Симеон Д.РОЕВ

Автобиографично
Виждаха в мен пред Девети
мръсен комуняга!
После пък - след тази дата -
враг, масон, фашага!...
Днес пък ето - във режима
уж демократичен - 
слаб ме водят социално
и обект безличен!...
Аз обаче не се давам - 
пак с мечти живея!
ХУМОРИСТ със стара слава -
ГОРД СЪМ ДНЕС СЪС НЕЯ!
Държа в ръцете си един похабен от многото изминали десетилетия лист хартия - официален документ, в който дядо ми Симеон с едър, четлив почерк е написал най-отгоре: „Българска Екзархия“, под него: „Свидетелство за свето кръщение №15“ и текстът на свидетелството: „Въ осемнадесетий денъ на февруари месецъ от хилядо деветстотинъ шестнадесета година, роди въ с. Златарица у Търновска Епархия отъ православни родители: Симеонъ Роевъ и законата му съпруга Иванка Димитрова, отроче отъ мъжки полъ, което се кръсти от долуподписания свещеникъ П. Цанковъ, въ  прихода на църквата „Св. Никола“ и се именува въ светото кръщение Димитъръ и се въсприе от свещената купелъ отъ Райна К. Белалова. За уверение се дава настоящето свидетелство с. Златарица, 21.II.1916 година“. Следват подписи, марки от онова време, мокри печати. Така, официално документирано, три дена след раждането започва житейския си път моят баща Димитър Симеонов Роев.
Скоро след това събитие семейството напуска родното му село, където баща му работи като военен фелдшер, и се премества в Севлиево. Там Митко, брат му Радослав и сестра му Марийка прекарват детството си. Димитър е най-малкият от тримата. И доста гласовит. Семейната памет разказва как една вечер дядо ми, по природа серт човек, не издържал на гласовитото му гърло, ядосал се, 
хванал невръстното пеленаче и през вратата го захвърлил вън на снега!
Горката ми баба Иванка хукнала да го търси из преспите.
Така благодарение на самоотвержената си майка баща ми успява да доживее до 83 години! А този глас, гласът на моя баща, ечеше и през годините, но от многобройните му стихове, разкази, спомени, басни, от епиграмите му, чийто великолепен майстор беше.
Нямаше злободневие, на което да не откликваше. Не прощаваше на нищо и на никого! Хората ги четяха, рецитираха, запомняха! Само един пример.
СПОРЕД МАЩАБА!
Аз съм малък, той - голям.
Аз сгреша ли, плащам сам.
Той сгреши ли всеки път
Плаща му греха... градът!
(1995 год.) 
Димитър Роев завършва прогимназиалния курс на обучение в Смесена народна прогимназия в гр. Севлиево, околия Севлиевска. След завършване на гимназиалния курс постъпва във Военноморското на Негово величество училище, Мореходен отдел. Годината е 1933. Изпитваше някаква гордост, че е постъпил в училището на следващата година от годината на завършването на големия български поет Никола Йонков Вапцаров. И съжаляваше, че не го е заварил там. През годините на обучение за първи път прописва. Сътрудничи на
списанията „Морски сговор“ и „Морски преглед“, в които печата първите си стихотворения, разкази, спомени,
а по-късно и материали свързани с Дунав и корабоплаването по реката.
Ето един малък откъс от писан само след по-малко от четири години плавателен стаж по Дунав материал, публикуван в „Морски преглед“, бр.179, 1 юни 1943 година.
„...Корабоплаването на р. Дунав, обаче, и днес е запазило своя първичен вид. Не защото реката малко се използува, не защото народите населяващи бреговете й не са оценили грамадните й заслуги за своето икономическо и стопанско издигане, а защото особеността на самата река не позволява никакви други начини, освенъ най-стариятъ: при участието на пилотъ - капитан-водач...“.
Димитър Роев завършва Морското училище през 1939 година и е изпратен като стажант и помощник-капитан на тогавашните пътническите кораби по линията Русе-Видин-Русе. По-късно прави и първите си задгранични пътувания, плавал е и с новопостроените в Унгария пътнически кораби без аналог по целия Дунав.
След освобождението на Южна Добруджа през септември 1940 година се открива и линията Русе-Силистра-Русе. Пътувайки по това направление, се запознава с моята майка, която е от Тутракан и току-що е станала българка не само по род и корени, а и по паспорт. Женят се на 6 май 1942 година, венчавката е в църквата „Св. Троица“ в Русе при свещенодействието на протоиерей Николай Тончев. Кумува колегата му Кръстю Стоянов Левашки „изъ градъ Ломъ“. Родителите ми преживяха заедно 57 години, отгледаха двама сина и дочакаха четири внука. 
