Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

За живота, дейността и съдбата на именитите български възрожденци, за водачите на нашите революционни движения преди Освобождението са създадени редица сериозни и задълбочени изследвания. Сред разработките обаче, много рядко се срещат материали за хилядите „малки“, неизвестни, обикновени участници в националните ни борби, заложили съвсем безкористно спокойствието и живота си в служба на отечеството и отдали своя съществен личен принос за извоюването на неговата свобода. Такъв един излъчен от плеядата неизвестни за нашите съвременници поборник и опълченец остава и русчуклията Георги Русев. За него освен няколкото частични споменавания в някои странични разработки почти няма данни за интересното му развитие и съдба.    
Георги Русев Цонев е 
най-малкият син в семейството на строителя Уста Руси
От запазеното му до наши дни кръщелно свидетелство се вижда, че той се появява на белия свят в русенската „Хиндан махала“ на  „двадесет и третий ден, месец априлия, хиляда осем стотин и питдесет и седмо лето“ (23 април 1857 г.) в семейството на родителите си - майката Мица Иванова и нейния законен „съпружник“ Руси Цонев от „Руссе“.
В спомените си за рождената дата на своя дядо внукът на опълченеца Александър Александров Русев съобщава, че Георги Русев е роден на „Гергьов ден“ - 6 май. И наистина, ако се преведе датата дадена по стария стил на летоброене 23 април в сегашния, се получава, че той се ражда на 6 май. Подобна информация ни дава и запазеният „нюфус дефтер“ /регистър на населението/, разработван и попълван за християнското население в годините 1862-1864 г. 
Бащата Руси е преселник в Русе от района на дряновските колиби. Кога е станало това, не е известно, но се знае, че той се жени за своята съпруга Мица Иванова на новото си местожителство. В Русе се раждат и описаните в „нюфюс дефтера“ негови деца. За него се знае съвсем малко. Уста Руси, както е известен сред съгражданите си, се препитава с производство на гемии, каици /лодки/, ладии, дървени салове, т.н. „чамове“ и всякакви други малки плавателни съдове, които тогава се изработват предимно от дърво. Когато възрожденецът и поборник Стати Попов в спомените си говори за събитията в Русчук по това време и в частност за тайните канали през Дунава на русенските революционери, посочва, че „...смятам за нужно да кажа нещо и за ония тайни пътища по които „нашите“ /революционните дейци - б.а./ се прехвърляха през Дунава... 
такива каикчии бяха братята капитан Димитър и Петко Русеви
които работеха със собствени гемии и лодки, изработени от баща им Уста Руси - майстор гемиджия“.
За времето си бащата Руси Цонев е грамотен, издигнат в професията си, авторитетен и уважаван човек. Като такъв той участва в състава на упълномощените от русенското гражданство представители, които изготвят и приемат на 16 февруари 1865 г. един от първите в страната общински правилници, наречен Устав на Българската община в Русе за ръководство на обществените дела сред българите в града. Сред имената на 70-те представители, подписали изготвения и утвърден устав, личи името и подписът на Руси Цонев.
За ранните години на Георги Русев и по-големите му братя няма почти никакви данни. Вероятно всеки един от тях е минал някаква степен на обучение в местното училище, защото е известно, че всички са били грамотни, а в последствие и добре подготвени да се справят успешно с многото предизвикателства на живота. Известно е, че още от съвсем малки те активно помагат в работилницата на баща си и пряко участват в изработката на плавателните съдове, които малко по-късно ги управляват. Сред своите съграждани 
заслужено добиват авторитета на изкусни лоцмани - „капитани“ по управлението на своите каици
Основно се движат между Русчук и Гюргево. С ладиите и каиците пренасят жито, сол, въглища и други насипни материали, а с чамовете - покъщнина и други по едрогабаритни товари. Почти при всеки курс между румънския и българския бряг през последните години преди Освобождението под „обикновената стока“ те пренасят опасни поверителни пратки и тайна кореспонденция. Братята гемиджии Димитър, Петко, Ваци и Георги дълго време са важно звено в тайната връзка между Русенския революционен комитет с БРЦК и с революционните дейци в Румъния. 
