Орлин Анастасов е един от водещите баси в оперния свят през последните 20 години. През 1997 г. е лауреат на първа награда от конкурса „Опералия“ на Пласидо Доминго, а година по-късно, едва 22-годишен, дебютира в Миланската Скала в ролята на Дон Базилио от операта „Севилският бръснар“. Следват участия в най-престижните оперни театри като Метрополитън, Ковънт Гардън, Гранд Опера Париж, Щатсопер Виена и Мюнхен и много други.
Има над 50 роли от италианския, френския и руския репертоар. Пял е с едни от най-големите оперни артисти за последните 50 години, сред които са Гена Димитрова, Пласидо Доминго, Фиоренца Косото, Мирела Френи и Ренато Брузон. Участвал е в спектакли под палката на Рикардо Шаи, сър Колин Дейвис, Жорж Претр, Лорин Маазел, Даниел Орен, Валери Гергиев, Юрий Темирканов, Марис Янсонс иа др.
Работил е с режисьори като Франко Дзефирели, Пиер Луиджи Пици, Тери Гилиъм, Андрей Кончаловски, Дарио Ардженто, Дейвид Мак Викър, Уго де Ана. Концертният му репертоар го отвежда до участия с Кралския оркестър Концертгебау (Амстердам), Лондон Симфони, Ню Йорк Филхармония, Гевандхаус (Лайпциг) и др.
След публикациите в „Утро“ във връзка със състоянието на Русенската опера Орлин Анастасов пожела да се включи в дискусията със свое мнение. „Утро“ с удоволствие предоставя тази възможност на именития български бас. 

През тази година се навършват 20 години от дебюта ми на оперната сцена. Не говоря за ранното ми стъпване на сцената на Ла Скала, а за истинския ми дебют, който се състоя със състава на Русенска опера. Затова искам да кажа няколко думи, провокирани не само от изострените в момента събития, свързани със състоянието и бъдещето на нашата опера, а и от спомените ми за златните времена на оперния театър. 
Напоследък покрай концертите и инициативите, които свързах с България, се написа много за творческите ми успехи, обадиха ми се хора, за да ми кажат, че са развълнувани и се гордеят с мен, много от тях бяха от родния ми град Русе. И това е може би най-високата оценка за един певец, която дори най-престижната критика не може да замени. Сега аз се обръщам предимно към тях, към хората, които обичат истинското изкуство, имат сетива за него, радеят за опазване и развитие на българската култура, и вярвам, че тези хора не са малцинство. 
Мнозина знаят, че съм израснал в Русенска опера
Родителите ми бяха солисти и детството ми мина под знака на това изкуство... Познавах всички колеги на родителите ми. Може да се каже, че живеехме като едно голямо семейство (като малък дори не виждах нищо чудно в това, че кръстник ми е Панчо Владигеров). Първите опери, които останаха в детското ми съзнание, бяха, естествено, тези, в които пееха родителите ми: „Тоска“, „Макбет“, „Луд Гидия“. Артистите бяха изпълнени с въодушевление от възторжената публика в пълните зали и от това, че са част от нещо специално, че следваха призванието си. По-късно и аз започнах да се появявам на сцената. Бях миманс в ред постановки, а в една детска опера дори играех пощальона. Тогава някой от колегите на родителите ми каза, че всяко голямо начало е малко. Доста по-късно си спомнях тези думи и те добиваха все по-голям смисъл за мен. 
