Петя Чешмеджиева е доктор по педагогика, магистър по психология, със специализация по консултативна психология (индивидуално, групово, семейно, кризисно консултиране, телефонно и интернет консултиране). Професионалната й практика включва психологическо консултиране, водене на обучения, психодиагностика, диагностика на детското развитие с програми за оптимизиране. Тя е психолог-управител на Център за психологически услуги и развитие "Псикомфорт" (гр. Русе, бул."Цар Освободител" №14, ет. 2, GSM 0887923413; http://psycomfort.com/). Научните й интереси са насочени към възможностите за превенция на неврозата, оптимизиране на здравето и повишаването на качеството на живот чрез подобряване на общуването и отношенията - усъвършенстване на комуникативни умения и на умения за разрешаване на конфликти.
Всяка седмица Петя Чешмеджиева ще отговаря на въпроси на читатели на "Утро", които може да се задават на адреса на редакцията Русе, ул."К.Иречек"6 или в офиса на "Псикомфорт", както и на електронните пощи на редакцията и Центъра за психологически услуги и развитие [email protected] и [email protected]
Важно е хората, които имат въпроси, да знаят: тук може да откриете съпричастие без съучастие; може да получите препоръки, които да ви ориентират в посоки, но не и директни съвети какво трябва да изберете или да направите; гарантира ви се дискретност, с каквато се ползват всички клиенти на Център "Псикомфорт" /имената на питащите ще бъдат сменяни, за да не бъдат идентифицирани от никого/; предвид ограниченията на дистанционното консултиране, при което човекът в нужда е анонимен и представя накратко проблема си, случаят остава неизследван, затова отговорите ще дават принципни насоки, така че да бъдат общополезни за читатели с подобен проблем. Няма универсални рецепти и консултирането не дава рецепти, а пространство, което разширява перспективата на нуждаещия се, за да се окуражи към справяне. 
С тази рубрика се надяваме да допринесем за възможностите за справянето със страховете и със стреса в ежедневието на нашите читатели.

Работя като учителка на гимназисти по хуманитарни предмети. Не мога повече да издържам на абсурдния стрес. Страдам от хронична депресия и смятам да напусна, но се опасявам да не би да не мога да намеря по-спокойната работа и още повече да се потисна и да си влоша състоянието. Как да си помогна, къде да намеря пристан и спасение? За себе си мога да кажа, че болестните симптоми се появиха в засилена форма преди 4 години, когато разбрах че голямата ми дъщеря употребява с хероин. Бях толкова потресена, че исках да умра. Лежах в болница с диагноза тежка депресия. Дъщеря ми напусна училище и беше принудена да напусне страната, за да се спаси от смъртта. В момента е добре, има огромна положителна промяна в нейното отношение към живота, но преживените ужаси ме съсипаха. Пия лекарства, ходя на психиатър, но при най-малките стресови ситуации в училище не мога да се владея. Потискам се от факта, че детето ми не можа да завърши, а съм принудена да търпя нагли, арогантни и демотивирани деца, с които не мога да се справя, но трябва да си затварям очите, за да завършат. Намирам се в жесток ценностен конфликт със самата себе си. Вечер съм уморена, превъзбудена и нервна и не се държа добре с малката си дъщеря, която е на 9 годинки. Страх ме е да не би да ми се влоши състоянието и да не мога да си отгледам добре детето. Съзнавам напълно, че без личен контакт и подробни разговори ефектът няма да е значим. Имам нужда от окуражаване - отговорно, разбиращо окуражаване, а не от нищо незначещи и доста често срещани лицемерни приятелски потупвания. Относно моите ученици - не ги мразя, че те учат, а пък моето избра друг път. Просто аз усещам, че не съм на ниво - лесно избухвам, не мога да ги овладявам, обиждам се от провокативните им изпълнения. След като не мога да се справям, трябва да напусна. Уморените коне ги убиват, нали? Аз знам, че трябва да се махна - не са ми виновни другите деца - за много от тях съм „най-готината госпожа“. Но ме е страх къде ще отида, сред какви хора ще попадна, ще ме разбере ли съпругът ми, как ще се отрази смяната на работата на детето ми. Саня, 44 г.

