Хрисанд Хрисандов е роден на 11 юли 1951 година в Попово. През 1970 година завършва Художествена гимназия за изящни изкуства в София. През 1977 година завършва специалността „Живопис“ във Факултета по изобразително изкуство във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, който и тогава, и днес е известен с това, че привлича и създава изключителни художници. 
Обича родния си град с детската обич, напоена с игри, приятелства и безгрижност, но зрялата му любов е Русе - с архитектурата си, с духа си и с красивия и магнетичен Дунав, разбира се. Идва в града през 1978 година и оттогава живее и работи тук.
Първите му сериозни срещи с платното и четката са в пети-шести клас, когато взема първите си уроци по изобразително изкуство при Борис Михайлов - художник с висше образование, както подчертава ученикът, защото през 60-те години на ХХ век такива рядко се срещат извън София. Първата му голяма радост е приемането му в Художествената гимназия - единствена в страната тогава. След това талантът му го води напред.
През 2011 година Хрисанд Хрисандов, далгогодишен преподавател по изобразително изкуство в училище „Възраждане“, е отличен с награда „Русе“. През 2021 година е удостоен със златна значка „Русе“.
Преди седмица художникът, заедно с Гергана Рахнева - негова ученичка, и съпруга й Петър Лазаров, творец от международна класа, откри поредната си изложба в залата на „Борисова“ 6. Тя е посветена на една от вечните теми в изкуството - митологията, и може да се види до 7 април. Нещо повече, гарантирана е срещата с Хрисанд Хрисандов, който посреща и изпраща посетителите в залата.

- Защо митологията е център на тази изложба? Можеше да бъде например природата, архитектурата или Дунав...
- Всъщност изброените неща са правени много и тази тематика е експлоатирана - пейзажите и реката. Не казвам, че това е лошо. Самият аз съм водна зодия и умирам за реки и морета. Правил съм много картини на речна и по-точно - на дунавска тематика, защото по реката има много интересни места за рисуване, особено когато Дунав е по-плитък - тогава става много красиво. Пейзажите също са експлоатирана тематика, както и натюрмортите. По принцип древногръцката митология предлага едно по-друго виждане на нещата. Защото ти трябва да го преживееш мита, да си го представиш, а и като знаеш, че идва от хилядолетия... Някои, дори доста неща съвпадат с нашето съвремие. Има движение в митологията, има символика.
- Това ли е е ключът - универсалността на митовете? 
- Може и така да се каже, защото наистина - виждаш го, че е създадено отдавна, а пък е универсално като чувства, като усещане. Много е правилно - универсалността. Като в същото време 
това е една поезия, една фантазия, която може да е истина и не съвсем - затова са митове и легенди, а не документален филм
Няма камери, няма снимки от това време и всеки си ги представя така, както ги вижда и усеща. Освен това, много автори и в Ренесанса са се занимавали с темата за митологията. Почти всички са имали такива художнически решения - с герои от гръцката митология. 
- Имате ли любими митове и любими герои? Те са огромен пантеон, има някои много познати и много експлоатирани - като Прометей например, като Одисей или Сизиф.
- Не, нямам категоричен любим образ, пантеонът наистина е огромен. Героите са много и всеки от тях носи своите качества. Направил съм например Орфей и Евридика, герои от тракийската митология, но не мога да определя само тях само любими. 
- Защо човек винаги има нужда от митове?
- Защото са полезни, карат те да мислиш. 
- Или защото първо показват един идеален свят - светът, какъвто би могъл да бъде, но и светът със своите колизии?
- На мен ми харесва това, че винаги има правда -
аз поне не знам някоя легенда или мит, които да завършват с лошо
и традиционно побеждава доброто, по един или по друг начин.
- Може би и това е смисълът на митовете в края на краищата, защото всеки от тях е създаден, за да служи на човека, да утвърждава живота и доброто, колкото и битки да трябва да проведе то.
- Да, така е, нещата тогава и сега си приличат, защото борбата между доброто и злото е вечна, колкото и да е различно съвремието ни. 
- А с какво ви привлича зодиакалният цикъл?
- Тези картини са още по-приказни според мен и понеже хората обичат зодиите, цикълът се харесва. Аз също имам лично отношение към тях, интересувам се от зодиите на събеседниците си и си вадя заключения за характера им. 
- Има ли в живота някаква божествена предопределеност?
- А, как да няма, само че ние не можем да я разберем - първо, че го има този свят, а после - че и ние сме тук, заедно с останалите милиарди хора. 
- Художниците обикновено преминават през различни етапи, може ли да се каже, че сега за вас е дошъл етапът на митовете?
