Аз съм щастлив човек - и в личната си съдба, и в творческата. И казвам – не трябва човек да се отдава на лошото, на грозното, каза Емилия Радева в интервю за БГНЕС. Тя обаче не приема да бъде наричана звезда или икона. Тя просто си върши работата – както го правят лекарите, учителите, всички хора на творческия труд.

На предстоящия 25-и кино фестивал във Варна „Любовта е лудост“ голямата актриса Емилия Радева ще изпита двоен празник. Ще й връчат голямата награда за цялостен принос в киното и ще е първото представяне на новата й книга „Ние артистите“, издадена от издателство „Книгомания“ в рамките на поредицата „Любимци на публиката“.

Публиката на фестивала ще може да я види и като младо момиче в ролята на фаталната красавица от "Легенда за любовта" по Назъм Хикмет в партньорство с Апостол Карамитев. Кадър от този филм е на корицата на новата ѝ книга "Ние, артистите", а премиерата е насрочена за 27 август от 17.00 ч. в книжарницата на Фестивален и конгресен център - Варна. Сред специалните гости на представянето ще е друга голяма звезда на българското кино Гинка Станчева.

Докато в първите си книги Радева се обръща към себе си към рода си, към близките, сега в „Ние артистите“ тя разказва за преживяното с Невена Коканова, Катя Паскалева, Наум Шопов, Георги Калоянчев, Коста Цонев, Стоянка Мутафова, Гинка Станчева и др.

Въпреки богатата и открояваща се палитра от силни роли в киното и театъра Емилия Радева не мисли, че е нещо повече от другите. Не обичам да се разграничавам от хората. За своята истинност и честност казва: Нашата професия е такава, нас ни оценяват зрителите и винаги, когато ми задават въпроси, свързани с моето лично пространство, с моя личен живот съм се стремяла да бъда откровена и да имам връзка точно с тези зрители, с тези хора. Без тях моята професия не може да се осъществява. Човек трябва да търси близост и в личния си живот с хората. Вече стъпил на сцената или на екрана – там вече е мястото, където можеш да бъдеш, както казваше големият режисьор Леон Даниел „Театърът, изкуството, трябва да бъде поне една педя над обикновения зрител“. Иначе нашият живот почти с нищо не се отличава от живота на обикновените хора, поне за мен е така.

За ролите Емилия Радева няма някакви предпочитания или пристрастия. Тя се чувства като майка на ролите, които е изиграла – „ти ги раждаш, стъпваш на текста на класическа драматургия – било българска или световна, този образ не може да остане извън тебе, влиза надълбоко в твоите сетива и чувства, обсебва мисълта ти. Всеки един образ или прибавя нещо към твоето его, или взима. Всички роли за мен са много близки - мои“, подчертава актрисата. Но истината е, че когато ги усети твоят зрител – публиката, тогава разбираш как стоят нещата, там е проверката коя от тези твои героини е малко над всички останали. Аз мога да чувствам една роля много близка, да мисля, че това е една от големите ми роли, а в много случаи те не стигат до публиката. Обратно, когато има пълен синхрон във възприемането, в усещането и героинята е моя любима и любима и на публиката, тогава приемаш, че това е нещо, което остава в твоя творчески път. Радева смята, че така е било в киното. Тя всъщност преди да стъпи на сцената на театъра снима в киното. И си спомня за „Ребро Адамово“ по сценарий на Анжел Вагенщайн и режисура на Антон Маринович – там героинята Зюлкер й носи лауреатска награда, а и публиката е във възторг от този образ на екрана. „Ето това е началото ми и съм много благодарна, че съм имала тази възможност да се срещна с такива творци като Вагенщайн и Маринович. После снимах „Легенди за любовта“ с Апостол Карамитев, Жени Божинова, Андрей Чепразов – това беше коопродукция, както се казва сега. Много образи са в звездната поредица от роли. Така е и Султана в „Иконостаса“ по мотиви на Димитър Талев. С Бинка Желязкова направих „А бяхме млади“, „Животът си тече тихо“ по сценарий на Христо Ганев. С Тодор Димов и Христо Христов снимахме в „Матриархат“. Това са все образи, които по сценарий са много силни, верни и истински. Това обаче не само те улеснява, а те задължава много да не си ти този, който да провали този творчески и достоен материал. В театъра вече като отидох – в Пловдив по разпределение, където вече беше отишъл моят съпруг Любомир Димитров, играх в постановката на Димитър Пунев „Картоиграч“ по Достоевски. Там партньор ми беше Наум Шопов. Това беше моят дебют в театъра – комисия дойде да гледа представлението, да прецени дали ставам за актриса, какво представлявам на голяма театрална сцена. Тогава имаше и художествени съвети – плеяда от хора, които преценяваха. Защото може да имаш диплома за актьор, но това не е достатъчно. Нещата бяха по-достойни, по-верни. Сега вече се процедира по друг начин, който аз не мога да приема, казва Радева. Имах учител като Боян Дановски – по актьорско майсторство. Той казваше, че дипломата ти дава право да продължиш да работиш със себе си, а не да смяташ, че вече си актьор и можеш всичко да направиш. Бяха взискателни хора и се радвам, че в творческата ми съдба съм попаднала на ерудити, признава тя. По техника на говора Борис Михайлов също е оставил светля диря в спомените й. Въпреки, че й е писал петица на държавен изпит /тогава по петобалната система/, той й е препоръчал да работи още с гласа си. Едни от най-забележителните роли Емилия Радева прави в Театъра на армията, където играе повече от 30 години. Това са Жана Дарк на Бернард Шоу, Света Йоана на Елка Михайлова, Елизабет Английска на „Мария Стюарт“ на Асен Шопов и много други. Всичко това са образи, женски истории, които лично мен са ме затрогвали, защото ако нещо не те развълнува, ако не ти допадне до мирозрение, до сърце, до чувства, до ум, става изиграно, но вълнуващо – нито за самия творец, нито за зрителите.

