39-а година служи на Бога и на вярата един от емблематичните русенски свещеници - отец Марин Стоянов. Догодина през декември той и неговата съпруга презвитера Янка ще отбележат четирите десетилетия, откакто по Коледа на 1980 година тогавашният Доростолски и Червенски митрополит Софроний ръкополага за свещеник 22-годишния младеж. 
Скоро преди това бяха съборили храма "Всех Святих", раната от това светотатство беше още прясна и дядо Софроний се притесняваше да не възникнат някакви проблеми, ако извърши ръкополагането в Русе, връща се в спомените отец Марин.
Затова владиката го завел в разградската черква "Св.Николай" и там навръх Рождество Христово завършилият Духовната семинария млад мъж получил сана и благословията. Скоро след това получил и първото си назначение - в Две могили. 
Въпросът 
кое е отвело отец Марин към вярата и към служенето на Бог 
пред него не само не стои, но дори и звучи неуместно. Защото той живее с тази вяра от съвсем мъничко дете. 
Баща му Георги заминава да учи в семинарията в Черепиш през 1962 година - това е времето на атеизма, насаждан агресивно от комунистическата власт, която закрива църкви, разпопва свещеници, преследва вярващите. Отец Георги, който е потомък на българи преселници в Добруджа, завърнали се в родината от Румъния след Крайовската спогодба, е вярващ от малък. Но в началото на 60-те години той вижда как в черквата в близкото село Орляк, където се черкували и жителите на Жегларци, свещениците започнали да напускат и да се сменят един след друг, тъй като не устоявали на гоненията и натиска от местните власти. Тогава Георги взема нелекото решение - да напусне работата си в пясъчната кариера, и след като осигурява три тона пшеница и десет кубика дърва за семейството си, казва на съпругата си Мария, че заминава за три години да учи в Черепиш. Така оставил Мария сама с петте им деца и поел към истинското си поприще. 
Отец Марин е най-малкият син на отец Георги, който отгледал с потомката на руски бежанци Мария общо шест деца - три момчета и три момичета. И тримата братя са тръгнали по стъпките на своя баща: най-големият е отец Стоян, той служи в Елин Пелин, отец Иван е свещеник в разградския град Лозница, а отец Марин го познава цял Русе и почти цялата Русенска област. 
Аз с това съм израсъл - с вярата в Бог, с упованието
с Божията истина и Божия промисъл, казва о.Марин. И разказва, че тъй като в родното Жегларци нямало църква, той много добре си спомня как цялото семейство изминавало 5-6 километра до съседното село Орляк. А по-късно баща му направил в тяхната къща една от стаите на "молитвеница", после превърнал и цялата си стара къща в църква. 
"Роден съм на 30 юли 1958 година, та кръстничката ми Цвета устроила голяма сръдня на нашите - защо не съм кръстен Цветан. Тати обаче бил непреклонен: "Детето се роди на Света Маринка, нейното име ще носи!". Така е - много е важно да си тачиш небесния покровител, светия ангел, който се застъпва за душата ти. И сега в Русия продължават повече да почитат деня на светеца, в който си роден, а не толкова рождения ден. Както е било и при нас в България допреди десетилетия", казва о.Марин. И припомня, че той самият носи гени на прапрабаба си рускиня, на техния горд и непокорен род - и това очевидно не са само ясните сини очи, а също и дарби да пее красиво и да се отнася съпричастно към всеки човек. Бабата на тати - Мария, е дошла от московските полета в Тулчанско по време на Кримската война, там се срещнала с прадядо ми Пейчо, син на Стоян от преселническия род на българи от Сливенско, избягали от турските зверства. През 1940 година идват в тукашна Добруджа, като се разменят с румънските семейства, заселени тук. И отново започват да си градят живота и стопанството от нулата", продължава разказа си русенският свещеник. 
Тази упоритост, непреклонност и неуморност той също е наследил от своите предци. Както и вярата, която укрепва от невръстна възраст, като получава знаци. 
"Имам един знаменателен сън - бил съм 6-годишен тогава. Мама ме изпращаше по обед да занеса купички с храна на тати, който работеше на кариерата. Той излизаше от тунела, в който копаеха, и двамата сядахме да се храним, докато той си почива. Една вечер сънувам, че вместо тати, 
от тунела излиза един грамаден черен бивол еднорог, който ме пробожда с рога си
грабва ме и ме отнася. Разказах съня си на нашите и тати рече на мама: "Днеска не пращай детето при мене, вземи го с теб на полето". Мама и нейната полевъдна бригада събираха окосеното сено, а един младеж го вземаше с вила и го товареше на едно ремарке. Та този младеж като се завъртя да грабне поредна порция сено, без да иска, изтърва вилата и падна право върху главата ми. Бликна кръв като фонтан, а последното, което помня, е, че мама грабна пръст и я сложи върху раната. Събудих се в болница. После разбрах, че вилата ме е ударила с крайния си зъб, който бил счупен наполовина - затова той само е пробол черепа, но не е пробол мозъка ми. А докторът каза на мама: "Булка, това дете ще бъде много паметливо!". След време четох, че американски учени установили, че при подобни трепанации способността на мозъка да запаметява силно се увеличавала", разказва о.Марин. 
