Всъщност българската следа в НАТО въобще не датира от деня на официалното присъединяване на страната ни към пакта - 29 март 2004 година. Първото българско формирование в Северноатлантическия съюз се създава точно преди 67 години. Да, няма грешка - това е само седем години след като комунистите завземат властта, подкрепени от нахлулата у нас Червена армия.
Ето каква е цялата история.
На 20 октомври 1951 година официално се създава Българска национална доброволческа рота № 4093 (Bulgarian volunteer Company 4093), която е част от НАТО като подразделение на американските въоръжени сили в Западна Германия. В нея служат български политически емигранти, несъгласни с управлението на Българската комунистическа партия след 9 септември 1944 година. През 1951 година американските власти се обръщат към емигриралия д-р Г.М.Димитров-Гемето, тогава председател на Българския национален комитет, с молба да им съдейства за организиране на доброволческо военно формирование от български политически емигранти в Западна Европа.  Димитров откликва с голям ентусиазъм и заявява на сънародниците си „Ние ще бъдем съюзници, а не наемници!“. За три седмици д-р Г.М.Димитров успява да убеди над 200 емигранти да кандидатстват за служба в американската армия. Българските натовци започват да издават и свое списание „Идейни насоки“, чиято основна тема е обществено-политическият живот в България и в останалите източноевропейски страни. През 1953 учредяват фонд и клуб, средствата от които използват за благотворителност и за организиране на тържества. Военните имат свое църковно настоятелство и параклис „Св. Иван Рилски-Чудотворец“, в който в продължение на десетилетие отслужва отец Леонид граф Игнатиев. Той е потомък на известния руски дипломат граф Игнатиев и е свещеник от Независимата Руска православна църква в Бад Соден, близо до Франкфурт на Майн.
Предлагаме ви мемоарите на Желязко Ангелов - емигрант в Торонто, Канада, публикувани от сайта www.pro-anti.net под заглавие „Атлантическата легия, 1951“.
Той е роден на 17 април 1929 г. в село Лалково, Ямболско. Взема активно участие във въоръжената съпротива срещу комунизма. Бил е координатор на горянските чети в родния си край. Организира група за преминаване през границата след разгрома на Сливенската горянска чета.Въпреки че попада в засада и е ранен, успява да премине в Турция, свързва се с други бегълци и продължава да работи за родината.

Сърцето и душата ми бяха раздирани от мъчителен гняв, че трябва да напусна дом и родина. За кой ли път тя ставаше по-опасно място за чедата си, отколкото чуждата земя! Съдбоносният въпрос за мен бе дали ще ми стигнат вярата и младежкият идеализъм да продължа делото, на което се бях посветил. Очевидно идваше някаква нова и жестока експериментална система, при която се очертаваха две добре познати класи - господари и роби!
Започна да се говори за създаване на освободителна армия. Скоро с кораб заминахме за Италия. Там имаше емигранти и от други държави. Групата ни се състоеше от земеделци и монархисти. Когато пристигнахме, ни настаниха в емигрантски лагери, от които след няколко дни вече можехме да излизаме из града. Смаях се от изобилието в магазините и усмихнатите лица на хората. Нима това е победената фашистка Италия на Мусолини?! Това бе един изгрев пред нашия мрак.
А къде сме ние? Хиляди емигранти поеха изгнаническия живот. Нерадостен, измъчен и жалък...
След пет-шест месеца при нас дойде Г.М.Димитров и ни прехвърлиха нелегално във Франция, където ни посрещнаха наши съидейници. Ние бяхме като замаяни и невероятно впечатлени от красотата на Елисейските полета, Триумфалната арка, Лувъра...
Започнахме да работим - аз заедно с други българи режехме трупи за траверси в Ардените. 
Всеки повей на вятъра ни връщаше към родния Балкан и милото ни отечество
На 12 март 1951 г. на заседание на УС на Българския национален комитет в Париж се взема единодушно решение да се даде право на председателя д-р Г.М. Димитров да продължи на доброволна база, да организира българската политическа емиграция за нуждите на народоосвободителната борба против режима на комунистите.
Сформирането на Национална доброволческа рота 4093 е безпрецедентно събитие в историята на българската политическа емиграция след Втората световна война.
Г.М.Димитров апелираше да се подредим под нашия трибагреник не само защото това беше знамето на българския народ, а и защото то щеше да стане знаме на федерацията от народи, борещи се против комунизма. За едно общо ново бъдеще - за всички страни, обединени от демократизма, самоуправлението, в името и заради честта и достойнството на всеки човек. За тържеството на правдата, културата и цивилизацията.
Можем да кажем, че изминатият път до сборния пункт в казармата на Американския гарнизон в Цайлсхайм до Франкфурт на Майн води началото си още през 40-те години. В лагери за чужденци в Гърция, Италия, в общежитията в Истанбул, в евтини, тесни квартири във Франция и Западна Германия стотици български политически емигранти изчакваха повика да тръгнем по пътя, който да ни отведе в казармата, където, регистрирани като войници в нашата бойна част трябваше да бъдем обучавани и подготвени за голямата неравна битка! Трябваше да застанем на пост срещу агресора наравно с НАТО и американските въоръжени сили.
Имахме урока на четите и легиите преди Освобождението
Още със свършването на войната през 1945 година десетки хиляди поляци, в съюз със САЩ, сформират доброволчески роти. След като идеята за създаване на европейска армия от бившите осем страни - сателити на СССР, освен от Полша бяха сформирани роти от България, Русия, Албания, Чехословакия. По-късно, в началото на 60-те години, в нашата рота бяха приети доброволци от Сърбия, Хърватско, Словения и Унгария.
