Интересни истории като пъстри романи с многопластови и неочаквани сюжети разчита и съставя историчката Мариана Димитрова. Денят й в музея „Тома Кърджиев“ преминава в изследване на снимки, документи, различни запазени материали и вещи, които разказват причудливи понякога новели за родове и фамилии, за градски сензации и за сантиментални драми, за величави събития, но и за обикновени наглед постъпки. А от всичко това тя сглобява многоцветна картина на битието, нравите и атмосферата в Русе преди повече или по-малко години. 
Сред градските истории, върху които работи в последно време, е проучването на видния русенски банкер Божан Стоянов, с правнучките на когото Мариана Димитрова се срещна преди по-малко от година. Тогава Александрина и Божидара пристигнаха от Швейцария, където живеят, заедно със своя зет Андреас фон Вангенхайм, професор по класическа китара в Музикалната академия в град Люцерн. Професорът бе един от преподавателите в Международната лятна академия „Алегра“, а двете дами от Швейцария посетиха града на своя прадядо, като разказаха много интересни факти на Мариана Димитрова. И това не е единствената фамилна история, която изследва уредничката в отдел „Нова история“. 
Междувременно е 
подготвила книга-албум „Гласове от Русе за Добруджа“
който представя много снимки и нови теми от историята на взаимоотношенията между България и Румъния. Мариана Димитрова подготви и едноименната изложба, която бе представена на научна конференция по повод 75-ата годишнина от подписването на Крайовската спогодба. Албумът предстои да бъде отпечатан скоро и това ще бъде поредната книга, която историчката издава, няколко от предишните издания са подготвени в съавторство с колеги. 
А животът й би могъл да тръгне по съвършено друг път. Защото след като Мариана завършва Техникума по икономика в родното Габрово, тя кандидатства във Великотърновския университет и е приета по първото си заявено желание - българска филология. 
Много обичах и литературата, и историята, но някак в моето семейство всички бяха свикнали с мисълта, че ще следвам българска филология. Леля ми беше учителка по български и тя ме подготвяше за кандидатстудентския изпит. Писах във  формуляра и история, защото много обичах този предмет, но 
беше ясно, че ще ставам учителка по български
като леля, разказва Мариана Димитрова. 
Но ето че след като вече се била записала в първи курс при българистите, тя, както и всички останали първокурсници, спазила тогавашната традиция, още преди да е влязла в университета, да отиде на първата си студентска бригада. 
Бяхме в Полски Тръмбеш, сушахме тютюн, спомня си днес Мариана. 
Кой знае защо на бригадата останалите й колеги първокурсници били все от специалност история. 
Беше много весело, сприятелихме се и те започнаха да ме навиват да се прехвърля в историческия факултет. Не трябваше дълго да ме убеждават. И като се върнахме в Търново, смених специалността. Помня, че у дома настъпи голямо разочарование. Но все пак, втората специалност си ми остана български, усмихва се историчката. 
Селцето Яворец - на петнадесетина километра от Габрово, по пътя към Севлиево, е първото й работно място. Две учителски години записала там - преподавала история и... физкултура! 
Моят баща беше футболен съдия, така че когато се налагаше, прибягвах до съветите му. Особено когато ми съобщиха, че ще идва на посещение в мой час инспектор от Габрово! Тогава татко ми помогна да направя разбивка на часа - да поздравя децата, колко минути да отделя за разгрявка, колко - за упражнения, колко за прескок на коза... Накрая всичко мина благополучно, дори получих похвала, че децата явно спортуват добре, след като са с червени бузки..., връща се в спомените си Мариана Димитрова и обобщава: това са били може би най-хубавите и най-безгрижни години. Всички учители бяхме току-що завършили, 
най-възрастна сред нас беше директорката, 30-годишна
В селото имаше и един млад фелдшер, бабите много го тачеха, постоянно му носеха ракийка, суджучета, луканчица, плодове - и той все ни канеше да помогнем да се справи с провизиите.
След двете години на разпределението Мариана Димитрова сменя тотално модела: планината с равнината, безгрижието със семейния живот, учителстването с работа в музей. 
В Русе първо си постоях без работа 4-5 месеца, после се освободи място за екскурзовод в Пантеона на възрожденците и започнах там. Беше 1979 година, имаше много групи, особено много бяха руските туристи. През 1981-ва излязох по майчинство, а след това вече мислех да си търся пак учителско място - не беше за мен професията на гид, но тогавашният директор на музея Стоян Йорданов ми предложи новата бройка на уредник по културно-масовата работа. Започнах, но знаех, че и тази позиция не е моята - аз съм интроверт, 
дай ми да се ровя в материали и документи, да работя насаме със себе си
не съм контактният човек, който трябва постоянно да общува с хора. 