След като завършва осми клас в родното Жегларци, той влиза в Духовната семинария в София. "Още като малък тати ме слагаше на столче на клироса да чета и да пея. В Добруджа на църковния певец му викат Даскала. На мен ми викаха Малкото даскалче. Така че аз като отидох в семинарията, вече знаех да чета на старославянски, знаех много богослужебни текстове, помнех псалми, цитати, пасажи. И нямах никакви проблеми в повечето от дисциплините, особено по догматика и христянска етика", казва о.Марин.
Завършва семинарията и както всички момчета по това време заминава за казармата. И понеже 
в характеристиката му пише "политически правилно неориентиран" 
и "не членува в ДКМС", Марин Георгиев Стоянов се озовава в Строителни войски.
В Суходолската дивизия бях единственият българин, имаше няколко други български момчета, които бяха пращани там да си дослужат след дицсиплинарни наказания. Затова и аз като отидох, първо майор Киров ме попита от кой дисцип идвам, казва отецът. Майор Киров обаче бързо оценил качествата и интелигентността на синеокия младеж и го направил писар. Което в някаква степен смекчило суровите условия в трудовашкия военен корпус. 
Впрочем, именно по време на службата в Суходол се случва и едно от най-важните и знакови събития в живота на отец Марин. 
"Бях направил една година казарма, когато помолих командира да ме пусне домашна отпуска, за да си отида в Жегларци, където всяко лято на 17 юли тати колеше агне курбан за мое здраве. Този път обаче командирът ми отказа, затова излязох в градска отпуска и отидох при батко в Елин Пелин. Той много се зарадва: "Тъкмо утре ще ми пееш на празника на свети Илия в село Белопопци". Застанах на клироса да пея, докато бате служеше в храма. Беше сборът на селото, пълно беше с народ, а аз като видях по едно време едно момиче - очите ми останаха в него", връща се назад във времето отецът. 
Наистина беше пълно с хора, аз стоях по-назад, но само 
като го погледнах в очите, разбрах, че това е завинаги
спомня си пък презвитера Янка, която по това време била 15-годишна ученичка. "На сбора в родното ми село Белопопинци имаше много народ, а колко момичета имаше - по-големи от мен, красиви, все заглеждаха певеца на клироса. А той гледа само в мене. Досрамя ме. На излизане пак ме погледна. И толкова. После, след известно време, ме причака пред гимназията в Елин Пелин, където учех. Разбрах, че пак ходил при брат си, разпитвал в селото за мен", разказва Янка. 

Янка е родена през лятото, когато Марин едва не губи живота си, прободен от вилата на полето. Аз съм орисана да бъда попадия, казва жената, без да се впуска в подробности. А когато двамата вече са заедно, Марин си припомня още един сън, който предхождал този с черния бивол със зловещия рог. „Видях насън как от ябълката в двора дядо Боже сваля надолу едни златни нощви, взема ме с тях, издига ме нагоре, после ме спуска надолу - и така три пъти. И тия златни нощви блестят... Един вид, няма да ме прибере при себе си, а и нещо много хубаво предстои да ми се случи - с тези блестящи нощви. А то предстояло да се роди моята Янка“, усмихва се отец Марин. 
Когато изтича и втората година от казармата на Марин, за двамата е ясно, че ще бъдат заедно, независимо от нищо. Казах му: 
“Не ме интересува какво ще работиш, искам да бъда с теб!”
припомня си Янка. Така тя 16-годишна става съпруга на Марин, на когото пък му предстои да бъде ръкоположен за свещеник. Редът е такъв - свещеникът трябва вече да е женен, преди да получи сана, обясняват и двамата. За да се осъществи бракът с непълнолетното момиче, родителите дават писменото си съгласие, а от прокуратурата се издава специално разрешение. 
И така Янка и Марин стават семейство и пристигат в Русе - решили били да не остават нито в Белопопинци, нито в Жегларци. Затова се озовали в Две могили. 
За 12 години там сменили 8 квартири, като в едната дори не успели да се нанесат. Янка тъкмо изчистила, измила и боядисала стаите, къщата таман светнала и семейството вече щяло да си нанася покъщнината, когато от кметството дошла новината, че друг човек ще се настани там, на вече чистото и приветливо място. Колко огорчения и несправедливости са изпитали двамата - за това те предпочитат да не говорят надълго и нашироко. И за двамата по-важното е, че вярата им помага самите те да помагат на хората - и в хубави, и в печални моменти.