Въпросът за осъществяването на тези тайни връзки на Русенския революционен комитет с БРЦК и с революционните дейци в Румъния, както и на тайните им и опасни дейности към настоящия момент не е намерил сериозно уточнение и разяснение. В разполагаемата в архивите документация и в публикуваните спомени на доживелите свободата участници в националноосвободителното движение се откриват податки за имената на хората, осъществяващи връзката с БРЦК и начина им на действие. 
Тяхното „разсекретяване“ става години след Освобождението
Тогава се изяснява, че тайният канал през река Дунав е изпълняван от братята русенци - Димитър, Ваци, Петко, Панайот и Георги Русеви, които по него време със собствените си лодки и чамове са участвали активно в революционната конспирация. В продължението на посочените вече спомени на Стати Попов, той повтаря, че „капитан Димитър Русев и брат му Петко поеха старото си задължение също да пренасят през Дунав наши хора, тайна кореспонденция и оръжие“. Оръжията, т.н. „обикновена стока“ и т.н. „картуши“ - мунициите за въоръжаване на нашите поборници „се пренасяше през Дунав от гимиджията... капитан Димитър Русев“.
Подобни сведения дават и кореспонденцията и писмата на Тома Кърджиев, Янко Ангелов и Петрана Обретенова: „Ако е мъчно да може сам нашият Димитър /лодкаря/ да пренесе всичките рево(лвери) /нашите и Сидеровите )на Сидер Гранчаров и горнооряховските въстаници - б.а.)/, то или да намерим и друг човек оттука, когото да ви препоръчам, за да принося, или ако имате други способи, то - ваша работа...“.
Каикчиите пренасят през границата не само револвери и муниции, но и тайната поща на комитета, личния багаж на поборниците - „железния му пат /креват/ със сламения му дюшек“ на Иларион Драгостинов и привеждат на спасителния румънски бряг заплашените от арести и репресии комитетски хора. Поборниците Тома Кърджиев, Антон Гудов, Иван Карамихалев и Сава Пенев преминават в свободната зона само с помощта на братята лодкари. Изобщо 
русенският частен революционен комитет изцяло разчита на тяхното съдействие
Освен дома си в Русе братята Русеви имат и наета къща в Гюргево, която им служи за своеобразна кантора при поемане на товари за транспорт по Дунав. В тази квартира най-големият от тях приютява и спасили се от репресиите на властта забягнали русенци. В писмо на  Тома Кърджиев до Стефан Стамболов в Букурещ четем, че „... в Гюргево са сестрите на Тихо /Никола Обретенов - б.а./ и на Иларион /Драгостинов - б.а./, които живеят при Димитър Каикчията и са в много тежко материално положение. Нека Обществото направи всичко възможно да подпомогне и тях и Димитър Каикчията, който е заслужил много за народното дело“.
След Освобождението, когато в Русе вече функционира създаденото Поборническо-опълченско дружество и неговото ръководство описва своите членове,  издава свидетелства за участието в съпротивата на всеки един от тях. На 14 април 1901 година                             в главната книга на дружеството под номер 49 е вписан Георги Русев. В записа се посочва, че „...Долуподписаните поборници и русенски жители даваме настоящото Свидетелство на поборника и жителя на гр. Русе, махалата „Джами Джедит“ Георги Русев, жител на с. Т. Смил, на 45 години, в удостоверение на това, че споменатият поборник е вземал живо участие като член на „Русе-букурещкий и революционний комитет“, устрояван от апостола Ангел Кънчев и Никола Тихов Обретенов, в домът на баба Тонка Тиховата по-рано от 1870 г., било по Русе-червено-водското въстание 1875 г.; било по Априлското въстание 1876 г. е 
действувал тайно, морално и материално
по следующето е бил като член от споменатия комитет, работил е като апостол за устрояването на споменатото въстание, давал пари и оръжие с братята си Димитър, Ваци, Петко и Панайот също и др. въстанически припаси, помагал е за прехвърлянето на емигранти през Дунава, заедно с братята си, бил е емигрант в Румъния, бил в старото Българско опълчение 1877 г., ранен е бил над Шипка, лекувал си е раната в Росия, също е работил до освобождението на България 1877/78 г.“.