И когато през 1985 г. отваря врати Музеят на русофилите, Мариана попада на точното си място - започва работа там като специалист в отдел „Нова история“. 
Това е място, което ми дава възможност да откривам нови и нови детайли, моменти, факти - а за мен това е най-ценното. Радвам се, когато попадам на неща, които са се случили някога и които ми дават знаци за атмосферата тогава, интересен ми е родовият път на хората от една фамилия. Това показва как хората са изграждали този град постепенно, какви възходи, падения, несполуки и радости са съпътствали живеенето на русенци. Интересно ми е защо русенци имат самочувствието, че са с нещо повече от другите хора, интересно ми е защо понякога те се държат по-различно, сякаш по-дистанцирано и прикрито... С идването ми в този отдел „Нова история“, бях започнала да работя върху един мой „Опит за психологически портрет на русенци“. След известно време прочетох това, което съм описала там, и установих колко не съм подготвена все още за тази тема. 
Още навремето, когато дойдох в Русе, ми направи впечатление това, което със сигурност впечатлява всички, дошли тук от други места: тук в някаква степен хората са склонни да не са толкова откровени, открити, истински. Сега си давам сметка, че най-вероятно в основата на тази характеристика на русенци е
съжителството на много култури, което налага толерантността като правило на поведение
през годините. Разноликостта на етноси, нрави, нагласи изисква много внимателно, деликатно отношение към другите и другостта, а това постепенно се превръща в друго твое лице... В Балкана хората са по-различни - те са открити, директни, прями. Уседналият живот неминуемо наслагва своите изисквания за друг тип общуване и това налага промяна и съобразяване. Друг е въпросът, че сега, в условията на глобално местене на хората от едно място на друго, с енергичното движение на хора, което трудно ги задържа на едно място, в голяма степен отпадат онези изисквания, наложили характера на поведение..., обяснява историчката.
Тя е може би едно от доказателствата, че човек може да примири и да направи едно цяло от огъня и леда, от планината и равнината, от различните измерения и повърхнини на човешкото знание и емоции. Балканът продължава да живее в нея и да я тегли към себе си.
За мен 
Балканът е като една усмивка, която привлича неудържимо
Запазена е къщата на баба ми и дядо ми в село Костенковци, обичам да си ходя там, макар често да имам време само да отворя прозорците, да проветря и докато подишам онзи въздух, да трябва да се връщам отново. През лятото задължително се събираме всички от рода, заедно със семейството на брат ми, което си идва от Белгия, където живее. Но и в Русе си имам любими места - най-любимото ми е кеят, обичам да сядам там на някоя пейка и да наблюдавам Дунава. И ми е мъчно, че сега русенци са загърбили реката, като знам колко пълноценно са живели хората с тази река столетия наред, обяснява Мариана Димитрова.
Напоследък тя открива нови и нови истории, свързани с известни родове. Като съставям родословни дървета, все едно, че правя плетеница от животи - красиви и богати със съдбите и хората си, казва тя. Радва се, че в това нейно професионално пътуване й помагат с разкази стари русенци, които трепетно искат да запазят паметта за миналото. Такова е общуването с родственицата на известния френски предприемач Андре Тюрийо, русенската балерина Надя Абаджиева, неотдавна младата актриса от русенския театър Евгения Явашева пък направила ценно дарение - предоставила част от семейния архив на прочутата фамилия Явашови, на академик Явашов, чийто внук е световно известният Кристо Явашев. 
Историята е живот, който вече се е състоял и който е оставил следа 
- в спомени, документи, снимки. А е толкова интересно да четеш тези животи. И сега ние, местните историци и краеведи, имаме огромно поле за работа. Днешното време е благодатно за събиране и изследване на разказите на хората за живота през период, останал почти неизследван през втората половина на 20 век. Политическата конюнктура е извеждала на преден план едни събития, а други са оставяни да потъват в забрава. И ето, сега излизат от забвение личности, които са били игнорирани тъкмо по политически причини. А това дава такъв простор за откривателство“, казва Мариана Димитрова. И се радва на възможността да прави своите професионални откривателства - а с тях да оцветява в живи и ярки цветове белите петна в учебника по русенска история.