Когато Янка и Марин разменили погледи в църквата в елинпелинското село, момичето не било вярващо. И в моя род е имало свещеници, но аз бях възпитана в духа на атеизма, казва Янка. Вярата при нея дошла след едно трагично премеждие. 
В началото на 1981 година двамата тръгват на гости на родителите на Марин в Жегларци, за да празнуват заедно Заговезни. От Тервел ги взела на автостоп една кола, а малко след като излезли от града, станала катастрофата. Пътят бил мокър, шофьорът не могъл да вземе завоя, колата се забила със страшна сила в едно грамадно дърво край шосето. Автомобилът бил смачкан до неузнаваемост, а пътниците в него изхвърчали от купето. Когато линейката закарала пострадалите в болницата, на Марин му направло впечатление, че покрай него се суетят лекари и медицински сестри, а Янка била оставена да лежи, без никой да й обръща внимание. Едва по-късно младият свещеник разбрал, че в такива ситуации 
лекарите спасяват тези, които имат шанс да бъдат спасени
Янка имала такива тежки травми, че никой не подозирал, че тя ще може да оживее. Знаех, че умирам - аз това не знам защо го очаквах вече от доста време, но точно тогава, когато разбрах, че това е краят, се помолих на дядо Господ да ме остави жива - не заради мене, а заради него, казва Янка. Точно тази вяра, която внезапно й се разкрила, й дала сили наистина да  оцелее. И оттогава вече нито за миг не е напускала младата жена. 
През първата година в Две могили младият свещеник започнал да разбира защо когато на първата му служба в русенския храм „Св.Георги“ на 15 февруари 1981 година, докато той самият сияе от радост, майка му, дошла да види сина си, плаче. Мама е знаела каква мъка е да бъдеш свещеник в онези времена, казва сега о.Марин. 
Още в началото на кариерата си в Две могили, на първия си Йордановден, той тръгва да ръси къщите на двемогилчани, които го канят да направи богоявленски водосвет в домовете им. „Минах през десетина къщи и ето че по едно време гледам, до мене спира джипът на кмета. Взеха ме с него и ме закараха в кметството. Там седят кметът и партийният секретар. Кметът вика: 
„Маринчо, ти какви знамена развяваш?!“ 
„Какви знамена, отговарям му, канят ме хората за празника да поръся със светена вода“. А той продължава: „Внимавай! Съобразявай се малко!“. Аз започвам да му цитирам конституцията, според която всеки има свобода на изповеданието, а той пак ми говори за знамената, които съм развявал. И накрая направо ми каза да спра да ръся. Тогава викам: „Дайте ми писмена заповед!“. А той ме гледа с присвити очи и ме предупреждава: „Внимавай много, защото Белене не е далече оттука!“. Отидох в митрополията да разкажа какво ми се е случило. Там беше дядо Антоний, който ме изслуша и ме предупреди бащински: „Бъди по-дипломатичен! Само така ще можеш да си вършиш работата и да стигаш до хората“, разказва отец Марин. 
Едно от нещата, с които заслужено се гордее, е ремонтът на църквата в село Пепелина. Селото е едно от четирите, които свещеникът обгрижва в енорията. Той се грижи за храмовете „Света Троица“ в Две могили, „Св.Иван Рилски“ в Острица, „Св.Димитър“ в Пепелина и „Св.Архангел Михаил“ в Широково. А успоредно с работата като свещеник отец Марин завършва и Духовната академия в София. А в това време се родили и двете дъщерички на семейството - Гергана и Мария. Впрочем, и двете вече имат по една дъщеря - Анна-Мария и Ивайла, които безмерно радват баба и дядо.   
„Когато отидохме за първи път и видяхме в какво състояние е храмът, направо онемях. Малко е да се каже, че гледката беше покъртителна. Иконата на света Богородица Млекопитателница - онази същата, която наскоро се завърна от мащабна реставрация - беше покрита с птичи курешки. В олтара растеше див орех. Тогава му казах: „Когато ти реставрираш този дом на Бога, тогава и ние с теб ще си имам свой дом“, разказва Янка. 
Чудех се какво да правя - 
по онези времена кой ще ти даде средства за ремонт на църква! 
- припомня отец Марин. Той отишъл и казал на кмета, че като минават през селото чужденци, които отиват в пещерата Орлова чука, се заглеждат в порутената черква и питат кой я е оставил да се съсипе до такова състояние. След това започнал да пише писма до най-различни институции. И ето че по едно време започнали да идват и пари, и дарения - така с помощта на много християни успяват да възобновят храма „Св.Димитър“. Дядо Софроний направо не можеше да повярва, че това се случва, казва свещеникът. А през 1986 година отец Марин е удостоен с офикията протоиерей.  