Емилия Радева оценява като скромни публицистичните си и лирически творби, но от тях струи искреност, честност, откровеност и никога нещата не са поставени под ореол. Първата й книга „Недовършен пъзел“ е книга, в която описва нейното семейство, на хора от родата, лични приятели, учители – Боян Дановски, Николай Лилиев, Константин Кисимов. Това е семпла биография, твърди Радева. Тя разказва за тези хора по малко, защото смята, че няма таланта да пише биографично и пълно. По-скоро разказва случки и впечатления, както признава самата тя. Втората й книга „Коя съм аз“ оценява като по-философска. Там се занимавам точно с този въпрос – коя съм аз, след като толкова роли, толкова женски съдби съм преживяла. Дори идва момент, когато съм се питала как по нещо съм оставила от себе си във всяка една от тях. За да е по-пригледно в книгата съм събрала образите в отделни глави – на майката, на жената героиня, на любовницата. Втората част на книгата е за това какво ми е дала професията, киното, театърът. Там е нещо като преглед на моето творчество. Какво съм дала на киното и на театъра и съответно те какво са ми дали.

Сега в третата книга, която ще бъде презентирана в рамките на фестивала „Любовта е лудост“ Емилия Радева иска за затвори пъзела и да разкаже за личностите в професията, с които е имала щастие да си партнира. Дадох си сметка, че съм издала две книги, макар, че преди това имам и една малка поетична книжка „Здравей, самота“ с мои стихове и стихове на дъщеря ми. После идват и другите книги, но в тях все дава повече място на себе си. Затова ми се стори, че това е нескромно и трябва да затворя пъзела, да го завърша, да не разказвам само за себе си. Длъжна съм да кажа нещо за онези актьори и актриси, с които съм си партнирала и в киното, и в театъра. Ако не са те, а те бяха на ниво и като хора, и като талант, много е трудно да направиш нещо без стойностно партньорство. Да пишеш за тях е още по-отговорно, защото повечето от портретите, които съм на правила, са на хора, за които са изписани много неща, познати са. Затова съм разказала случки по време на работа, а и в личния живот. При това връщане към спомените разбрах колко много неща съм пропуснала да знам за тези хора. Трудно се пише, защото повечето от тях вече не са между нас. Но смятам, че няма да ми се сърдят за това, което съм направила с моите скромни възможности. Пак съм търсила това, че нас не трябва да ни обожествяват.