- Едва ли ще имам нужда отсега нататък да променям изцяло стила си, който има завършеност, но виждам, че тук-там може нещо да се промени. 
- Картините в изложбата имат чудесно излъчване с тези топли тонове. Впечатлиха ме обаче сините очи, които гледат отвсякъде?
- Така ми харесва, моите очи също са светли.
- Можем ли да кажем, че всяка картина прилича на автопортрет, или че авторът гледа отвсякъде, под различен ъгъл?
- Не ми беше хрумвало, аз съм го правил машинално, много хора са ми го казвали, но не съм се замислял. 
На подсъзнателно ниво може да е вярно. Не е планирано
защото в една картина не всичко може да се регулира. 
- Това е много интересно - картината започва да живее собствен живот още докато я рисуват. Започва и тя да иска от автора, не само той да я управлява - така ли е?
- Да, даже май е и задължително. В процеса на работа при мен например има моменти, когато зациклям, тогава оставям дадената картина и се заемам с друга. После обаче пак се връщам, защото тя те провокира, няма как. Гледаме се взаимно известно време и тогава нещо ми подсказва да я взема отново в ръце, тогава идва и идеята за нейното развитие. Вижте сега, 
ние с картините си живеем заедно в края на краищата
 - Имате страшно много ученици, какво е усещането?
- Ами, хубаво е. Интересно - тези, на които съм дал нещичко, виждам, че продължават. А те са идвали, защото са имали чувството, че ще им помогна. 
- И вероятно са имали усещането за свобода?
- Задължително, че то ти ако нямаш свобода, какво ще правиш тогава?
- Много е интересно изказването на Гергана Рахнева при откриването на общата ви изложба: „Благодарение на моя учител през годините успях да разгърна въображението си и да се докосна до видимите и невидимите пространства“. 
- Гергана беше особен човек - в добрия смисъл на думата. Тя беше ученичка вече в Училището по изкуства, идваше при мен да ми показва какво е правила и полека-лека започнахме да контактуваме. Ателието ми беше много близо до училището и тя идваше дори през междучасията да ми показва своите работи. Станахме близки, аз виждах, че в нея има потенциал и ми доставяше удоволствие да контактуваме.
- Изглежда имате рядката дарба да общувате с учениците, да ги предразполагате, никак не е лесно. Как става това - да не се притесняват и да могат свободно да се връщат при вас? Да се чувстват равни и разбрани, без да ви подценяват и без да надценяват себе си, просто като партньори.
- Да, това е много важно, абсолютно. Това последното много ми хареса - като партньори и колеги. 
- Как става това?
- Не знам, не съм се замислял, сигурно ми идва отвътре, може би е въпрос на характер. 
Аз не си пестя това, което знам, казвам го
Ако сметнат, че не е правилно - да си го коригират. Самият аз, за да кандидатствам в единствената тогава Художествена гимназия в София, минах при бай Борис /Михайлов/, минах при Васил Вълев, минах при Иван Б. Иванов - все хора, които ми даваха всичко, което ми трябваше. Нито повече, нито по-малко. И това, което съм могъл да взема, защото има предел в даден момент - и да ти преподават, да не става нищо. Това в мен е оформено изобщо като отношение и моите ученици са такива. 
- Има една банална фраза, а може би и истина - че занаят не се дава, а се краде.
- Може да има нещо вярно, но аз гледам да им го дам, без да го крадат, защото тогава не се знае как ще го възприемат. Може да го разберат погрешно и да го развалят. По-добре е да ме питат - ще им кажа. 
- Затова и те продължават да ви търсят и да се връщат.
- Да, продължават, харесва им тази работа. През миналата година една моя ученичка, на която бях класен ръководител и която живее във Франция - Девина Грозданова, направи много хубава изложба и аз 
усетих, че в нея има нещо, за което сме говорили
затова ми хареса. /“Надмина очакванията ми. Още в училище показа заложбите си. Тя успя да постигне едно отлично ниво, изразяващо се в чудесни композиции, цветови решения, деликатни и чувствени послания“, сподели при откриването на изложбата Хрисанд Хрисандов - б.а./.
- Как всъщност стигнахте до преподаването - художникът е волен човек, не е свикнал да работи под час?
- Аз не исках да се занимавам с това, бях на свободна практика до 1990 година. Но при мен дойдоха двама колеги и ме измъкнаха почти насила от ателието. Започнахме да преподаваме в училище „Възраждане“, което беше първото с такава паралелка, две или три години след това направиха и в Музикалното училище. В началото не можех да се побера в тези 45 минути, рамката беше тясна и беше много трудно
Но директорът Аврамов ме разбираше и не държеше толкова строго, не минутите бяха важни, а обучението. Това не е математика все пак или български език, където нещата стоят по друг начин. И полека-лека свикнах. Това пък ми помогна в известна степен - да не се отпускам в ателието. А и много е хубаво да общуваш с децата и да си част от тях, да обменяш с тях енергия и да ги учиш - те това искат, затова са дошли. Така учителството стана част от моя път наред с рисуването като художник. Когато ме потърсят, много е важно да се види в началото наличие или отсъствие на потенциал. 