В Русе той започва да служи в края на 1992 година, когато е назначен в църквата „Успение на св.Богородица“. В началото служи и там, и продължава да обгрижва и предишните си енориаши в Двемогилско. „Света Богородица много ми е помагала - особено когато година след онази кошмарна катастрофа при мен се появиха неистови болки в главата, които лекарите отдадоха на хематом, образувал се впоследствие. Тогава тя чу молитвите ми, които аз произнасях, скован от страданието. После и лекарите се чудеха как се е разсеял хематомът, но намериха и своето медицинско обяснение“, казва о.Марин. Той обаче е убеден, че го е излекувала Божията майка. 
„Затова й служа с голяма благодарност и любов. Тук, в храма, намирам утеха и влагам цялата си душа и сърце в службата. 
Когато се изправям пред амвона, аз служа на нея - на Богородичка
А молитвата ми тръгва не от устата, а от сърцето“, казва свещеникът. 
Често Янка участва в богослуженията, като пее заедно с него. Странното е, че тя всъщност кажи-речи през целия си живот била убедена, че не може да пее. Като дете дочула реплика от майка си, която споделяла със съседка, че момичето й няма тази дарба. И оттогава детето се затворило за пеенето - дори и като ученичка въобще не отворяла уста да запее в часовете по музика. Като започнала да помага на мъжа си, наложило се и да му приглася по време на службите. „На една вечерня той ми подава тона, с който да се включа, и понеже той е тенор, вдигна тона много високо. А знае, че аз не мога. Толкова много се ядосах, че изведнъж и аз извисих глас - и се смаях: та аз пеех! Дори го заглуших!“, засмива се Янка. 
Двамата постоянно са заедно - ето, вече също скоро ще станат 40 години. Заедно служат в храма, пеят заедно, помагат на хората. И никога не определят на хората такси: оставят те сами да преценят какво да дадат на свещеника. 
Заедно са били Марин и Янка и когато свещеникът решава да следва право в Русенския университет. И затова колко мълви тръгнаха и колко приказки се изприказваха - а правото му е детска мечта, обяснява презвитерата. 
„Навремето в Духовната академия влязохме 73 човека, а завършихме само 7. Аз преди това кандидатствах право - но онази моя характеристика ми попречи да се запиша, след като бях издържал изпитите в Софийския университет. 
Обичам да уча, интересно ми е, харесва ми
И затова като разбрах, че откриват специалността в Русенския университет, веднага реших да опитам. Много ми беше любопитно да сравня църковното право с римското, например. А и Янка ме подкрепяше“, казва о.Марин. 
Янка го подкрепя наистина - и преди всеки кандидатстудентски изпит взема неговия требник, сяда в колата, паркирана пред университета, и отправя молитви. Така станало и на изпита по история. А като отишла после пред залата, видяла оттам да излизат на тумби кандидат-студенти. Какво се случило вътре? 
„Извикаха едно момиченце да изтегли билета с темата от три възможни. То тегли, отварят плика и четат: „Борба за национална българска църква. Учредяване на българска екзархия“. А оценката от този изпит е важна - тя се удвоява. Че като избухна залата: никой не беше очаквал тази тема. Всички бяха в шок. Започнаха да викат: „Отворете и другите пликове! Да видим всички теми - да не би да е само тази“. Направо подозираха, че едва ли не аз съм направил нещо, че да се падне точно това. А аз самият също бях изненадан. Но може би единственият, който беше изненадан приятно. Отвориха всички пликове - темите бяха различни. Една трета от кандидатите си тръгнаха веднага. А аз изписах осем листа. И можех още да пиша“, разказва свещеникът. 
На изпита по български пак му се паднала 
хубава тема - „Любимата в българската литература“
Започнал с „Изворът на белоногата“, цитирал поемата, пет листа едва му стигнали. Така през 1997 г. свещеникът става студент по право - и пет години ходи на лекции, явява се на изпити, води изключително интересни разговори с преподаватели като конституционния съдия Иван Велинов. 
Много съм доволен, че така от два извора пих вода - и от държавното право, и от църковното, казва отец Марин. Това обогатява, прави човека по-състоятелен, по-отворен за света,     убеден е той. 
Но юридическата диплома не го изкушава и не го отклонява от единствения път, който е избрал за себе си. Въпреки че когато се дипломира, от съда в Русе му се обаждат и го канят да стане съдия, като му намекват, че заплатата е доста добра. Питали дори тогавашния Русенски митрополит дядо Неофит дали ще разреши на отеца да стане съдия. Той тогава заръчал да питат самия Марин. 
Не се колебал. Казал „Не“. Аз каузата, на която съм се посветил, няма да предам - ако го направя, това означава да предам самия себе си, Янка, децата, хората, които идват в храма, всичко! - обобщава отец Марин. И знае, че неговата вяра е силата, която му дава опора, радост, вдъхновение и равновесие.