Пиша, за да изтръгна това от себе си. Дори скрита зад монитора, ме е срам и страх да кажа какво ми се случи. Мисля, че имам психически проблеми. Влюбена съм в жена, която ме мисли за мъж. Така се представих просто на майтап. Час след това се чудех защо не й казах, че съм момиче, но вече беше късно. Познавах я. Исках да се сприятелим, да разбера повече за живота й. Интересно ми беше какво е да си момче и да сваляш момичета. Общувахме само в интернет. С времето тя се влюби в мен, поиска да се видим. Намирах оправдания да не ходя на срещите. Звънеше ми по телефона. Не отговарях и не ми чу гласа. Дълго време не се виждахме, омръзна й и ме остави. Не съм се надявала за друго - тя иска мъж и да създаде семейство. Боли ме. Няма на кого да споделя. Ако кажа на родителите ми, ще ме намразят и ще си променят мнението за мен. Аз съм затворен човек и трудно общувам. Не съм имала приятел, макар че ухажори не ми липсват. В нейно лице бях намерила приятелка, която нямах. Не бях отворена в ученическите години (не пушех като другите). С майка ми, като се скараме, ми казва колко съм лоша и с този характер никой няма да иска да е с мен. Бях на диета, отслабнах и баба ми ми повтаря, че съм грозно слаба и трябва да напълнея. Отвсякъде се чувствам притисната. Родителите ми ме обичат и искат да ми помогнат, но как ще се изстъпя пред майка и ще й кажа - мамо, аз по принцип не съм обратна, не се заглеждам по жени, но се влюбих в еди-коя си и сега страдам, защото тя ме остави... Като се разделяхме, каза, че съжалява, че е споделяла с мен, че не вярва на чувствата ми, че не иска да чуе повече за мен - да стоя далеко. Знам, че не е нормално. Понякога ми се иска душата ми да изгори. Няма да се самоубивам - имам родители, които много ме обичат, но ако един ден си отида, никой освен тях няма да разбере. Сега излизам с колеги, но тя ми липсва. Даде ми топлината, от която имах нужда, отиде си и ми е много студено. Всички вие сигурно сте се разделяли с човек, когото обичате, но поне сте го обичали като себе си, а не да се криете и да го гледате отстрани - да искаш да отидеш и да го гушнеш силно, но да не можеш; да свеждаш очи, щом те погледне, от страх да не прочете какво става в душата ти; да я отминаваш, без да реагираш, а да чувстваш как сърцето ти бие лудо. Никога няма да й кажа. Ще ме намрази (вече ме мрази като момче), ще ме гледа с погнуса. Това съвсем би ме погубило. В началото просто ми беше хубаво да има човек, с когото да споделям, на когото да казвам „Обичам те“ и който да ме обича истински. Не изпитвам нищо към жени, само към нея. Ако съм лесбийка в началния етап на осъзнаването ми? Мъчно ми е. Знам, че трябва да продължа живота си и да не гледам назад. Плача скришом. Знам, че Бог отрича подобни неща и се чувствам ужасно, но нали казват, че Бог е любов. Ще се отдам на учене, ще излизам с новите приятели. Знам, че болката скоро няма да стихне, но чувството за вина, че я лъгах толкова дълго и че малко или много по някакъв начин се подиграх с чувствата й, не ми дава мира. Исках да сме просто приятелки, но нещата излязоха извън контрол и без да се усетя, вече мечтаехме за общия си живот заедно. Неусетно попаднах в капана и не успях навреме да я отблъсна - мъчех се, но толкова я обикнах, че не успявах. Радвам се, че тя намери сили и го направи. Бях смазана, като разбрах, че има нов приятел. Погледнах към алкохола. Не е решение, но какво да правя, като не виждам друго? Объркана, 20 г.

Здравей, Объркана, но не ми допада да те наричам така в обръщение. Ще те наричам Момиче на 20 години.
И така, Момиче на 20 години, споделянето е добър начин да освободим от душата си напрежението, което съпътства множество чувства. "Пиша, за да изтръгна това от себе си". Кое би искала да изтръгнеш от себе си -
чувствата срам, страх, вина или последствията
Написване на писмо или писане в дневник помага мислите и чувствата да ги сложим "на екрана си" и по-добре да се ориентираме в тях. А от страданието може да направиш нещо - то да ти помогне за твоето израстване. Ако прочетеш няколко пъти писмото си сега, след няколко дни, след месец и след година, вероятно и сама ще забележиш някои слабости, върху които можеш да поработиш за твоето израстване. Объркана си, затова ще ти подам някои ориентири за части от проблема, които сега може би ти убягват.
Изрази, които съдържат неопределеност, пречат да виждаме ясно
какво сме правили и правим сега и как да се справим нататък: "Знам, че болката скоро няма да стихне, но чувството за вина, че я лъгах толкова дълго...". Споменаваш "дълго време", "толкова дълго", но колко точно - месеци, а може би и година си споделяла любовта, която момичето е изпитвало към някой друг. Казваш, че "малко или много по някакъв начин" си се подиграла с чувствата й. Аз си представям, че много си се подиграла чрез начина измама. Решила си никога да не й признаеш, но не поради желание да не я огорчиш повече, а заради себе си - "Ще ме намрази (вече ме мрази като момче), ще ме гледа с погнуса. Това съвсем би ме погубило". За теб е приемливо тя да продължи да мрази това момче, твоята
маска, зад която си се крила толкова дълго.