За славата, силата на духа и смисъла на труда Емилия Радева е директна - аз ненавиждам да ни наричат звезди, икони. Икона за мен е Левски, Ботев, Богородица. В преносен смисъл мога да приема като икона Невена Коканова. Аз съм била много близка с нея и знам, че тя също не харесваше да я определят като икона. Вярно, че е приятно да те възвеличават, но и аз се чувствам неудобно когато правят това. Ние просто си вършим работата. Имам близки – има лекари /имам двама племенници лекари/, миньори /моят брат беше слизаше под земята/, медици, хирурзи. Чак ми става неудобно да ме наричат звезда и икона.

Има три професии, които ги слагам на първо място – това са учителите, лекарите и хората на изкуството. Тези три професии работят плътно с нашето тяло – в преносен и в пряк смисъл на думата. Ако аз не съм грамотна, ако не съм здрава и нямам чувства – аз съм свършена, не мога да си върша работата. Дълго време за нас казваха – артист, играете, а какво работите? Нашето е една къртовска работа и ако аз нямам здраве, ако нямам дар слово, което трябва да бъде обработено от първоначалната ми учителка до академията, накъде? Хората на изкуството както е казал Стефан Цанев в “Животът това са две жени“ , „изкуството има една мисия – да спасява човешката душа“. Това е – ако аз не се докосна до душата поне на трима души зрители, какъв е смисълът? Ако не го разсмееш, не го разплачеш там на сцената, зад камерата, той може спокойно само да си прочете произведението и толкоз. Хубава професия имаме, но хубавите неща се заплащат – болести, падане по сцената, недоспиване, недояждане. Всичко това се забравя, когато си успял да развълнуваш зрителя.

В „Ние артистите“ разказвам за хора, с които съм имала партньорства, с които имам общи човешки преживявания. Изворът за тях бе поне да имам две-три партньорства било в театъра, било в киното. Това бе избран от мен знак, за да се върна в спомените си. Като пишеш винаги ще избереш този, който ти близък тука – до душата. Първо има човешко привличане, след това идва талантът. Аз съм благодарна на творческата си съдба, че съм имала възможност да се срещна с талантливи колеги. А тези в книгата са ми най-близко до моето светоусещане, позиция по изкуството, за държане, поведение, в живота.

Какво носят наградите – естествено радост. Най- голямата наградата в живота на Емилия Радева е да имаш работа. Аз съм оставала без работа. Трудно е в нашата професия – това е колективно изкуство. Доказала съм, че мога да направя камерен спектакъл, но това са изпитания, за да не гладуваш. Истинското голямото изкуство е в големите постановки. Това е най-голямата награда – да имаш работа, подчертава тя. Другата награда е да имаш почитатели. Вълнуващо е и когато специалисти оценяват твоя творчески труд. Това са награди, които аз съм приемала като провокации – да доказваш, че ти си я заслужил, а не да бъде „стоп кадър“ и толкова. Не, не, не – една награда те задължава да доказваш, че си я заслужил. Аз на 23-24 години взех първата – лауреатска награда. Даваха и титли – заслужили, народни артисти. Те се опорочиха малко. Но вижте – живееш между приятели, между близки, между хора. Когато ти дойде такава награда те те поздравяват. Аз станах сред последните заслужила и народна. Когато ни ги отнеха, ми стана обидно. Аз тогава казвах „сега съм като празна бутилка, даже без етикет“. Това беше много обидно. Те ти дадоха нещо, признаха те и след това ти го отнеха, отрекоха твоите постижения. Сега аз съм носител на орден „Стара планина“, получих я в един ден и с моята кумичка Гинка Станчева. Хубаво е – зачита те държавата. Но както това сребро тежи,толкова и те задължава. Получавала съм и Аскеер за образ в Надежда - сляпата, за цялостно творчество. Това са жестове на добронамереност, на признание, което ти дава самочувствие. Ето сега – на „Любовта е лудост“, макар да отивам с известно неудобство, за мен това ще е радостен ден – открива се 25-ия фестивал, във Варна, получавам награда, публиката е там долу и искрено ще ми ръкопляска – радостни мигове. Но гледам да не се вземам много на сериозно. Лошото трябва човек да го забравя, да го пъди, да се пребори с него.

Аз съм щастлив човек - и в личните си съдба, и в творческата. И казвам – не трябва човек да се отдава на лошото, на грозното. Трябва да търси и най-малката светлинка, да я боготвори и ако може да я увеличава с възможностите си.