- Има ли случаи да отказвате?
- Има, разбира се, 
понякога няма защо да се дават напразни надежди, по-добре е горчивата чаша да се изпие в началото
Не е напразна народната поговорка, че от всяко дърво свирка не става. Иначе всички шяхме да сме художници, музиканти, лекари, инженери - каквото се сетите.
- В последните години, дори в последните десетилетия, изчезна като че ли градската бохема. Защо стана така, какво се случи?
- Това е абсолютно вярно. Случиха се много неща - първо, че навлязоха телефоните /смартфоните - б.а./, интернет. Нас донякъде ни обединяваше и Клубът на дейците на културата. Говоря конкретно за Русе, но всеки град си имаше своя център на гравитация и тогава, когато отивахме да правим изложба в друг град, отивахме в техния дом. Тогава така се създаваха тези контакти, но тогава го нямаше това нещо с телефоните, защото сега контактът е много бърз - само с няколко почуквания.
- Така става отчуждението, човекът уж е във връзка с целия свят, а всъщност е сам срещу екрана.
- Така е, да. 
- Тази бохема имаше и друга функция - на едно място се събираха музиканти, артисти, художници, журналисти, писатели и това е обмяна на идеи и енергия, не е само това, че са се събрали да изпият по една водка.
- Не, това никога не е било основното, винаги е било само фон. 
- Кога прекъсна всичко, кога се размиха тези общности?
- Според мен, конкретно за Русе, към средата и към края на 90-те години. 
Тогава се приключи първо с Клуба на дейците на културата, друга причина е навлизането на съвременните технологии за връзка и комуникация между хората
Намали се съответно и броят на изложбите - имам предвид изложбите, които бяха из България. Ами те за 12 месеца бяха 14!
- Загубата на бохемата доведе до общи загуби на творческата среда - като че ли всички губят и част от огледалото, в което да се огледат, докато работят?
- Да, не бях се сещал, но е така.
- Това е съотносимо за всички гилдии. Всички имат мнение и много често се коментират, без да познават творчеството си - картините, книгите и т.н.
- Аз мисля, че 
това до известна степен е българска традиция и национална черта, на която не обръщам внимание - да коментираш, без да си наясно
без да си чел, да си видял, да знаеш и да си се опитал да разбереш твореца. 
- Като говорим за организиране на изложби - тази зала тук не остава празна. 
- Да, планът е пълен. Но с какво - това е въпросът!
- Говорите за критериите, какво става с тях?
- Липсват - веднага го казвам. 
- А как могат да бъдат поне малко възстановени?
- Много е трудно, почти невъзможно. Когато се събирахме навремето в КДК, ние знаехме много добре кое е качествено и кое не е. Защото имаше, така да се каже,  една критика и самокритика между нас - абе, това защо го правиш така? Тази обмяна на мнения довеждаше до размисли и повишаваше качеството на творбите. Сега няма такова нещо. 
Сега всеки хваща четката и „жули“
Предполагам, че положението е подобно и при другите изкуства, не мога да кажа, аз съм сигурен какво стана при нас. Просто поради липса на този критерий - що е то изкуство - независимо какво, но в случая изобразителното - навъдиха се тъй наречени художници, които пълнят залите с небивалици. Те не са виновни хората - толкова могат, но преди имаше една граница и се знаеше кое е за зала и кое за клубове и др. 
- Едно от обяснениеята за премахването на тази граница или бариера е, че тя беше използвана идеологическа за цензура до 1989 година. 
- Този момент наистина го имаше, то че беше - беше. Въпросът обаче е, че никой не смееше да спре хубавото, качественото, особено накрая - през 80-те, а и по-рано. Допускаше се и това, което не е задължително: да речем байрак със съответните знаци - те едни знаци бяха де, и байракът беше все червен, но...
