Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали, свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

Тодор Билчев
„В национално-освободителното движение през епохата на българското възраждане населението от този край не е взело активно участие“. Това е написал в книгата си за Горно Абланово Н.Манев. Тук ще съсредоточа вниманието си в опит да видим как се държи горноаблановският селянин и какво е неговото отношение към османската власт. 
Както е известно, селото никога не е било център на въстание, но неговите жители, подобно на другите техни сънародници, винаги са били съпричастни към националноосвободителната ни кауза, като всеки опит за отхвърляне на многовековното робство разпалва сърцата им и връща надеждата за скорошно падане на турската власт. Близко до това желано усещане се поражда особено след края на ХVI в., когато цяла Североизточна България се озовава в обсега на различни въстания и тежки военни сблъсъци. 
Както се знае, Русия започва именно в тези години своите неспирни войни срещу Турция. Тяхното начало е поставено с първата от 1677-1678 г. Само след пет години двете велики сили отново се сблъскват и мерят военната си мощ цели 16 години (1683-1699). Следва войната от 1768-1774 г., която след преминаването на Дунава от руските войски и обсаждането на Русчук 
осезателно се усеща в целия Русенски край и възвръща надеждите за освобождение
и на горноаблановските жители. Още повече и поради факта, че руското оръжие тук побеждава, независимо от това, че свободата отново не идва. По-нататък Турция и Русия отново влизат във военен сблъсък (1787-1791 г.), а войната от 1806-1812 г. освен че е записана с поредния номер 5 между двете страни, ще се назове и с името на съседното село Батин - Батин кавгасъ. 
В същите тези размирни времена процесът на разложението на османския феодализъм от последните години на ХVI в. осезаемо се засилва при развитието на производствените сили, стоково-паричните отношения и появяващия се капитализъм. Поради това и цялата Османска империя в края на ХVIII и началото на ХIХ в. се тресе от кризи. Така съвсем не случайно именно в този наш, макар и непланински български край, е регистрирана една от най-ранните прояви на съпротивително движение срещу поробителя. 
Хайдушката чета на Поп Мартин
от съседното село Батин, действаща в района именно на Горно Абланово, Обретеник, Ценово, Белцов и много други съседни и отдалечени райони, отмъщава за поругана чест, ограбен имот на самозабравили се султански чиновници и първенци, като става символ на българското юначество и мъжественост, въздаващи справедливо възмездие над безчовечността и насилието.
Но въпреки героичните подвизи на Поп-Мартиновите юнаци, по обясними причини, те няма как да донесат желаната свобода на българския народ, върху когото тогава тегнат и последствията от бурните битки за надмощие между Осман Пазвантооглу Видински и Исмаил Тръстениклиоглу Русенски. Нейната кулминация е на 26.08.1810 г. край с. Батин, когато руската войска под командването на генерал граф Николай Михайлович Каменски буквално смазва многобройните турски войски, водени от Гушанцали Али паша, Мухтар паша и Ахмед паша.
Доста трудно е днес точно да се установи участието на горноаблановчани в тези паметни сражения, но то без съмнение е факт. В многотомната история на България е записано „Османското правителство трябвало да полага големи усилия, за да се справи и с въоръжените отряди на подвластното население в Русенско, Варненско, Беленско и др. Тук 
на много места действат малки въоръжени дружини,
които дълго време преди пристигането на руските войски водят истинска партизанска война“. Няма как това обобщение да изключва от процеса беленското село Горно Абланово.
Тук задължително трябва да посочим и последствията за местното християнско население след тази кървава битка, което масово изпитва гнева на бягащите турци върху себе си. Така със сигурност е ставало и в Горно Абланово, но имайки предвид преобладаващия характер на мюсюлманското население там през този период, можем спокойно да предположим, че погромът след Батин кавгасъ не е чак толкова огромен като в други селища, като конкретно съседното с.Обретеник и целия район между Русе и Търново, който е „превърнат в пустиня“.
Следва войната от 1828-1829 г., свързана предимно с името на руския генерал Дибич и още един сблъсък между Турция и Русия, който остава в историята като Кримска война (1853-1856). Тя остава и до днес в съзнанието на местните жители като Камандю марабеси или Камандюва война. 
Официалната историческа наука представя събитието така: „Поради обстоятелството, че руските войски не успяват да проникнат в други части на българските земи,
действена помощ им е оказана най-вече в Североизточна България“
Горноаблановският краевед Н.Манев фиксира местния герой Камандю, за когото свидетелства: „Един от известните българи (след масовото им изселване) е бил някой си Камандю, който е взел участие в Кримската война в състава на един български отряд, като се е сражавал храбро на страната на русите. Поради това, че е бил единственият участник от селото в тази война, то тя станала известна сред местното население като Камандю маарабеси (Камандюва война). Потомците на този смел и самоотвержен българин живеят и до днес в селото“. 
При направените изследвания в научната литература за Кримската война не бе открито името на Камандю. Но последното изречение от цитата на Н.Манев за потомците ме накара да потърся присъствието на нашия герой в народното съзнание и така стигнах до доста интересни разкрития. Откъде, как и кога е дошъл Камандю в Горно Абланово, никой до днес не може да каже. Н. Манев пише „През първите 3-4 века на робството населението на с. Г. Абланово е почти турско. Българите са започнали да се заселват тук едва в началото на ХIХ век, като са прииждали от различни краища на страната и предимно от Балкана“.