През първата половина на 40-те години на миналия век 
настъпва коренна промяна в житейския,  професионалния и творчески път
на Димитър Роев. След 9. IХ. 1944 год. отечеството тръгва по непознат дотогава политико-икономически път на развитие. След войната годините са тежки, кризисни, той е свален на брега. Престава да пътува и през 1945 го,дина е назначен за началник на пристанището в Тутракан. Прекарахме в този красив крайдунавски град пет години - време, което пазя с умиление в сърцето и съзнанието си и досега. Там се роди брат ми Иван.
След този период се върнахме отново в Русе, където моето семейство живее без прекъсване и досега.
Димитър Роев повече не пътуваше редовно и по-нататъшният му животът протече основно на брега. Гледам Морската книжка и личния му картон, в които е отбелязан плавателният му стаж след 1944 година. Според тях Димитър Роев е назначаван на много и най-различини кораби с различни тонажи и мощност, но е пътувал рядко и изключително на кратки разстояния, за кратки срокове и на различни длъжности, като не всички са на корабоводител. Не се оплакваше, а и не изпитваше нужда да пътува. Така се чувстваше много по-добре. 
Използваше стоенето вкъщи да пише, да пише, да пише.
Седеше пред „Марица“-та, която стои и днес в дома ми и редеше с нея мислите си. Сътрудничеше на вестниците „Дунавска правда“, „Транспортен глас“, „Учителско дело“, „Стършел“, „Речнофлотец“. Печаташе и в регионални издания и в различни списания. Участваше в почти всички литературни кръжоци в Русе, в различни и многобройни литературни четения, в десетки творчески вечери. Завърши курс за дописници, творчески курсове на тема „Хумор и сатира“, срещаше се с изтъкнати български литературни творци като Христо Радевски, Радой Ралин, Христо Пелитев. Пенсионира се през 70-те години и продължи да пише почти до последният си дъх.
Литературният му псевдоним бе Скрабка
Скрабка е онзи инструмент, с който се изстъргва ръждата по корабните корпуси. Под това име пишеше основно критични, хумористични, сатирични стихотворения и епиграми. Надяваше се, че така ще може да  „поизчисти“ някак си обществото ни от все повече натрупващата се „ръжда“ по снагата му.                      
Под неговото перо се родиха стотици творения! Настойчиво, с някаква страст, ги редеше в множество малогабаритни „самиздатки“ и ги пазеше като зеницата на очите си. Тези малки книжчици, с отпечатани на пишеща машина слова и подвързани лично от него, са основното днес налично доказателство за литературното му минало.
През 1976 година баща ми, заедно с колегата си капитан Димитър Димитров, издава учебник със заглавие „Речно и драгажно дело с корабоводене“, предназначен за техникумите по корабостроене и корабоплаване. За известен период дори бе преподавател в русенския корабен техникум, където предаваше на бъдещите капитани своите знания и опит. Негови възпитаници и досега си спомнят с уважение значимото му присъствие в  училището. Самият той с любов и гордост си спомняше този период от живота си. 
Може би той бе един от най-значимите.
Навършиха се сто години от рождението на моя баща Димитър Роев! Взирайки се назад в миналото, се питам
какъв всъщност се чувстваше - моряк или поет, хуморист, сатирик? 
Живях плътно с родителите си цели пет десетилетия. Като единствен пряк негов наследник заявявам, че той беше и се чувстваше предимно творец. Предимно като такъв беше известен и в обществото. В стихотворението си „Откровение“ заявява „...до края си ще бъда човек и сатирик...“. Беше се отдал напълно на писането. Обичаше музиката, беше красив тенор. И пееше. Иначе нямаше други влечения. Нищо друго в живота не го привличаше. Не пиеше, не пушеше. Винаги беше със семейството си. Беше тих, добър човек, незлоблив, не обичаше конфликтите, стараеше се да поддържа добри отношения с всички хора, с колегите си, с братята си по писмо. Димитър Роев беше и истински патриот, родолюбец. Той не хленчеше по миналото, но през последните девет години от живота му го потресоха и вгорчиха старините му случващите се в отечеството ни т.н. „демократични“  промени! Много добре виждаше какво всъщност се случва и категорично не го приемаше и отхвърляше. Преглеждам самоиздадените от него книжки през тези години и чета многозначителните им начални заглавия: „Грабете от народа гладен... грабете го неразбрани...“, „Куче влачи - демос плаче...“, „Елате и ни вижте!“ и др. Езикът му се промени. Всичко написано в тях е предимно силна политическа сатира.             
Почина след кратко боледуване през април 1999 година.