Една специална освободеност улавят още от въздуха в новите картини на русенската художничка Виргиния Пенчева нейните приятели и ценителите на нейното изкуство. Би било твърде пресилено да се каже, че това е една друга Джина - защото това е Джина, с нейните разпознаваеми послания, със специфичните резки провокации в платната и с неочакваните обрати, които поставя като въпроси в своите композиции. И все пак - това е една по-различна Джина, признават много от хората, които ценят нейните работи. Това различно витае в поривите към една освободена цветност, в изблика на повече слънчевост, отколкото обикновено се среща дори у тази русенска авторка, в 
една нова и провокираща виталност
която се оказва важна доминанта в новите живописни творби на русенката. 
Картините, които показвам сега, са рисувани в последната година и половина, признава Виргиния Пенчева. Поводът е изложбата, която тя откри в началото на месец май заедно със Стоимир Иванов в залата на „Борисова“ 6. Може би наистина по някакъв начин всеки художник в един момент се улавя, че е стигнал до някакъв етап на изчерпване на маниера, на цветността, на организацията на картината, някак строго обяснява Джина. И след кратък размисъл добавя: „Но пък горе-долу пак тогава настъпва и друг етап: когато не се чувстваш притеснен от онази тръпка - дали ще харесат, или няма да харесат една или друга работа. Може би тогава излиза напред тази освободеност, която не един и двама намират в новите ми работи. Моите кавалетни работи се изграждат на класически принципи, но сега в тях наистина 
влагам повече емоция, повече настроение, без съобразяване 
с едни или други постулати или установени - от кого и кога?... - рамки. И всичко това явно личи в тази цветност, която прави впечатление на доста хора“, продължава тя. И за да внесе окончателна яснота по въпроса, доуточнява: „Отношението ми към цвета е едно и също, но организацията на картините е друга, големината на петната, цветните разливи, детайлът се откроява по-различно - и това очевидно въздейства различно“. 
Впечатлението, че всяко от платната е завършено мигом и с дивна лекота, е измамно - това е другото необходимо уточнение, което русенската художничка прави. Рисувам в свободното от училище време - тоест, сравнително рядко, и в никакъв случай не правя бързо нещата, колкото и това да изглежда така, казва авторката. „Върху всяка от картините работя продължително, дълго време отделям за всяко платно. Пламен Монев, който си отиде обидно рано от този свят, обичаше да казва: 
„Каквито и мъки да ти е струвало платното, то трябва да изглежда като нарисувано на един дъх!“
И аз правя така, че на никого от хората в залата да не му хрумне дори какво ми е струвало - колко часове, колко търсения, колко предварителни варианти - да нарисувам тази картина“, казва Джина. 
От съвсем мъничка обичала, когато мама и татко й купуват книжки с картинки, да ги разгледа много внимателно, а след това да ги затвори и по памет да нарисува картинките отвътре. След това отварях отново книжката и оставах потресена до пълно обезкуражаване - до такава степен се разминаваха моите рисунки с илюстрациите, усмихва се художничката. Учи в училище „Иван Вазов“, а след това - в Математическата гимназия. „Още в гимназията вече бях наясно със себе си - бях си наумила да кандидатствам реставрация и фактически от 8 клас започнах да се подготвям за това. Започнах да правя копия на икони - формат 50 на 70, готвех се много упорито. И в 10 клас отидох при Бай Киро - 
Кирил Станчев, който е подготвил поне няколко випуска добри художници
Две години се занимавах при него. А той още в началото като му казах, че ще кандидатствам реставрация, ме погледна и отсече: „Страхотни глупости!“. И като влязох в ателието и като пипнах боите, четките, вдишах онзи мирис - забравих за иконите и за реставрацията“, разказва Джина. 
„Сега като си помисля, Бай Киро тогава е бил над 70-те години, а толкова беше жив, толкова беше точен, енергичен, толкова проницателен! Всъщност той по някакъв начин успяваше да ти внуши, че от теб ще стане художник. Абе, направо успява да ти внуши, че всъщност ти вече си Пикасо, само трябва малко да отидеш да поучиш в университета и да вземеш една диплома... И това въодушевяване и извисяване го е правил за толкова много хора... Той беше като треньор, който на всяка цена иска неговият човек да победи: нахъсва те, настройва те, убеждава те - и ето, ти си готов за бой! И това страшно много ни помагаше на нас, които не сме завършили художествени гимназии, да се явим без притеснение на изпитите в университета и да се състезаваме като равни с дипломите от София и Казанлък“, обяснява художничката. И категорично твърди, че нейната култура като живописец, културата по отношение на работата с колорита, е почти непроменена от времето, когато е получила първите си истински уроци при Кирил Станчев. 