Започнах да уча пеене при маестро Георги Делиганев - най-яркото име в българската вокална педагогика, поставил основите на множество оперни кариери. След като завърших музикалното училище, веднага станах част от състава на Русенска опера. Първата ми изява обаче не беше на родна сцена, а в немския град Кирн, където дебютирах в ролята на царя от Аида, на турне на Русенска опера. И така 
дебютът ми се състоя в чужбина, но със състава на нашата опера
Тогава в Русенска опера солисти бяха Румен Щерионов, Емилия Ботева, Стоян Иванов, Златина Георгиева, Мартин Цонев - поредната плеяда от прекрасни гласове на световно ниво, назначени от тогавашния директор Иван Кюркчиев. Тяхната висока класа продължи това, което е било запазена марка за операта в Русе през цялата й история: невероятен солистичен състав на ниво, често по-високо дори от Софийска опера. В състава беше също така маестро Методи Матакиев - един от малкото истински оперни диригенти на България. Владееше италиански език, което и днес е рядкост сред диригентите у нас. В някои европейски държави дори дума не може да става за оперен диригент, който не говори езика на операта. Маестро Матакиев обясняваше италианския стил на пеене, неразривно свързан с логиката на думата, изречението, логичните и интонационни ударения на фразата. Певците бяха за него на първо място. Като вокален педагог работеше в операта Георги Делиганев. Диригент на хора - Христо Стоев, също невероятен професионалист. Неслучайно русенският хор беше безусловно най-добрият в България. Имахме също най-добрия оркестър. Звучи като ретро утопия, но от позицията на човек, работил като солист на най-големите оперни театри в света, мога да го потвърдя с чиста съвест: Русенска опера беше световен театър! Благодарен съм на съдбата, че направих първите си стъпки точно в такъв театър. 
През последните десет години операта за съжаление се е запътила към дъното
Видях наскоро почти празна зала на спектакъл на „Отело“ и знам, че това е обичайна ситуация. Няма публика, там, където трябва да се случва преживяването - в сърцата на зрителите, е празно. Срещат ме хора, които признават, че не ходят вече на опера.
Според мен има неразбиране от страна на бившия главен художествен ръководител по отношение на гласовете и разпределение на ролите. Той не се погрижи за правилното развитие на младите певци, давайки им подходящи роли през годините. Ако това се беше случило, някои от тях трябваше вече да пеят и по световните сцени. Иначе казано, Найден Тодоров е диригент на оперен театър, който или нехае, или не разбира от певци. Оркестърът, вероятно уморен от халтури и с недостатъчно време за подготовка, свири като на следобедна репетиция. Като цяло, видях едно ниско ниво. От маестро Делиганев, с когото до днес изработвам ролите си, знам, че това положение не е от вчера. Ниското ниво беше сред основните причини моят брат Венцеслав Анастасов да напусне Русенска опера. Аз не съм пял в празна зала, но ми се струва, че това основно демотивира състава на операта. Знаем колко е сериозен потенциалът на този оркестър, той бе един от най-добрите в България. 
За това обаче 
трябва в Русе да си отворят очите за проблемите
В България, както всички знаем, оперна критика в момента не съществува или поне не е видима. А преди години певците трепереха, когато Розалия Бикс беше в залата. Сега е пълно с неавтентична „критика“, най-често в социалните мрежи или издания. Хора с недостатъчни познания раздават присъди или венцехвалят. Tова допълнително спомага певци със скромни качества да правят „огромни“ кариери у нас, а талантливи певци да си търсят късмета зад граница.
Съжалявам, че не съм дипломатичен, но моментът е критичен: липсват идеи, няма ясни „оздравителни“ програми, не се подбират внимателно заглавията. Ако не развиваш качествата на този състав, то не можеш да правиш и определени заглавия. В момента големи оперни певци никога не биха дошли в Русе. Тук може би някои биха възразили, че афишът на русенска опера е окичен с реклами като: „солистите на Ла Скала“, „големите звезди от Италия“... Аз бих препоръчал сайта operabase, където може да се види какви ангажименти имат и в какви театри пеят тези „големи звезди“. Оказва се, че се канят имена, които не присъстват в афишите на големите сцени, а струват много на операта. 
Още веднъж ще рискувам да наруша добрия тон с твърдението, че Найден Тодоров е рутиниран симфоничен диригент, а не оперен. Не зная дали имитира стила на Даниел Орен, но ако е така, то не е достатъчно да подскачаш и да се усмихваш от диригентския подиум. Говоря направо, защото, за разлика от състава, моята кариера ни най-малко не зависи от управлението на Русенска опера, а 
някой явно трябва да се престраши да каже „царят е гол“
Не виня състава за това, че скрито роптае, а публично покорно приема съдбата си.