Но имаше и други, които правехме и друго
И когато виждаш, че е направено - абе какъвто и ще да си, не можеш да го спреш. Ще ви разкажа един случай. По принцип аз рисувам голо тяло, защото красотата на тялото задължително трябва да се покаже, това божествено съвършенство не бива да се крие. На Адам и Ева са им дали ябълката и тогава те са се облекли и започнали да се срамуват. Бях, не мога да кажа първа, или втора самостоятелна изложба, точно в тази зала и бях подредил три-четири голи тела, освен пейзажите и фигуралните композиции, които тогава се правеха много. Според мен беше нещо чудесно, даже едното голо тяло го знам и къде е в момента. И гледам, влизат възрастни хора, обръщат се и отиват точно при телата. Зачудих се какво става. Тогава все още нямаше практика всеки да си пази нещата, а пазеше само секретарката на групата ни /на художниците - б.а./, която ме извика да видя какво става, защо хората се трупат все там. 
Дошли по едно време от един пенсионерски клуб и казали, че искат изложбата да бъде закрита, защото е неморална
Аз имам вуйчо, лежал в Белене, така че е ясно как са ме гледали, беше кмет на Попово. Групата на пенсионерите, която беше много мощна по това време, ме извика и казаха: ще затваряме изложбата. Аз се изумих и реших да отида при Богдана Петрова - жената на Петър Петров, която работеше в Окръжния съвет за култура. Тогава общината беше срещу телевизията. Отидох при нея и казах „Съжалявам, не знам какво да правя“. Тя ме разпита за какво става въпрос, дойде, разгледа картините и пак ме попита „За кое искат да закриват изложбата“. Посочих й голите тела и тя на свой ред се изуми, че това въобще се е случило. Повече никой от тези хора не се появи и изложбата не беше закрита. Та искам да кажа, че в това отношение съм „за“ промените и свободата. Да, но ние не сме стигнали етапа, в който можем да се самоконтролираме. 
- Изчезна истинската критика, която да провокира размисъл у автора. Защото има хора, които не са склонни да помислят, че може да не са се справили по най-добрия начин, но когато има една компетентна и аргументирана критика, която не е злостна, а е просто обективна, тогава тя показва доста неща. Показва и постиженията, и недостатъците, и пътя.
- А сега всички казват „Ти ме мразиш и затова ме критикуваш“. 
- Сега всичко стана лично - не знам как това би могло да се промени. Макар и много малко, има издания, печатни и елекронни, които се опитват да развиват обективна критика /не става въпрос за груповщини и за фаворизиране и анатемосване/. Проблемът и при тях обаче е, че не са обезпечени финансово.
- Всичко в крайна сметка зависи от парите. Има хора, които влязоха тук и казаха - благодарим, най-накрая изложба.
Няма да продължа, защото пак ще има обидени
- А публиката как се промени?
- Според мен, в обратната посока - стана по-некомпетентна и по-малобройна, но то пак е типична българска черта, всеки да разбира от всичко, включително и от изкуство, каквото и да е то. Оттук нататък нещата тръгват по стръмното надолу и според мен - неспасяемо. 
- Писателят Иван Станков, който също е от Русе, има една формулировка, че социалните мрежи, които непрекъснато се напъват да се наричат социални медии, но те не са медии, не създават съдържание, са една форма на диктатура на посредствеността.
- Възможно е, не ми е минавало през ум така да го синтезирам, но смятам, че е така. 
- Нека за финал да има нещо цветно - кажете няколко думи за красивото. Кое е и къде е красивото?
- Много лесен на пръв поглед въпрос, но не е лесен, защото 
красивото е навсякъде, стига да можеш да го откриеш, да го задържиш и предадеш на останалите
За да го видиш обаче, трябва бог да ти е дал това умение, то идва още с раждането.
- Ще цитирам още един творец - Любомир Добрев, който казваше още като съвсем млад скулптор „Живото е криво“. Но кривото може да е много по-красиво от равното, правото, оразмереното.
- Може, разбира се.
- Още един лесен въпрос - какво е щастието и какво е нужно, за да сме щастливи?
- Щастието е свързано с красотата - 
когато гледаме нещо красиво, това ни прави и щастливи, аз така ги разбирам нещата
Много се радвам например, когато създам картина, която е красива според мен и това ме прави щастлив.
- Значи тук затваряме кръга, защото третото, за което исках да попитам, е удовлетворението. 
- Красотата, щастието и удовлетворението са свързани в изкуството. 
- А кога си казвате: „Получи се!“? Как се разбира това?
- Различно, зависи кога ще го усетя. Имало е моменти, когато за 5 милиметра съм спирал картина и съм се връщал да си я доправя. И после пак съм се питал дали преди не е било по-добре... Има много съмнения и колебания.
- Често когато най-много искаш нещо да стане най-добре, то се обърква. Затова и обикновено лекарите казват, че не искат да лекуват близки хора - прекаленото старание да не провали всичко.
- Аз често започвам отново, когато имам колебания, но лекарят не може да започне отново, защото тогава четката я държи друг.