Преди дни по време на международна научна конференция в Тутракан, посветена на 100-годишнината от Първата световна война, на участниците направи впечатление едно малко необичайно русенско представяне. Става дума за две разработки, които са направени от научни работници, но не само. Д-р Велислава Донева от Русенския университет и нейните студенти Биляна Николова и Миглена Йорданова представиха темата „Дегероизирането на воина в „Горчиви спомени 1916“ на Атанас Иванов, а историчката от Държавен архив Русе и студентите Даниел Стоянов и Неделчо Бошнаков излязоха с доклад, в основата на който е порт-юнкерският дневник на русенския офицер Борис Гайдаров. Студентите са от втори и трети курс, специалност „Български език и история“, а съвместната работа в проучването и анализирането на документи, съхранени в русенския Държавен архив, вече се превръща в една добра традиция за университета и архива. Всичко започва от творческа задача, която Велислава Донева поставя на своите студенти, а постепенно темите и фактите разпалват интереса на младите хора и ги отвеждат до търсене на повече и повече информация. 
Така се озовали в архива и третокурсниците Даниел Стоянов и Неделчо Бошнаков - с курсова работа. Отишли, за да разтворят страниците на дневника на порт-юнкер Борис Гайдаров. Постепенно обаче станало ясно, че техният интерес няма да се изчерпи с финала на курсовата работа. И за двамата младежи ставало все по-увлекателно навлизането в миналото и откриването на нови факти и детайли, които сглобяват цялостната картина на отминалите времена. Така след като предали курсовата си разработка, продължили да идват в архива и старателно да разчитат документи, разказва Веселина Антонова. За двете момчета постепенно 
сухият термин „архивна единица“ придобивал конкретни очертания, превръщал се в силуети
образи, чувства, сгради. Така те откриват у себе си вкус към автентичното и уникалното в историята. 
Дневникът на порт-юнкер Борис Гайдаров разказва за живота на русенеца във Висшето военно училище в София през периода 1918-1919 г. За двамата студенти е безкрайно интересно да се докоснат до живота, мислите, преживяванията на техен връстник от началото на ХХ в. Ръкописът е сериозно предизвикателство дори и за опитен специалист, обяснява Веселина Антонова. Писан е набързо, телеграфно, почеркът е нечетлив, пълно е със съкращения. За Даниел и Неделчо, които не знаят що е то задължителна казарма, е било истинско откровение да четат какво е представлявало ежедневието на младия юнкер от Висшето военно училище. Сутрин строева подготовка, предиобед гимназиално учение, следобед войнишко обучение, езда, почистване на оръжието, вечер самоподготовка. Младежите от Русенския университет навлизали в атмосферата отпреди сто години, като също като някогашните юнкери се притеснявали от предстоящите изпити /нещо, което и днес предизвиква вълнения и тревоги у студентите/, вълнували се по време на 
разходките с Борис Гайдаров и другите юнкери в Борисовата градина
валсували на вечеринките. Така постепенно разгадавали архивните документи и пред тях заставал пълнокръвен, жив и обаятелен Борис Гайдаров. 
Кой е Борис Гайдаров? Роден е на 30 юли 1899 г. в Русе. Баща му Тодор Цонков се преселва в Русе от Габровските колиби след Освобождението. Тук се жени за Тодорка Добри Мартинова и им се раждат шест деца - Георги (1890), Димитър (1893), Недялка (1897), Борис (1899), Васил (1902) и Цанко (1905). Борис е впечатлително дете и за радост на потомците и на изследователите обича да пише! Затова днес специалистите разполагат с неговите разкази за случки от детството, за познанството на баща му с Баба Тонка и за това, че нейният зет Захари Стоянов му е повлиял да участва в Сръбско-българската война. Благодарение на дарбата на Борис Гайдаров да записва днес може да се прочетат интересни разкази за чествания на 1 май в Русе през 1906 г., за това как в дома на вуйчо му Васил Мартинов, заможния русенски търговец, са украсявали новогодишна елха - както в Западна Европа, за 
игрите покрай Дунава и изграждането на кейовата стена
Бащата участва като доброволец в Сръбско-българската война, за сраженията при Гургулят е награден с орден „За храброст“. Братята завършват Мъжката гимназия и помагат в дюкяна, където момчетата получават първите си житейски уроци. „Там аз научих много, срещнах различни хора... особено бойните другари, стари опълченци, доброволци от Сръбско-българска война (какъвто беше и баща ми)...“, пише Борис Гайдаров. 
