сигурност, защитеност? Повтарянето на кои думи или любими цитати ни окуражава? Така ще може да укрепим свои стълбове, които ще са ни опора и с които
самите ние може да бъдем опора за други
„Както изглежда, този Ковид няма просто да изчезне, но се надявам и ние да не изчезнем като вид или поне като интелект заради него“. Може би, Васко, имаш предвид примери от тази година, в които показваме масово неразумност, а някои се отличават с такава, особено ако имаме очакване към тях за интелигентни действия, и това по-скоро ни разочарова.
Казваш: „Жена ми ми изглежда стресирана“. После описваш една нерядко срещана семейна ситуация пред телевизора, ако единият е повече отразителен с думи и с други реакции на това, което възприема от телевизията, нищо че новините не са футболен мач, гледането на който у много запалените предизвиква окачествяване на футболистите, на съдията, съветване през екрана как да бягат и да си подават топката. Ти си признаваш - „Като гледаме новините по телевизията, аз коментирам и често мърморя, а тя се дразни, че не е чула нещо важно заради мен“.
Но, ако се върнем на първите ти думи към тази споделена сцена от ежедневието - че жена ти е стресирана, може би при нея
стресът и нормалната тревожност служат
за повишаване на загрижеността и готовността за действия според изискванията на развиващата се ситуация.
„Какво важно, като нищо съществено ново и по-обнадеждаващо скоро не можем да очакваме?!“. Да, но нали не се знае, Васко? Нали сам казваш, че е трудно да имаме ясна представа, затова пък някои се доверяват на надеждата си и на дисциплината си, ако това по-рано им е помагало да се справят в трудна ситуация. Затова и може да се ядосват на други, които им изглежда, че нехаят или които проявяват песимизъм, или пък им се струва, че нарочно се противопоставят на всяка по-здрава логика и разпознаваем ред за справяне, които може да се открият в цялостния хаос - „несериозен, който говори апокалиптично само за да я дразни и иронизира“.
Разбира се,
разликата в начина на реагиране на предизвикателствата
не е пречка в живота с другия, ако хората се обичат както вас - „Не е спряла да ме обича по тази причина, защото аз отпреди съм си такъв, но тя счита, че този път с тази тема шега не бива“. Така е, Васко, шегите нагарчат, като узнаваме всеки ден за случаи с тежко преживяване на заболяването, което причинява този коронавирус, в много от които хората загубиха живота си.
Темата на годината подлага на изпитание досегашната увереност в силите ни да се справим и може да генерира суеверия наред с конспиративните теории. Все
защитни рефлекси на разположение
в човешката психика, каквато е може би и твоята склонност - „Всъщност, Петя, аз съм си съвсем сериозен и отговорен, но - не знам откъде - все така ми идва да говоря“. Когато не си даваме сметка откъде се появява някоя наша реакция, можем да се запитаме дали тя не ни идва в услуга да намалим напрежението, или да усилим несъзнавано гнева си, защото го предпочитаме пред страха, все пак имаме куража да се ядосаме?
„И за да не дразня жена ми и дъщеря ми, които много обичам, реших тука да споделя какви мисли също ми идват...“. Това, Васко, е много цивилизовано решение, защото непълна е представата, че човек може да ползва услугите на психолог, само когато го измъчва проблем. Понякога на хората им идват множество идеи, които имат нужда да ги споделят и да си ги подредят. Често покачено напрежение, чийто произход човек не може да си обясни, го води в кабинета, но когато подреди тези свои мисли, докато ги споделя, му блесват
нови решения на уж трудно разрешими проблеми
каквито са изглеждали, неизказани в мъглата на объркването.
Много търпеливо, Васко, стигнах най-после и до твоята фантазия как ще изглежда Земята ни след Ковид. От останали руини, документални снимки, от телевизията или от лични спомени ние имаме представа как изглеждат градовете след бомбардировка, земетресение, наводнение. Дали с мащабите си тази пандемия няма да нанесе и видими промени в обстановката на живота ни? Дали ще остане така невидима, но проникнала в телата ни, руините от нея ще останат скрити там? Може би ни се иска тя
да не взема власт поне в умовете ни
с което вече ще се наложи да се признаем за загубили в битката с нея?
С инвазия този коронавирус превзе света и измести всички значими теми, които бяха на дневен ред, и в говоренето „завзе първенството“.
Пазарувайки по-голямо количество предпазни средства, си си помислил: „докато Ковид-19 изчезне, на земята дали няма да се умножат пирамидите, които се виждат от космоса, но не направените с къртовски труд от камъни като тези древните, а от сметища като планини“. Струва ми се, че въображението ти услужливо е проработило, за да замени една може би несъзнавана или нежелана тревога с друга, която е
отново с грижа за човечеството и за живота ни
фантазно хиперболизирайки количествата отпадъци като последствия до размерите на големите пирамиди в Египет, заснети от космонавти. Разбира се, биха се превърнали в неприятен паметник за справянето с тази криза купищата използвани маски, туби от дезинфектанти, ръкавици, шлемове и специалните еднократни лекарски облекла, ако не са биоразградими. Колкото до предпазните стъкла и плексигласови прегради, ще споделя моя идея, с която се надявам да успокоя и теб, и всички шефове на банкови и административни офиси, че има една чудесна перспектива за тяхната втора употреба, и дано по-скоро трайно преодолеем заплахата от заразата,
за да заживеят преградите своя по-красив живот
Ние, Васко, сме от поколението, което израсна с предаването „Лека нощ, деца“ в 19:50 още по времето на единствената черно-бяла телевизия. Мисля, че всички се удивлявахме на Бате Климбо - актьорът Климент Денчев, с невероятната му дарба да разказва истории в стихове и песни, като превръща всяка мисъл и емоция в образ, рисувайки на неговото вълшебно стъкло. Представи си само, Васко, какъв масов достъп до това вълшебство ще имат всички групички деца в детските градини, класове от началното училище и центрове за работа с деца, когато всички учреждения решат да се отърват от прозрачните прегради, като ги подарят!
Може би, смущавайки се, че си се загрижил за „нероден Петко“, сам спираш въображението си с популярната реакция „По-добре да се справим със заплахата, после това да ни е проблемът“, но на мен ми допада мисълта ти, с която се противопоставяш на отстъплението: „И като мислим така, с какво ще ни е променила тази криза, като ние за всички проблеми и досега сме мислили така?“. Ето
причина да не възпрепятстваме мислите за по-далечната перспектива
в случай, че те не ни вредят, а ни помагат да се разсеем от стресиращите новини, оставайки загрижени за бъдещето. От тях може да покълнат онези семенца, за които в началото споделих, че съзирам в твоето писмо. Мисля, Васко, че много от изобретенията от далечното минало досега са започнали от хрумването по подобен начин на въпроси като твоите някога у някой друг, а може би у много други и сега.