Това закономерно ме води до извода, че Камандю се заселва тук именно в този период, 
идвайки от Балкана, откъдето са и мнозинството негови съселяни
Знаейки, че войната, в която участва, започва през 1853 г. и допускайки, че за да стори това той би трябвало да е поне на 20 г., предполагам, че неговото раждане е някъде към 1830 г., а идването му в Г. Абланово - около 1840 г. Марин е рожденото му име, а прозвището Камандю получава след участието си във войната, където е възможно да е изпълнявал и някакви ръководни функции поради факта, че е бил едър и силен човек. За необикновената му физическа сила свидетелства преразказ на неговата правнучка Атанаска Цветанова - как с голи ръце надвил вълк, нападнал го насред полето до селото.
В търсене на произхода на името Камандю се обърнах за сравнение и към чуждите езици, за да се доближим максимално до разшифровката на неговото значение.
В холандския език най-близката до него дума е „commando“ или командос, войник със специално предназначение, способен да извършва различни бойни действия. Испанците пък казват на командване „commando“, а на командир „comandante“. Но те използват и друга дума - „camandulero“, която означава хитрец или измамник и по звучене е най-близко до Камандю, но според нас не носи точния превод на името на нашия герой. Обобщавайки тези сравнения, считам, че мога да направя извода за името Камандю със значението
силен, ловък и хитър боец,
командир на войскова единица, част или група. С това име той славно се завръща в Горно Абланово. 
На 47 години със сигурност посреща Освобождението в Горно Абланово, там почива и е погребан в старото селско гробище. За съжаление негов надгробен паметник не бе открит поради изграждането на нов гробищен парк. 
Марин Лесков-Камандю има един син на име Цвятко Маринов Лесков, който е записан в регистрите на починалите в кметството през 1948 г. Така на първо време възстановихме и фамилното име на Камандю - Марин Лесков. Сведения, запазени в народната памет, дават неговите правнучки Атанаска и Йорданка, които посочват: дядо им Цвятко има четирима сина - Петко, Георги, Цветан и Любен. За Петко е известно, че е най-големият, но не знаят кога точно е роден. Има син Иван и дъщеря Пенка. Вторият син Георги осиновява от убития във Втората световна война свой съселянин Давид Митев Атанасов момиченце, което се казва Йорданка Георгиева Георгиева. Тя посочва 1907 г. за неговото рождение, което се потвърди и с открития в регистрите Акт за раждане N74 от 2 юли 1907 г. на новороденото дете Георги Цветков, „от род мъжки, роден на първи ден на месец юлий на шест часът после обяд в село Горньо Абланово, община Горньо Аблановска“.
В регистър също е записано, че детето е син на „Цвятко Маринов, по вяра православен, по народност българин, поданик български, по занятие земледелец, на възраст тридесет и две години“, а майката се казвала „Мария Цветкова, по вяра православна, по народност  българка, поданик български, по занятие домакиня, на възраст двадесет и девет години“. Тези подробности ни дадоха възможност да разкрием и годината на раждане на баща му Цвятко, който, за да бъде в тази 1907 г. на 32 г., би трябвало да е роден през 1875 г. А като знаем вече, че е починал през 1948 г., може да заключим, че е живял 73 г. А за неговия баща Марин Лесков-Камандю може именно тук да посочим вече със сигурност, че е роден през 1835 г., за да бъде през Кримската война 18-годишен, а на 40 години през 1875 г. да му се роди първият и единствен син Цвятко. Допълнителните проверки в регистрите налагат известна корекция в броя на синовете на Цвятко. По-горе посочвам, че са четирима и според акта за раждане на Георги е първороден. Изненада бе, когато за датата 31.01.1902 г. открих името на Марин Цветков - син на същите Цвятко и Мария, които са родители на Георги.
Според отколешна българска традиция е прието първородният син от семейството да носи името на дядо си
В народната памет и на наследниците наистина има такъв чичо, който е изяден от вълк при едно отиване в гората още като дете. 
Издирен бе и актът за раждане на третия по ред Цвятков син - Петко, под пореден номер 47 и рождена дата 18.02.1910 г. Бащата на петимата синове, Цвятко, е неграмотен и във всички актове на синовете му е подписан от свидетели, като в този на Петко го сторил съселянинът му Ангел Кънчев, а кметът, удостоверил акта, е Андрей Димитров. Петко има син Иван и дъщеря Пенка, а за следващия Цвятков син, Цветан, роден 1911 г., свидетелстват споменатите неговите дъщери Иванка Цветанова Генова и Атанаска Цветанова Цветкова, които посочват още, че имат и брат Димитър, роден през 1945 г., преселник в Русе, вече покойник. За последния си чичо, Любен, казват, че е роден през 1914 г. и има осиновен син Пъшо, който е син на убития във Втората световна война Българин Иванов Христаков, днес също покойник. 
След всичко това Камандювият род добива вече днешния си завършен вид така:
1. Марин Лесков-Камандю - ок. 1835 г.
1.1.Цвятко Маринов Лесков - син - 1875 г.
1.1.1. Марин Цветков Маринов - 31.01.1902 г.
1.1.2. Георги Цветков Маринов - /2.07.1907- 17.03.1982 г./ - на 75 г.
1.1.2.1. дъщеря Йорданка Георгиева Георгиева - 30.11.1944 г., осиновена от Давид Митев Атанасов 
1.1.3. Петко Цветков Маринов - 18.02.1910 г. 
1.1.3.1. син Иван 
1.1.3.2 дъщеря Пенка
1.1.4. Цветан Цветков Маринов - /1911-1969 г./ - на 58 г.
1.1.4.1. дъщеря Иванка - 1934 г. 
1.1.4.2. Атанаска Ц 1936 г. 
1.1.4.3. син Димитър Ц 1945 г., починал
1.1.5. Любен Цветков Маринов - /1914-4.01.1971 г./ - на 57 г.
1.1.5.1. син Пъшо (починал), осиновен от българина Иванов Христаков