След като се дипломира във Великотърновския университет в класа на Иван Банов, който е ученик на Илия Петров, 
Джина се завръща в Русе, по-точно... в интерната в село Кошов! 
Там е учител-възпитател, преподава на хлапетата рисуване и пеене. От висините на голямото изкуство и големите мечти се озовах на село, и то в интернат, засмива се на спомена си художничката. Година по-късно тя се прибира в Русе и две-три години работи на свободна практика, а от 1982 година започва отново да преподава рисуване и история на изкуството - на хонорар в Музикалното училище. „През 1992 година в училището тръгна специалността „Изобразително изкуство“, аз направих първия прием на ученици по тази специалност - приемните изпити, подготвителните курсове. След това беше обявен първият конкурс за преподавател по скулптура - спечели го Георги Радулов. След това дойде Пламен Монев да учи децата на графика“, разказва Джина. 
Докато разговаряме в изложбената зала, влиза един млад мъж, който се оказва ученик на Виргиния Пенчева. Това е Сашко, завърши през 2007 година, бяха много талантливи деца, обяснява художничката. Младежът е завършил графичен дизайн и илюстрация в София и там е останал да работи. Дошъл си е за малко в Русе и идва да разгледа изложбата на своята преподавателка. 
„Не е лесно да се работи с учениците, особено с днешните младежи, които са някак по-инертни от предишните. Но ако си направиш труда да ги запалиш по нещо, да ги заинтригуваш, 
да им покажеш колко е хубаво да си художник - както го правеше Бай Киро с нас
тогава те светват и направо стават неудържими. Благодарение на софийския Център за неформално образование и култура „Алос“, който прави арт проекти с момичета и момчета извън София, успяхме да осъществим няколко малко необичайни художествени акции, които наистина запалиха хлапетата. Режат, кроят, сглобяват, рисуват - а колко бяха горди, като пренасяха светещите дракони от единия корпус на училището на „Борисова“ до градинката пред Доходното! Ами че как - те са художници, кой е като тях! Ето, хората се спират и ги гледат!..“, казва Джина. 
Самата тя продължава да развива своя собствен вкус към провокациите - търси си ги и си ги намира, например в иновативни жанрове като инсталациите. И е изключително признателна на управата на природния парк „Русенски Лом“ - и на предишния директор Милко Белберов, и на сегашния Цонка Христова, за това, че осигуряват ежегодното провеждане на арт симпозиума „Ломея“. Първите издания бяха с повече еконасоченост, инициаторът беше Иван Иванов, но след това се разви и днес е един от най-авторитетните форуми за неконвенционално изкуство в България, подчертава Виргиния Пенчева. Тя участва още от първото издание и цени извънредно високо усилията и всеотдайността на
гуруто на „Ломея“ - художника Димитър Грозданов
„Вече 26 години Митко прави „Процес-пространство“ в Балчик и от 17 години прави „Ломея“. И го прави въпреки всичко, като само той си знае какво му струва всяка година да реализира не единична акция, не еднократно събитие, а да убеди хората да подкрепят нещо, което е доста различно от обичайното, от познатите формати, в разрез с нагласите на голяма част от обществото. А толкова много нови контакти се установяват по време на симпозиума - идват колеги от къде ли не, от цяла Европа, от Канада, от Австралия дори“, припомня Джина.
Тези ежегодни артистични срещи-приключения й дават възможност да попълни запасите от свежи емоции и идеи и да се настрои на нова вълна да създава. Нейни работи са познати на ценителите в Мюнхен и Ерфурт в Германия, в Холандия, в Китай, където е гостувала, в различни други държави. От първата й самостоятелна изложба през 1990 година досега е изтекло доста време и вълненията днес са други. Но си остава все така истински трепетът от докосването до статива, до четката, до онзи почти неуловим миг, когато едва ли не физически се усеща началото на новата картина, която тепърва предстои да се роди. И Джина се оставя на това усещане, за което много пъти не подозира къде точно ще я отведе. Отговор на този въпрос накрая винаги дава новото живописно платно. А светлината в очите на хората в изложбената зала красноречиво допълва този отговор.