„Дойде 1916 г., очите на всички са към фронта - там са нашите бащи, братя... Беше 30 август 1916 г., ние бяхме зарадвани - пуснаха електрическото осветление в града. Но към залез слънце силни гърмове разтърсиха града, голяма светлина се яви на румънския бряг“, пише той в Животоописанието, разказвайки за взривовете от газовите резервоари на гюргевското пристанище. 
На 6 май 1917 г. заедно с още 16 свои съученици от Мъжката гимназия в Русе той постъпва в подготвителния клас на Висшето военно училище в София. През януари 1918 г. пристига тъжна вест - брат му Димитър Гайдаров, ефрейтор от Лейбгвардейския конен полк, воювал от 1914 г., е починал в Ксанти. Още неположилият клетва юнкер Борис Гайдаров получава 9 дни отпуск и предприема мъчително пътуване от София до Русе, оттам през Горна Оряховица, Стара Загора, Свиленград, Одрин, Деде Агач, Гюмюрджина до Ксанти. „За да намеря гроба на моя брат, направих му една снимка и после с неговото сандъче, при пак доста тежкото пътуване се върнах в Русе, за да оплаче майка ми загубения си син... След пет години на служба в боеве, из фронтовете - на кон и пеш - най-после в гроб далеч от роден край!“, пише Борис, който през 1941 г. отново отива в Дедеагач и поставя каменен кръст на гроба на брат си.  
На Гергьовден 1918 г. 
младите юнкери полагат клетва пред цар Фердинанд и заминават на фронта
След пробива при Добро поле на 30 септември 1918 г. България капитулира. На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира и юнкерите се заклеват във вярност пред престолонаследника цар Борис III. В записките се съдържат ценни бележки за случващото се в онези далечни години, но също и интересни детайли, показващи реакциите на кадровия военен по отношение на емблематични събития като подписването на унизителния Ньойски договор. Последната бележка в дневника е от 5 май 1919 г. На 3 октомври 1920 г. той завършва военното си образование и като подпоручик е назначен на служба към Девети конен полк в Русе. Тук през 1928 г. се жени за Марийка Николова и им се раждат Асен и Юлия. Следват назначения в Брезник, Сливен, Дедеагач, участие във Втората световна война и в Първата фаза на Отечествената. От август 1946 г. полк.Б.Гайдаров е в запаса. 
 През 1987 г. той дарява на Държавния архив в Русе лични документи, ръкописи и снимки. Личният му фонд съдържа Дневника, Животоописанието, Описание на бойните действия на VI конен полк през септември и ноември 1944 г., заедно с топографски скици и карти, подробно изследване на русенската крепост (1780-1860), сведения за Гайдаровия род, други краеведски материали, а също и една тетрадка с надпис „Песните недопети. Военни песни - текстове 1870-1980 г.“. Запасният полковник Борис Гайдаров напуска земния свят през 1992 г.  
Увлечени в работата по документите на българския офицер, студентите и историчката решават да издирят негови потомци. И тук се намесва съдбата: оказва се, че 
внучката на Гайдаров Мариана е... съученичка от гимназията на Антонова! 
И изследването продължава. Данаил и Неделчо правят няколко срещи с нея и записват нейните разкази за именития й дядо. Така те научават, че когато през 1946 г. офицерът получава заповед да се прехвърли от Сливен в Силистра, за да приеме тамошния полк, там сварва като един от командирите човек, който е бил... тръбач! „Аз си казах: „Повече с тази армия не трябва да имам нищо общо!“, отсякъл Борис Гайдаров и се уволнил. Когато в София разбрали за уволнението, го канили да се върне отново, искали да го правят генерал. Но той бил непреклонен. 
Всичко това той разказвал на внучката си след 1989 година. Преди това в семейството им почти не се говорело за това, което е било. Вероятно е имало опасения, че ние, децата, можем някъде да се изтървем, а после да стане лошо, казва Мариана. Той си мереше думите, а за политика въобще не обичаше да говори, но много пишеше, това го крепеше, разказва русенката. И отбелязва, че противно на очакванията, Борис Гайдаров не бил особено ентусиазиран от случващото се след т.нар. демократични промени през 1989 г. Имаше едни съмнения за „новите“ хора и партии, и се оказа прав, отбелязва Мариана. 
А двамата студенти трупат познания - не само за отминали години и епохи, а за нравствени категории, които днес са повече от дефицитни: достойнство, дълг, чест. И това за тях е може би един от най-ценните уроци.