"Знам, че трябва да продължа живота си и да не гледам назад". Струва ми се, Момиче на 20 години, че сега би трябвало пълноценно да "набереш" уроци от тази история. "Бях смазана, като разбрах, че има нов приятел. Погледнах към алкохола. Не е решение, но какво да правя, като не виждам друго?" Вярвам, че има по-добри решения от замъгляването на съзнанието с алкохола, но да помислим още.
Вдигаш бялото знаме, като казваш "Мисля, че имам психически проблеми". Струва ти се абсурдно, но и като че ли е двойствена нагласа хем да търсиш у себе си патологична причина, че си се влюбила в момиче, хем с това да оправдаваш - извинявай - подлостта - "Влюбена съм в жена, която ме мисли за мъж... Час след това се чудех защо не й казах, че съм момиче, но вече беше късно". Не е било късно в който и да е момент ти да беше спряла тази коварна игра, а не другото момиче в пълното си разочарование. 
Потребността от интимност е нормална, но е въпрос на етика как я удовлетворяваме
Общуването ви е било само в интернет. "Интересно ми беше какво е да си момче и да сваляш момичета". Не са ти липсвали ухажори, по-рано не си имала приятелка, но и сред момчетата не си имала приятел. Самоизолацията води до това човек да се лиши от възможност да опознава както другите, така и себе си. При същински приятелства с момичета и момчета щеше да има споделяне между вас, лични наблюдения върху други връзки и твои преживявания. Тогава не би се наложило да прибегнеш до такъв контакт, макар и "просто на майтап", но и - извинявай - до тази перверзно постигната интимност, посредством която момичето е проектирало своето бъдеще.
Изолацията от другите възпрепятства обогатяването на социалния опит
и е предпоставка за натрупване на психично напрежение, което може да се отрази в различни отклонения. "Не изпитвам нищо към жени, само към нея" и е налице въпросът, който усилва стреса ти: "Ако съм лесбийка в началния етап на осъзнаването ми?". Мъчно ти е, плачеш скришом и опираш до Бог - "Знам, че Бог отрича подобни неща и се чувствам ужасно, но нали казват, че Бог е любов". Другото момиче или ти преживяхте ли истинска любов, макар и несподелена? Къде е мястото на Бог в такава лъжа?
Вече не си дете, на което мама да превързва всяка рана
Казваш, че те боли, а няма на кого да споделиш. Смяташ, че ако кажеш на родителите ти, биха те намразили и биха променили мнението си за теб. Като че ли се "подпираш" на емблема, която си си поставила - че си затворен човек и че си нямала приятел, защото не си била отворена като да пушиш като другите. Помисли за тези, които познаваш - ще се сетиш за много твои връстници, които не пушат, но общуват пълноценно. Повечето на тази възраст не приемат като клеймо гневните думи на майките си, ако са им ядосани, нито се чувстват притиснати от преценката на баба си за вида им след диета.
Къде е "просто" приятелството?
"В началото просто ми беше хубаво да има човек, с когото да споделям, на когото да казвам "Обичам те" и който да ме обича истински... Исках да сме просто приятелки, но нещата излязоха извън контрол и без да се усетя, вече мечтаехме за общия си живот заедно. Неусетно попаднах в капана и не успях навреме да я отблъсна - мъчех се, но толкова я обикнах, че не успявах". Като че ли търсиш разумните мотиви за приближаването ти до момичето. Влязла си в нейния свят с маска, но търсиш отговорността извън себе си - не нещата са излезли извън контрол, а на теб ти е липсвал самоконтрол, преценка на последствията, а и в момента - чувство за отговорност. Без да знае, момичето е изпитало любов към "момче", дистанционното общуване, с което е отразявало нежните й чувства. Постигнало е силно разочарование.
Твоята цена е страданието и то може да намери смисъл
ако равносметката ти не се ограничи само в чувството за ценна загуба. Е, Момиче на 20 години, през дългото време в ролята на момче в тази връзка си се идентифицирала с въображаемо момче. Едно сравнение. Влизайки в роля, актьорите живеят като своя герой. На сцена те са влюбени или скарани, мразещи друг герой, и образите, които изграждат, са истински и ярки. Актьор или актриса може да се превъплъти в роля на другия пол и да съпреживява от името на героя си, но това не ги прави по-малко мъж или по-малко жена извън ролята.
Ако искаш по-добре да разбереш проблемите,
които подозираш у себе си, ти препоръчвам консултиране или психотерапия. Поради недостиг на социални умения за непосредствено установяване на приятелства и риска към импулсивни, непремислени действия и влюбване в някой, връзката с когото стимулира твоята лична значимост, ще ти бъде полезно участие в група за личностен растеж, в която ще развиваш себе си, опознавайки хората.
Твоята история напомня колко подвеждащо може да е общуването, ограничено във виртуалния свят. Извинявай, че на места в отговора ми бях доста пряма и може би оценяваща, но си го позволих, защото прозрях измъкването ти от кризата ти: "Ще се отдам на учене, ще излизам с новите приятели". Надявам се, Момиче на 20 години, че ще потърсиш недостатъчно изявената ти женственост и ще я развиеш за истинската любов!