Нищо не е направено и по отношение на международния културен туризъм, в който Русе като дунавски град може да включи оперните спектакли в интересен културно-туристически продукт. Този театър има голям потенциал и при дългосрочна програма и стратегия, при едно наистина добро ръководство, може да стане водещ оперен театър. 
Що се отнася до репертоарната политика - не бива да се прекалява със следването на различни стилове музика, водещ би трябвало да е оперният репертоар, който тук е оставен на доизживяване и се представя с овехтели сценографии и „прашни“ режисьорски възстановки. За тези големи оперни заглавия в момента театърът не разполага и с ресурси като хор и солистичен състав. Липсват певци за цялостен състав за заглавия като „Аида“, „Набуко“, „Отело“, „Турандот“, „Кармен“ и много други.  
А какво да говорим за състоянието на операта като сграда и условията на труд, които наистина са под всякаква критика?! От ремонтите, които се направиха, резултатът се вижда отвън - 
никой не може да отгатне какъв е цветът на сградата
Отвътре проблемите са още повече. Това е свързано с управлението на оперния театър, защото отговорността на директора е не само да поставяш задачи на хор, солисти, оркестър и да изчезнеш от града. Ти си стопанин на този театър. Като влезеш в една къща и вътре прилича на кочина, разбираш, че стопанинът не си върши добре работата. 
Другото важно нещо, което убива един оперен театър, това са кокошкарските турнета. В последните години се ходи на някакви безумни турнета в Европа, буквално по села и паланки, като пътува не Русенска опера, а част от оркестъра или само балет, или малък оркестър и хор, но не и целият театър. Това е много лошо за реномето на един оперен театър. Проблемът е, че нивото на различните колективи в театъра (хор, солисти, оркестър) се разминава и затова импресариите предпочитат да купят части от трупата. Изключение прави последното турне в Холандия, както и гостуванията на театъра на фестивала в Солотурн, които за съжаление престанаха да се случват. За имиджовите предимно за Найден Тодоров изпълнения в НДК би било интересно той да отговори на въпроса защо приходите от тях не се отразяват качествено на заплатите на изпълнителите - като махнем смешните командировъчни, ще се окаже, че 
русенският състав забавлява софийската публика почти без пари
И защо приходите от билети не се отразяват на  развитието на русенския състав, аз не мога да си обясня? Защо операта в Русе е на първо място по брой спектакли и на последно като заплати на състава? Значително по-големи са заплатите в Стара Загора, Пловдив, Варна и Бургас. 
Смятам, че предстои трудна битка за бъдещето на Русенска опера. Ако се преборим сега (говоря от първо лице, защото вече се ангажирах да помагам при правилно и отговорно бъдещо управление), това ще е принос за целия ни град. Ние можем да превърнем Русе в културна столица и без да е коронована като такава официално. Има много европейски театри, които търсят партньори за съвместни проекти, копродукции с театри от Източна Европа, защото знаят, че това са страни с висока култура и качествени състави. Ще дам пример с първата ми засега международна инициатива, която мигновено бе приветствана и подпомогната от общинската и кметска управа на Корфу (Гърция) - основаването на Оперен фестивал „Дионисия“. Идеята се роди импулсивно през месец май миналата година, докато бях на почивка там. Прочетох, че в миналото, преди Втората световна война, оперният театър на Корфу е имал такава слава, че комплимент е било за някой световен певец да се каже или напише „аплодиран в Корфу“. А днес там няма дори опера. Харесах старата крепост на град Керкира за открита сцена, споделих идеята си и мигновено всички застанаха зад мен. Хората оцениха перспективите за туризма и реномето на града си и ето, този септември ще се състои първият сезон на фестивала, на който млади певци ще пеят рамо до рамо с големи имена като Анита Рачвилишвили, Димитра Теодосиу, Роберто Скандюци и други. Фестивалът веднага беше поставен като престижен етикет на туристическите пакети. 
Разказвам всичко това, защото ми се иска да вярвам, че и в Русе си заслужава да бъде възроден онзи останал в моите представи отпреди 20 години идеалистичен и прекрасен период на звездна слава на Русенската опера. И със сигурност има начини за това - могат да го направят хора с професионален опит и с честна и отговорна позиция към нашия оперен театър.