Саня, ще пиша на "ти". В училище си "Вие, госпожо", тук се почувствай "ти, Саня" - човек като всички други под тежестта на трудностите.
Пишеш, че страдаш от хронична депресия. В съчетание със стресиращата работа тя те настройва за бягство, към мисли за спасение на друго място. Дългата депресия е довела до демотивация, вероятно и до отдаване на себе си "по течението" до изгубване на интерес към активно справяне, до застой в омагьосан кръг, който си струва да бъде обсъден. Защото ми се струва, че предпоставка за това положение е имало далеч преди да настъпи проблемът с голямото ти дете. Разбираемо е безпокойството ти за малката ти дъщеря и за риска да смениш местоработата, затова потвърждавам правилността на ориентирането ти към същинско психологическо консултиране или подходяща психотерапия, които да съпътстват лечението с медикаменти. Защото лекарствата може да облекчат физическите симптоми, но не биха могли да "подадат"
по-дълбоко осъзнаване на състоянието
на неговите предпоставки, нито здравословна среда за теб със съпруга и за децата. Колкото до смяна на работата в това състояние, едно 4-годишно вече и телесно, и психично изтощение означава понижени стресоустойчивост и адаптивност. Психологическото ориентиране в ресурсите ти за справяне в нова ситуация могат да спестят част от неминуемото напрежение и да помогнат при подготовката за новото място или пък да си възвърнеш силите и да продължиш там, където преди си харесвала работата си, и да понасяш ежедневния учителски стрес и професионалните педагогически предизвикателства с ученици в горна училищна възраст.
Депресията, в която човек може да изпадне и понякога й се оставя да го владее като хронична болест, добива смисъл на "естествено, основателно, ограничение на силите" за заемане със своята част от нужни действия в живота - в случая и в семейството, и с ученици. Има
основание да не се съпротивлява на инерцията -
да живее безсилен, упоен, гневен на боледуването като на външно обстоятелство, като на "сегашните ученици". А обстоятелствата и учениците искат своето, което действително и по право им се полага.
По нещо много си приличат идващите обстоятелства отвън и учениците - общо може да се определят подрастващи. Какво е характерно за подрастващите - че се развиват оптимално в сигурна среда. Учениците искат среда, която не се разпада пред очите им, когато я предизвикват, защото имат нужда да уважават света на големите (родители, учители и други, които биха могли да им бъдат образец). В тази възраст им идва "да смачкат" всеки голям, който стои несигурен пред тях, тестват го, а със своите слабости големите често се стремят да си издействат, да си "купят" снизходителност и комплименти, с които отношенията се поддържат привидно взаимноприемливи в името на двустранния интерес. Чрез такова наше взаимоотношение с тях ги учим да манипулират авторитета в името на необходимия "мир", без да съзнаваме, че това не установява мир в душите им, в които се сместват гняв, борба срещу спечеленото от възрастните неуважение, принуда да демонстрират етичност, когато към тях се отнасят всъщност неетично.
Нещо за въпросната прилика с другите обстоятелства. Преди четири години
като че ли проблемът се е появил отвън като циклон
и е ударил с гръм семейството. Какво се случва в природата - ще пламне дърво, което е сухо. Какво е възможно в човешката природа - ще пламне животът на хора, който не кипи от жизненост, не цъфти, не дава същински плодове, които да захранват с енергия и децата в семейството и така взаимно да се поддържа целият семеен тонус.
