Русенският художник Хрисанд Хрисандов откри преди седмица самостоятелна юбилейна изложба в залата на „Борисова“ 6, която може да се разгледа до 21 октомври. В нея публиката ще види предимно непоказвани творби, с които живописецът отново кани зрителя на естетическо пътешествие в света на красотата и асоциациите.
Хрисанд Хрисандов е роден на 11 юли 1951 г. в Попово. През 1970 г. завършва единствената тогава в страната Художествена гимназия за изящни изкуства в София, а през 1977 г. - специалността „Живопис“ във Великотърновския университет.
Он 1978 г. живее, твори и преподава изобразително изкуство в Русе. Реализирал е над 30 самостоятелни изложби в България и чужбина, участвал е в международни пленери. Негови творби се намират в галерии и частни колекции в България, Франция, Австрия, Нидерландия, Турция, Сърбия и др. Носител е на множество награди. Платната му включват фигурални композиции, пейзажи с особен акцент върху градската архитектура, Дунава и морето, натюрморти, митологични мотиви, зодиакални символи и фантастични женски образи. Отличава се с изразителен колорит, символика, поетичност и богато въображение.

- Открихте юбилейна изложба, какво е усещането? Равносметка ли е тя или спирка по пътя?
- Може би най ми харесва спирка по пътя. Което значи, че предстои още. Не мога да предположа точно в коя посока ще продължа да се развивам. 
- През годините постигнахте много високо ниво, има ли още накъде? 
- Винаги има възможност за още, важното е да го искаш, но и да го можеш. Може би ще вкарам нещо ново в бъдещите си картини, може би ще има промени в композицията, бъдещето ще покаже.
- Сравнявам тази изложба с предишната самостоятелна в същата зала и според мен е доста по-различна.
- Ами според мен тази е малко по-добра от предишната. Като има някои неща, които съм поправил.
- Защо?
- Защото обикновено винаги се бърза за изложба. Поне моят характер е такъв, но съм чувал, че и при други колеги е така. Като се напече работата, тогава се втурваме, иначе я караме спокойно. И така допускаме грешки, елементарни грешки, а в следващия етап ги оправяме. 
- И тук има поправени работи.
- Да, има поправени. Например тази на Чарли /Чаплин - б.а./, но там причината не е в мои грешки.
Откраднаха хлебчетата с виличките, а те са едно от основните неща, те са центърът на на композицията
отчупиха и част от бастуна му там долу и много трудно ги възстанових тези неща. Изключително трудно. Особено продължението на бастуна.
- Повечето ви картини са непоказвани, но защо - защото са нови или защото сега е дошло времето да бъдат показани? 
- Това е правилният въпрос и моя отговор е да. Настъпва един момент в който картините трябва да бъдат показани.
- След толкова много изложби какво се случва с вълнението - преди откриването, от срещата с публиката?
- Винаги е било едно и също. Винаги има нещо, което ме кара да да съм нервен.
- Откъде идва това?
- Ами... това е някакво вътрешно усещане. Имам, например, чувството, че има нещо, което да се довърши. Ама от тук го гледам, от там го гледам, преди да го сложа...
- Нещо като сценичната треска на актьора?
- Да, да, нали сме артисти. Една и съща категория сме, тръпката винаги е една и съща.
- Да се върнем назад, към родното Попово - какво от този край и от детството остана през годините и може да бъде открито в картините? 
- Не е останало нещо чак толкова далеч в миналото, но мога да кажа нищо конкретно, но родният край и детството винаги остават в човека, винаги са утаяват и са там, дори да е на подсъзнателно ниво. Ние вече нямаме къща в Попово, продадохме я, но
има едно притегляне, което остава
Сега направих там една изложба по тяхна покана. Аз съм и почетен гражданин на Попово, но ще го кажа направо - не ми харесва това, че не беше купена нито една картина. Не го казвам заради печалбата, такава няма, при откупка щях да си покрия само разходите, но думата ми не е за това. Можеше общината да купи нещо като жест на уважение, като подкрепа.