Подобно свидетелство под № 55 с аналогичен текст е издадено и на името на неговия по-голям брат лодкаря Димитър Русев. 
За своето препитание освен с гемиджийството, което и без това не е особено доходно, Георги Русев се принуждава още от 14-тата си годишна възраст да стане чирак в гюргевска кръчма. Там се запознава с един едър влашки земевладелец Александро Пакляну от Бъзъу. 
Бъдещият патрон на младия русенец притежава едно огромно за нашите представи имение
„мушия“ на румънски, възлизащо приблизително на 2000 хектара земя, което управлява самичък. Неженен и затруднен от постоянните си ангажименти, той търси някой грамотен и динамичен младеж, който да му помага. Погледът му се спира върху младия Георги. Александро Пакляну не е случайна личност. Завършил право, той става сенатор и министър в едно от следващите консервативни румънски правителства. Земевладелецът силно емоционално се привързва към своя сътрудник и до края на живота си го третира като свой син. 
За да може да обхване огромното земеделско стопанство на своя патрон, младият управител години наред го обикаля по цял ден на кон и резултатите от дейността му са впечатляващи. Добивите се повишават, кражбите чувствително намаляват и собственикът е изключително доволен. Като възнаграждение младежът получава 1/3 от годишната реколта, а това за времето си е сериозен доход. Той обаче 
не забравя корените си и се включва във всички емигрантски инициативи
След потушаването на Априлското въстание, когато в Румъния се създава Българското централно благотворително общество (БЦБО), той става член на обществото.. 
През лятото на 1877 г., когато Русия се готви за война с Турция и започва да прехвърля свои военни формирования в Румъния, сред нашата емигрантска младеж бързо се разнася мълвата за формирането на българско опълчение в Крайова, Плоещ и Бъзъу. Георги Русев напуска привилегированото си положение и се записва в състава на 2-ра рота от 6-та опълченска дружина създавана към Източната бригада на войските в Бъзъу.  Пакляну, който вече го има като свой роден син, неколкократно се опитва да го разубеди от рискованото му намерение, но младежът е непреклонен. Наставникът
дори го гони чак до град Зимнич, за да го върне, но младежът отказва да го послуша
Опълченецът преминава през целия път по който се движи неговата бригада - Плоеш, Букурещ, Зимнич, Свищов, Велико Търново, Хаинбоазкия проход, Казанлък и Стара Загора, Останал жив след кръвопролитната битка за Стара Загора, при попълването на оределите формирования със заповед на командването той е прехвърлен и зачислен към 2-ра рота на 1-ва опълченска дружина, в състава на която остава до края на войната. 
Георги Русев участва във всички следващи сражения на своята дружина - на 19 юли 1877 г. при гр. Стара Загора, на 9,10,11 и 12 август 1877 г. „на Шипченските висоти“. На 11 и 12 август той е един от героичните защитници на връх Свети Никола, отбивайки последователно атаките на превъзхождащия противник. Отбранява т.н. „централна или главна позиция“ от настъплението на турските части, водени от Шакир паша и Вейсал паша. На 12 август е тежко ранен от вражески шрапнел в главата и ръката. Изведен полужив със санитарен обоз от района на битката отначало в Габрово, а в последствие чак до Одеса, той 
почти цяла година се бори със смъртта
Благодарение на здравата си физика оздравява и се връща към нормален живот. За участието си в описаните военни операции е награждаван с редица национални ордени. Заедно със неговия декориран портрет те са дарени през 1966 г. и днес се намират в Националния военно-исторически музей, 
След своето оздравяване Георги Русев се връща при работодателя си и собственик на голямата мушия в Бъзъу. Не забравя обаче и близките в Русе и след войната често посещава близките си в новоосвободена България. При едно такова идване в родния град се запознава с бъдещата си съпруга Тодорица - осиновената дъщеря на търговеца Лазар Михайлов. Младите се харесват, но родителите на бъдещата булка, не се съгласяват да пуснат единствената си дъщеря да живее далеч от тях в Румъния. Бащата на избраницата посочва, че няма дъщеря за странство. Уговарят се кандидатът за женитба да се върне след 5 години и младите да заживеят в България. 