Всички национални доброволчески роти бяха съставени по образец на една пехотна рота от АВС (Американски въоръжени сили) и с еднаква численост. Отделните роти съставляваха военна единица - полк, или както бе прието да се нарича, център със свой щаб и командир с чин полковник. Рота 4093 беше съставна част от полкови център, 6950 ЛС Център. Към ротата бяха прикрепени офицер и старши сержант от американската армия. Те оказваха неоценима помощ на администрацията, снабдяването и изпълнението на служебния дълг. Бяхме обучавани практически и теоретически. Охранявахме военни обекти на АВС.
Гордеехме се с получените похвали за честна и вярна служба. На парадите нашето участие се очакваше с интерес, защото демонстрирахме дисциплина, дух и готовност за борба.
Нашите командири бяха истински патриоти, достойни офицери, чиито думи още помня. Кои бяха те:
Лейтенант Стефан Бойдев, първият ни командир в НАТО до 1952 година
Стефан Бойдев, роден на 3 октомври 1919 г. В Сливен . Син на българския генерал Бойдев. С чин лейтенант, той беше първият ни командир до 1952 г.
„Дисциплината е солта на войската, а войската е продукт на народа. Българският офицер, като продължава службата си в емиграция, има всичката възможност да служи на българските интереси, стига само да застане на народни позиции. Тогава никой не може да го обвини в каквото и да било, защото неговият отговор ще бъде: „Единствен Българският национален комитет /БНК/ води борба срещу комунизма за свободата на България.“ Аз като български войник стоя зад него, защото той представлява онзи народ, в който съм се клел, борил и за когото като прост редник продължавам службата си и нося звездите на дълга и саможертвата“, казва лейтенант Бойдев.
Капитан Борислав Байчев - командир на българската рота в НАТО до 1957 година
Борислав Байчев, роден на 9 юли, 1919 г. в Шумен, капитан от Българските въздушни сили. От 17 април 1952 г. с чин лейтенант е назначен за командир на Рота 4093. С чин капитан той остава командир до 1957 г.
„Епохата, в която градим, и условията, в които живеем, са комплицирани. Те изискват всестранни качества и подготовка, силна вяра и морал, за да победят и да създадат мира и щастието за поколенията. От там всички, които са взели тежката отговорност да се борят за освобождението на народа си, трябва да въплътят в себе си образа на апостолите. Да нямат нищо освен дълга си, да не изгубят нищо освен живота си, да печелят за всички, освен за себе си“, са неговите думи.
Димитър Кръстев - командир на българската рота в НАТО от 1957 до 1964 година
Димитър Вълков Кръстев - роден на 26 юли в село Касанково, Хасковско. Командир на ротата от март 1957 г. до разформироването й на 20 юни 1964 година.
„Боевата организация Български национален комитет е носител на революционния дух на нашите възрожденци и хъшове и иска да извоюва свободата на България.Така чиста и свята, както я искаха Левски, Ботев и Караджата. БНК ще се бори до победата над комунизма, до извоюването на политическа и духовна свобода и до осигуряването на правов ред и мир“, казва капитан Кръстев.
Длъжен съм да спомена имената и на 
четиримата лейтенанти - взводни командири: Атанас Атанасов, Сава Севов, Вълко Вълков и Лозю Хаджидимитров
Оскъдните сведения от България бяха тъжни и нямаше изглед да станат оптимистични, защото времето сякаш вървеше срещу нас. В моята родина една партийна олигархия от предатели бе подхвърлила цял един народ на грабеж, безправие, лъжа, лицемерие, терор и кръв. Животът там бе изгубил своето съдържание.
Ние бяхме в Германия - не по-малко злочеста страна. Германският народ, извлякъл своята историческа поука, вървеше стремително напред. Аз видях с очите си обезумелите хора, щуращи се около останките на разрушени градове и села, които бяха възстановени след няколко години. Изглежда този народ бе отрекъл злото в себе си, за да може да направи чудеса за толкова кратко време. Но той се съвземаше в условия на демокрация и там бе причината да се стигне до този резултат. В родината ми веригите дрънкаха зловещо и страхът бе сковал човешките сърца.
В началото на 60-те години комунистическата пропаганда тръбеше за новата политика на Кремъл - разоръжаване и мирно съвместно съжителство. В „Работническо дело“ - официоз на БКП, се появиха материали срещу освободителната борба извън родината. Тази злобна кампания показваше слабостта на съветските империалисти. 
Наричаха ни „главорезите от Цайлсхайм“, особено остро нападаха „главатаря“ доктор Димитров
Те осъзнаваха, че при създаване на военна обстановка хиляди емигранти от доброволческите роти ще тръгнат към Европа, за да освободят народите от източната й част.
На 20 юни 1964 година при разформироването на рота 4093 и на останалите роти към НАТО, се възприе нова тактика. Млади политически емигранти можеха да останат на работа като цивилни лица в американската армия.
В своята прощална реч д-р Г.М. Димитров каза: „Независимо дали ние сме във военни униформи, или цивилно облекло, ние всички до един оставаме войници на свободата и независимостта!“
Макар и пръснати по целия свят, останахме верни на дадената клетва и бяхме готови да се отзовем при първия повик за мобилизация.
За да бъдем правилно разбрани от обществото, трябва да знаете, че правото ни на борба срещу комунизма не бе дадено по някакви разпоредби, още по-малко по конституциите на тоталитарните режими. Ние бяхме твърдо убедени, че за това право се воюва и се дават свети жертви.
Страданията на народа, терорът, недоимъкът, лагерите, затворите, убитите бяха постановени в неписан закон, който ни даваше право да водим своята борба.