- Сега от Попово да отидем в София, където завършвате единствената тогава Художествена гимназия. Как мина преходът на малкото момче от малкото Попово до голямата София? Как ви изглеждаха училището, хората, градът? 
- Аз бях като в несвяст. За гимназията ме подготвиха двама много добри художници, Бог да ги прости - Иван Б. Иванов и Васил Василев. Чудесни художници! И двамата бяха и преподатели в гимназията и някак по-лесно се адаптирах в София благодарение на тази подготовка. Преди да стъпя в гимназията, все си я представях и като я видях, не бях много изненадан.
- И всичко мина гладко?
- Е, не съвсем. Нямаше къде да ям, нямаше къде да се пера, нямаше къде да се къпя... И беше ужас. Гладен. Миризлив. Но въпреки всичко, 
като влизах в гимназията, още като вдъхна миризмата, тези притеснения оставаха на заден план
Защото там климатът е друг, друга е миризмата. Първо минавам покрай една лоша миризма, където беше глината. Лъха на старо, на мухъл, на влага и кал, защото глината трябва да се поддържа влажна, за да може да се работи. Покриваха я с найлони, заливаха я с вода... Минавам бързо нагоре и там вече беше друго - носи се миризмата на маслени бои, на терпентин... Ей, съживявах се. Драго ми ставаше. Изпълвах се с лекота, много хубаво ми беше. Напояваха се и дрехите, и душата ми. А като се прибирах вкъщи, в квартирата, хазайката се викаше „Абе, Хрисандчо, много миришеш, бе. Много си ми убав, ама много ти е лош занаятът, бе“. „Какво му е на занаятът“, казвам. „Целият миришеш на терпентин, бе, Хрисандчо“.
Не ми беше лесно първия срок, но после свикнах и с града, и с хората.
- А съучениците как се държаха, софиянците, гледаха ли те от високо, децата понякога могат да бъдат много жестоки?
- Не, слава Богу. В нашия клас нямаше такива.
- Останаха ли ви приятелства от този години?
- О, да, останаха, обаче за съжаление останаха много малко съучениците. Например Зоя Паприкова, семейството й беше род с Владимир Димитров-Майстора. Когато ходех на гости у Зоя, му гледах оригиналите и се разтапях от кеф
Майка й ги смъква и казва „Виж ги, Хрисандчо, пипни ги“ и аз ги пипам... Неописуемо! Имаха много картини на Майстора!

- Завършвате Великотърновския университет и идвате в Русе през 1978 година със съпругата си Маргарита, как изглеждаше градът тогава, каква беше средата, трудно ли ви беше?  
- Трудно ми беше, защото не познавах никого, идвам на съвсем ново място... Беше също както в началото в София, пак ми беше така трудно. Но полека-лека се вписах в средата, адаптирах се, средата ме прие. Много помогнаха и срещите в Клуба на дейците на културата, това беше легендарно място.
- Тук се срещате с Дунава и той става една от големите теми в творчеството ви. Как се рисува река, която е рисувана хиляди пъти, кой е вашият Дунав?
- Аз по принцип съм воден човек, много обичам водата. Речна, морска - все едно, за мен тя е вода, която те поема. Има в нея постоянно движение, има живот. Абе, прави те свободен. Много често ходехме на остров Люляка. Като спадне малко водата, и отивахме там пеш.
За мене водата е нещо великолепно. Не говорим само за Дунава, говорим за водата
- Много рисувате и женското тяло, то ли е то съвършенството?
- Така си мисля. Това е. Така си мисля, защото всъщност може да се каже, че жената е създател на живота. Това е красивата и елегантна част на човечеството. 
- Колко е важна елегантността?
- Важна е, това е финес, красота. Освен елегантността обичам и диагоналите, защото по диагонала най-добре се разполага фигурата.
- Това виждане кога се появи?