Въпреки препятствията младите остават верни на своето решение и запазват връзката си. Георги Русев се връща в стопанството на Пакляну, 
работи усърдно и с припечелените пари периодично купува земи в района на тутраканските села
И така за пет години той става собственик на няколко хиляди декара орна земя в землищата на днешните села Цар Самуил, Нова Черна, Старо село, Бръшлен, Звънарци и Бабово. През 1884 г. Русев се връща окончателно в България и се жени за своята избраница. Кръстник на младото семейство става самият Александро Пакляну. Той не изоставя своя възпитаник и до края на живота си поддържа тясна връзка с неговото семейство. Кръщава и трите му деца Екатерина, Александър и Петранка, родени през 1884, 1885 и 1887 години. В преклонение към своя бивш настойник Русев кръщава на негово име и единственият си син. Започва да обработва закупените земи. Въвежда нов, прогресивен за времето си начин на земеделие. След смъртта на тъста Лазар Михайлов жена му Петрана Динолова предоставя парите на зет си и с тях той купува още земи в района и построява собствен чифлик. На негово място днес е разположен свинеугоителният комплекс на село Бръшлен. Младият мъж е много динамичен и акуратен. Наричат го бай Георги Чокоина.
Неговото стопанство става едно от най-добре организираните и проспериращи в този край
Първата световна война преобръща съдбата на семейство Русеви. След заграбването на Южна Добруджа през 1918 г. новата граница между двете държави минава точно през чифлика и го дели на две. Румънците ограбват жестоко имението. Всичките земи на Георги Русев в землищата на днешните села Старо село и Нова Черна, както и по-голямата част от тези на Цар Самуил и Звънарци, минават под румънска власт. Заграбени са всичките му животни - стотина биволи и крави и няколкостотин овце и свине. Едрият инвентар затруднява грабителите и те не успяват да го изведат от стопанството. Самият Георги Русев е арестуван, изтезаван и интерниран в концлагер в Молдова. 
Така националната катастрофа става и лична катастрофа за българския патриот 
В лагера той престоява няколко години. През 1923 г. се завръща, но е вече доста остарял, почти ослепял, загубил сина си и не е същият енергичен управител на големия имот. Имението запада. Стопанинът продава на държавата част от нивите, които все още са му останали, за които българското правителство му заплаща част от общата сума възлизаща на 1.2 милиона лева. Това става по времето на Стамболийски с обещанието хазната да издължи разсрочено и останалата сума. Но Стамболийски пада от власт и Русев не получава никакви допълнителни пари. Въпреки това с известна част от парите от нивите - 120 000 лв., той построява в русенското гробище фамилна гробница или както той  я нарича - „вечна къща“.
Георги Русев умира на 20 юни 1927 г. „Погребението беше със всичките попове в Русе, начело с владиката Василий. Взеха го от тука /домът на покойника - б.а./ с рота войници, духовата музика. Опелото му беше в църквата „Св.Троица“ и от там от катедралната църква тялото го погребаха и го зазидаха в гробницата“, пише в спомените си внукът Александър Русев.
Вестта за смъртта на поборника се разнася бързо в целия град. Русенското гражданство е покрусено от нещастната му кончина. Местната преса веднага известява за реда на предстоящото погребение. 
Така завършва примерният живот на този непознат поборник опълченец, отдаден изцяло на добруването на своите съотечественици и възхода на младата ни държава.