Без него джазът нямаше да е такъв, какъвто го обичаме. Щеше да липсва частица от душата му, от волността му, от импровизаторската му виртуозност и красота. Да, без Дизи Гилеспи, от чието рождение днес се навършват точно 100 години, не само джазът, а и музиката въобще би загубила от блясъка си. 
Джон Бъркс Гилеспи - прозвището му Дизи идва по-късно, проплаква за пръв път на 21 октомври 1917 година в Чироу, Южна Каролина - един от „черните“ щати. Баща му е добър каменоделец и се надява синът да поеме след време чука и длетото от ръцете му, но момчето гледа към другата му дарба. Таткото е пианист в местния любителски оркестър и покрай това синът получава първите си музикални уроци.
По-късно младежът се записва в училищния оркестър, но не като клавирист. 
Изпълненията му на тромпет и тромбон са толкова впечатляващи
че когато идва време за завършване, му отпускат специална стипендия за Лоринбъргския институт, където изучава теория на музиката.
Но тези занимания не продължават дълго. През 1935 година Джон прекъсва образованието си и заминава за Филаделфия, където е поканен в оркестъра на една от големите тогавашни звезди Франки Фейърфакс. Именно в тази формация получава прякора Дизи /Dizzy - в свободен превод омайващ, удивителен, зашеметяващ/, който остава негова емблема до края на живота му. 
Две години по-късно Дизи Гилеспи вече е в Ню Йорк, има концертни турнета във Франция, записва първата си грамофонна плоча.
В Ню Йорк Гилеспи работи в различни музикални състави, но най-важно е участието му в оркестъра на Каб Калоуей. Именно там се запознава и свири заедно с музиканти като Кен Кларк, Чарли Паркър, Телониъс Монк и др., с които заедно 
поставя началото на стила бибоп
През това време Гилеспи прави и редица аранжименти по поръчка на биг-бендовете на звезди като Уди Хърман, Ела Фицджералд и Томи Дорси. Има плодотворно концертно сътрудничество с Чарли Паркър.
През 1945 година Гилеспи създава първия си собствен оркестър. Появяват се и ранните му хитове като „Salt Peanuts“, „Groovin‘ High“, „Hot House“, „Woody‘n You“ и „Dizzy Atmosphere“. 
Този оркестър обаче е създаден по подобие на вече съществуващите биг-бендове и не се радва на голям успех. Година по-късно Гилеспи създава нов състав, където свирят настоящи и бъдещи джаз звезди като Кен Кларк, Джей Джей Джонсън и Джон Колтрейн. Макар и успешен, този формат просъществува едва четири години, след които Дизи Гилеспи създава т.нар. „комбо“ - ансамбъл със засилен перкусионен елемент. А заедно с него 
формира и цяло течение в джаза
в което са подчертани африканските и латиноамериканските фолклорни мотиви. С този състав Гилеспи получава световна слава.
В следващите си години Дизи продължава да работи в тази насока. Оркестърът му често мени състава си, в него периодично се включват изпълнители от ранга на Джери Мълиган, Стан Гец, Майлс Дейвис, Сони Ролинс, Арт Блейкиаи др. Изпълнени са знаменити парчета като „Lauraine“, „A Night In Tunisia“, „One Note Samba“ и др.
В ранните си години Дизи Гилеспи строго се придържа към утвърдените по това време джазови стандарти. С навлизането на бибопа джазът на Гилеспи вече престава да следва танцувалния характер на по-ранния джаз, неговите произведения се превръщат в самостойни музикални творби. Освен това Гилеспи е от музикантите, които 
въвеждат и концептуални промени 
в джазовата музика, която дотогава се гради върху мелодичната импровизация на солиращия музикален инструмент. В „One Note Samba“ например солиращият тромпет на практика не води мелодията (тромпетът преповтаря един и същи тон), ако изобщо може да се говори за такава - цялото музикално внушение идва от хармоничното развитие на поддържащите партии.
Увлечението на Гилеспи по африканската и латиноамериканската музика дава началото на стил, наречен по-късно латино джаз. Сам по себе си този стил е интересен, но той полага началото на привличането на „външни“ фолклорни или класически елементи в джазовата музика, благодарение на които впоследствие се появява терминът етно джаз, т.е. джаз, в който са привнесени мотиви от един или друг фолклор - японски, индийски, арабски, турски, български, испански и др.
Да поговорим за 
емблематичния му крив тромпет
Както можем да се досетим легендите за това, защо тромпетът на Дизи е с такава нестандартна форма, са много. Една от тях ни връща в далечната 1953 година, в един нюйоркски джаз клуб в началото на януари, когато Дизи Гилеспи оставя своя тромпет на висок стол на бара. Докато джазменът си поръчва питие, неволно бута стола и инструментът пада на земята. Последиците са изкривен тромпет, чиято тръба стърчи нагоре под ъгъл 45 градуса. Пред музиканта обаче няма много варианти за реакция, тъй като му предстои концерт. Той прави това, което мнозина на негово място вероятно биха сторили, а именно най-невъзмутимо си продухва тромпета, от който излиза интересен звук - малко приглушен заради малката дупчица при извивката на фунията. Въпреки това Дизи свири цяла нощ на тромпета, а 
нетипичният звук, който излиза от дълбините на инструмента
започва да се харесва все повече на музиканта.
В своята биография Дизи Гилеспи споделя, че изкривената тръба му позволявала да „изкарва“ по-мек звук и с изявена атака, а изсвирените тонове се чували по-добре. Това е и основната причина той да не се раздели с кривия инструмент до края на живота си и той става неговата запазена марка.
Акулите в бранша вероятно веднага подушват печалбата и само година по-късно компанията произвежда и първия подобен тромпет, специално поръчан от Гилеспи. По-късно през 1972 година лицензът за производство на този тромпет преминава в компанията „King Musical Instruments“. Първият „King“, направен за джазмена, днес може да бъде видян в Националния исторически музей на САЩ във Вашингтон.
Честит юбилей, Дизи! Докато има джаз, ти ще си сред нас!
По материали от интернет