- Не мога да кажа, може би съм стигнал до него интуитивно. Така го виждам, така го усещам още от гимназията, когато понякога успявахме да се промъкнем в Художествената академия и да гледаме рисуване на модели. По принцип диагоналът уплътнява, така го виждам, така го усещам.

- Специално гледах картините в изложбата и сините очи отново са навсякъде. Вече е ставало дума, че те са нарисувани така подсъзнателно, но кой кого гледа - картината ли гледа човека или обратното?
- Би трябвало да е едновременно, да има взаимност. Иначе как? Ще се гледат, докато се разберат. Не, не - и докато се усетят. 
При всички положения картината гледа после, ама зависи как ще гледа, как си постъпил към нея
- Светлината по принцип е главен инструмент на художника...
- Да, не може без това.
- ... как се хваща тази светлина с четка, с пастел, с молив, въобще с изразните средства на изобразителното изкуство?
- Аз не си падам по пастелите. Сухите пастели. А за маслените въобще да не говорим. Те нямат кой знае какви възможности за елегантност, за за нюанси. Единственото, което харесвам и има големи възможности са маслените бои. Акрилът навлезе по-късно, не той е по-декоративен и също не дава много възможности за нюанси, за тази елегантност, за която говорихме. Не казвам, че е лош материал, но казвам какво мисля аз. Нюансът е много важен.
- Като говорим за нюансите, да продължим темата - кой цвят какво говори? Има по-минорни и по-мажорни цветове, някои крещят, други галят.
- Така е, но
не бих говорил от тяхно име, защото ги обичам всичките, няма цвят, който да игнорираш
Аз, примерно, винаги обичам да имам контрапункт и в цветовете, и в композицията. Търся някакъв контраст - живописен, геометричен, сюжетен.
- Има ли тема, към която сте си приближавали, но сте се отказал от нея? Която едновременно ви привлича и отблъсква или пък ви плаши?
- По-скоро има теми, които съм изоставял. Имало е случаи - започвам и виждам, че доникъде няма да стигна. Нищо не се получава, идеята някак се изплъзва. И тогава се отказвам. 
- Като се върнете към първите си картини - още като ученик, като студент, като млад художник, какво виждате, бихте ли коригирали нещо сега?
- Аз не обичам да правя такива съпоставки. За времето си картините са били добри. Разбира се, винаги може да има нов поглед, винаги нещо може да се коригира, но пак казвам - картините са били добре за момента.
- А какво ви припомнят картините на младия художник Хрисанд Хрисандов?
- За толкова много неща! Аз станах член на Групата на художниците тук, в Русе. А пък тогава не беше толкова лесно да станеш член на творчески съюз.
Имаше строги правила на играта, за което съм благодарен. Така трябва
Защото трябва да се спазват естетически изисквания критерии. Картината трябва да прилича на картина. 
- Значи ли това, че отричате по-различни, експериментални форми?
- О, не, не, не. В никакъв случай. Има творби, които на пръв поглед може да са безсмислени, но те карат да се замислиш, да потърсиш идеята и да го откриеш или поне да откриеш своята интерпретация. Това е част от изкуството, тогава говорим за естетика, идея, замисъл и внушение. Не изключвам авангарда, има много интересни неща там. Но има и самоцелни опити, които не носят белези на художествена творба. Това е както в всяка работа, абсолютно всяка - хляб да направиш, е пак същото. Това е моето мнение, без да претендирам, че е общовалидно. Може да има и други гледни точки. 
- Много силно впечатление ми направи картината със слънчогледите в тази изложба, върху нея може да се направи цял сюжет, да се напише разказ.
- Всяка картина дава асоциации и всеки може да види и да почувства различни неща в нея.
Това прави изкуството изобщо - помага ти да съпреживееш света, да си го обясниш, да стане твой

- Какво дава рутината на художника и какво му отнема?