Вероятно повечето родители на гимназисти бдят и се взират стресово в признаци у децата за употреба на наркотици. Но други няма от какво да се страхуват - в дома им няма инерция, няма провлачване - от намеренията, през решенията и отлагане на действия, а има бодрост, уважение, коригиращи забележки, понякога и повишаване на тон, но на фона на стабилно доверие и чувство за сигурност. Ако в такава здравословна среда се случи детето да е залитнало в рисково отклонение (приятели с лошо поведение, алкохол, наркотици), опряло границите си, които е тествало, то много бързо се завръща към състоянието и положението, в които живее в атмосфера на сигурност. Онази сигурност, която му е вътрешна, когато има такава и в семейството, и в училището като отделно сигурни територии за него и кореспондиращи помежду си като сигурни. Но
ако вкъщи господстват инерция, дефицит на съзидателна енергия
абстрахиране от важни за общия споделен живот неща, спасяване на всеки поотделно, за да "не е там", където го засмуква вакуумът на инерцията, ако членовете на семейството не се "зареждат с ток" у дома си, защото "зарядното" им се е включвало в неработещ "контакт" или при наличие на претоварена или повредена "инсталация", то на децата им се притъпява вкусът към ценните неща в живота, част от които е и личното здраве, стават безразлични към собствения си живот. Виждат вкъщи отражението си в едни изкривени огледала, с което неминуемо започват да се отъждествяват, докато загубят желание и сили да се съпротивляват на омагьосващата семейна обърканост. Кои са източници на този ток в семейството - родителите и особено майката. Ако се е отегчила или не разбира функцията си като
"електроцентрала" за дома и за тонуса на децата
то вероятно тя не разбира и занемарява изпълнението на всички свои социални роли - майка на децата си, съпруга на мъжа си, учителка на учениците си…
Струва ми се, че ако предприемеш същински мерки за справяне с твоята "зависимост" - от депресията като "остров на спасението" от големите проблеми (уточнявам, че не при всички хора тя има това значение), така ще извършиш превенция на този проблем - депресия - при децата. Животът предлага неограничено стрес или поводи както за радост, така и за разочарования, които в моменти на уязвимост могат да покосят психичното здраве на човека. Но може и да не им се предадем!
Помисли си, Саня, какво за теб означават "начало" и "край". Не като философско разсъждение, а от лична гледна точка. Писмото ти дискретно се владее от идеята "завършване" - съжаляваш, че голямото ти дете не е завършило училище, а търпейки арогантното поведение на немотивираните ти ученици, трябва да издържиш до тяхното завършване. Но на следващата учебна година за други предстои започване. Дали би трябвало да съжаляваш за отложеното във времето завършване на голямата дъщеря, която всъщност е започнала да разбира по новому живота, ако нещо пречистващо я е настроило да го преоткрие и да се чувства сега по-добре в него - да го започне същински? А колкото до днешното завършване на училище,
животът позволява възможности
за гъвкавост в избора на завършване или на преквалификация, когато сме осъзнали точно какво образование отговаря на нашите нагласи и потребности и едно закъснение в този процес понякога е по-полезно от навременно, но недостатъчно мотивирано обучение, каквато е масовата ситуация, включително тази на твоите ученици, които завършват училище.
Депресивното състояние обикновено е скачено с пораженческо отношение, каквото личи и в твоето споделяне ("уморените коне..." и т.н.). Пак идея за оттегляне "без бой"! Пак привлечена от острова с бялото знаме. Къде е спасението на друго място, след като и в ново за теб училище ученици ще имат нужда от учителка, която им принадлежи и им дава чувство за сигурност? Ако това не е училище, а друга работа, какво спокойствие би предоставила със задачите, които ще изискват твоето ангажиране?
Казваш, Саня, "Вечер съм уморена, превъзбудена и нервна и не се държа добре с малката си дъщеря, която е на 9 годинки. Страх ме е да не би да ми се влоши състоянието и да не мога да си отгледам добре детето" - така все едно детето е невръстно. Това дете от 5-годишно някак се справя с
отсъстваща майка, принадлежаща на депресията
Дори и да мислиш, че през това време си се грижила, стремежът ти е бил усещан от детето като насочен към "пристан и спасение", а не към преплуване под циклона и изплуване с постигнат опит в житейската навигация. Ако можеш, поеми дълбоко въздух и премини през циклона, без да търсиш наоколо пристан така, както голямото ти дете се е справило, но далеч от теб... Ако е трудно да го направиш сама, пусни апела "SOS" към "навигатор" за житейското море, но бъди готова не за изтегляне до пристан, а за преодоляване на "островното притегляне" и за учене на плаването под спокойно небе и под циклони.