Иван МАРКОВ
Днес Русе е седалище на Районен и Окръжен съд - такъв  какъвто притежават и по-голямата част от областните центрове в страната, но не и на Апелативен съд. От гледна точка и на историята, и на положението, и на възможностите на града това е нелепо, но да оставим съвремието и се върнем малко повече от век назад. Малцина знаят, че само няколко месеца след затихването на бойите действия на Руско-турската война през 1878 година нашият град вече разполага с едно от първите Апелативни съдилища. В новоосвободената държава
се налага бързото създаване на нови административни и правосъдни институции
Седем месеца след 8 февруари 1878 година, когато Русе получава фактическата си политическа свобода, той става съдилищен апелативен център.
С указ от 24 август 1878 година на имперския комисар Дондуков-Корсаков в Княжество България се създават две второинстанционни апелативни съдилища - едно в Русе и едно в София. Тогава те са известни още и като „апелативни съвети“. Съгласно утвърдените с указа временни правила за устройство на съдебната част в България назначаването на съдиите се извършва от имперския комисар по предложение на ръководителя на изградения към неговата администрация съдебен отдел. В Източна Румелия Апелативни съдилища не се създават. Ролята на подобна горна инстанция изпълняват всички окръжни съдилища, както и тъй нареченото Върховно съдилище в Пловдив, където по апелация се разглеждат решенията на съдилищата от долната инстанция.
Откриването на Апелативния съд в Русе става на 20 септември 1878 година 
с особено тържествена церемония. Тържественият ритуал е описан подробно в пресата. Създава се и Апелативният съвет който се състои от 9 члена - един председател, двама постоянни съветници и шест привременни съветници. Председателят и двамата постоянни членове се определят от правителството, а привременните се избират от окръзите в апелативния район - Русе, Велико Търново, Разград, Шумен, Габрово и Силистра и всеки окръг има по един член.
На церемонията присъстват владиката Григорий Доростоло-Червенски със своя клир, русенският губернатор генерал Йоакимов, заместникът му Марко Балабанов както и, всички военни и граждански лица, генералният френски консул Шефер, италианският консул Енрико де Губернатис, белгийският консул Кличиан и др.
По нареждане на губернатора всички членове на съвета полагат клетва
Генералът произнася реч върху мисията на новите магистрати и обявява Апелативния съд в Русе за отворен. Посоченото тържество е отразено с големи подробности във вестниците „Orient“ и „Българин“.
Съветът заседава в една градска къща, бивша резиденция на френския консул, намираща се в близост до хотел „Исляххане“ (на днешната улица „Княжеска“). 
В състава на Апелативния съд в първите години на неговото съществуване личат имената на достойни, честни и интелигентни личности. Не всички от тях имат специализирано правно образование, но всички без изключение познават действащото все още турско законодателство, което за времето си, поне на книга, било доста прогресивно. Немалка част от неговите членове в последствие израстват до членове на Върховния съд и дори до министри на правосъдието. 
За пръв председател на съда е определен Яков Геров
Известен е и съставът на Русенският апелативен съд, действал в периода 1878-1880 г. В рамките на посочените две години, влизат Васил Мишайков - председател, и членове Васил Диамандиев, Андрей Манолов, Николай Минков и Йосиф Дайнелов. Секретар на съда е Тома Кърджиев, а подсекретар - Захари Стоянов.
Вестник „Българин“ от този период освен представените имена включва като негови членове и съдиите от Русчук Костаки Маринович, Теодор Марков и Георги Малчеоглу, както и Алеко Хаджиконстантинов (писателят Алеко Константинов) и Марин Бешков от Свищов. В следващите години, през Русенския апелативен съд ще преминат и редица други видни български общественици като Никола Михайловски,  Антон Теохаров, Стоил Попов, Иван Чорапчиев.
Първият председател на Апелативния съд в Русе - Яков Геров, е роден в  Одрин. Завършва търговското си образование в училището на остров Халки в Цариград и в Ганд - Белгия. Със съдействието на руския консул в турската столица - генерал Игнатиев, постъпва на турска служба в изправителния съд в Цариград. Участник е в църковно народния събор учредяващ Българската екзархия през 1871 г. През Руско-турската освободителна война е преводач на полковник Артамонов, а след нея е депутат в Учредителното събрание. 
Неговият приемник - Васил Мишайков,
е от Битоля и е завършил юридическо образование в Московския университет. 
Габровският учител Андрей Манолов, възпитаник на същия университет, е арестуван за участието си в Априлското въстание. По време на войната събира разузнавателни сведения и изготвя топографска карта. След Освобождението в последствие става член на Върховния касационен съд. 
Васил Диамандиев е роден в Охрид. Има изключително интересна и динамична биография. Следва физико-математически науки в Москва и Киев, учителства в Македония и Бесарабия. В Румъния се движи в кръга на Българския революционен централен комитет и е инициатор на комитета за подпомагане на българските доброволци в Освободителната война. След войната е народен представител в Учредителното събрание. По-късно е издигнат за член на Върховният касационен съд.
Съратникът на Раковски и участник в борбите за Църковна независимост - русенецът Йосиф Дайнелов, след войната отначало е назначен от временното руско управление за окръжен управител  на Плевен, а в последствие е изтеглен за член на Русенския апелативен съд. Малко по-късно, в периода 1880-1882 година, той става последователно председател на окръжните съдилища в Силистра, Търново и Варна. 
Секретарите на съда - революционерите 
Тома Кърджиев и Захари Стоянов, не се нуждаят от представяне
Най-големият български град на Дунав е бил прозорецът на България към Европа и преди, и след Освобождението. Вероятно точно тези са и аргументите на Временното руско управление за определянето на Русе като апелативен съдебен център. Именно тук, където се осъществява връзката с другите страни на Европа, е нужно да се покаже на останалия свят, че часът на правосъдието е вече ударил и за тази излизаща от петвековна тъмнина бивша турска провинция.