- Рутината както помага, така и пречи. Понякога си мисля, че общо взето няма почти нещо, което да ме изненада, но сам се опровергавам. Опитът носи своите предимства, но крие и един капан - да се заблудиш, че всичко ти е известно и можеш всичко. Голямата опасност е да загубиш самооценка за работата си, а тя е задължителна. Животът не спира, всичко се развива, изкуството също, така че самодоволството и почиването на стари лаври е най-прекия път надолу.
- На другия полюс са младежите, които търсят своя път, а вие имате много такива срещи в дългогодишната си преподавателска работа. Как се разпознава талантът, има ли опасност той да бъде подминат, а да бъде надценено бездарието?
- Зависи от този, който прави оценките. Ако си добър художник, много лесно ще го откриеш този човек. Аз съм се старал не само да ги откривам, но и да ги подкрепям, да им покажа пътя и имам някои много успели ученици. 
- Как днешните деца могат да се вглъбят в рисуването, като са потопени в безбройните образи и сюжети, които ги заливат постоянно от екраните на телефоните им?
- Не знам дали могат. Защото тези телефони им дават някои неща, но повече пречат и то за много неща, далеч не само за рисуването.
- Фотографията иззе функциите на портретната живопис, изкуственият интелект рисува картини за секунди, какво остава за окото, ръката и душата на художника?
- Да, изкуственият интелект за секунди може да направи всичко, което си поръчваш. Само че си личи.
- По какво си личи?
- По много неща. Красиво е, но е изкуствено. Като изкуствени цветя - вече има много добри имитации, с естествени цветове, специални материи, хубави, няма живот в тях, няма живец. Като макетите на плодове и зеленчуци, които се ползват по търговските витрини - съвършени са, но са пластмасови. Компютърът, технологиите могат да помогнат, но не могат да творят. Дори и аз ги използвам за технически неща, примерно да прехвърля контур на платно, но контур, който съм нарисувал аз, излязъл е под моята ръка, плод е на моето въображение или идея.
- Кой е критерият за изкуството днес - броят харесвания в социалните мрежи, критиката, откупките?
- Критиката почти е изчезнала, ако изобщо я има. Пазарът... ако и него го има... 
Остава самовзискателността. Май няма друго, защо критерии липсват, няма ги
- Има тема, която обикновено не се коментира, да тръгнем към нея с перифразиране на една позната поговорка - художник къща храни ли? Купуват ли се картини днес?
- /След дълга пауза/ Мълча. И това трябва да казва всичко. Защо да купиш картина, като можеш да я снимаш и да си я извадиш. Виждам да се снимат и мои картини. Кой ще го спре после този човек, ако иска, да увеличи снимката, да я копира? Технологиите вече позволяват всичко, тя ще бъде много реалистично копие, може и релефна да стане. Слага я в рамка, закача я вкъщи и това е - за 10-20 евро има произведение на изкуството. Или поне така си мисли, но това за него е достатъчно. И какво може да направи авторът? Нищо. Не искам да съм лош пророк, но
имам чувството, че цялото творчество - изобразителното изкуство, музиката, писането пътуват към неизвестността
На този фон няма нужда да говорим за откупки. Има ги все още, но чак да те хранят - не може да стане тази работа. Например когато приключа тази изложба, ако си покрия разходите по нея, ще е добре. За печалба няма какво да се говори, от години е така.
- Тогава какво ви мотивира?
- Обичам рисуването, живописта, няма как да не рисувам. Наградата е удоволствието изложбата та има посетители, да харесат нещата. Защото все пак има нещо в картините, щом хората се спират да ги гледат, да виждат нещо свое, да мислят, да се връщат в спомените си, да мечтаят...
- За финал съм оставил въпроса ако трябва да съберете Русе в една картина, какво ще има в нея, какъв ще бъде портретът на града?
- Не съм мислил за това. Няма да мога. Трудно ще бъде. Защото няма да мога да се изкажа. Ще има много недоизказани неща. Ще има вода със сигурност, но какво друго... не мога да кажа. Не казвам, че няма да мога, да направя портрет на града, но ще ми е много трудно.