80 дни след катастрофата 

Руслина Александрова близо 20 години беше криминален репортер на вестник „Утро“ и без преувеличение беше най-добрата в този ресор. Движена от любопитство, нюх, готовност да жертва личното си време и комфорт в търсене на важната новина, следваща логиката, притежаваща психологическа дарба, наблюдателност и още нещо много важно - неизменно водена от съпричастност, Руслина е разказала стотици истории. Голяма част от тях - за катастрофи и последствията от тях за потърпевшите. И понеже животът наистина е режисьор с невероятно въображение, сега журналистката е от другата страна и пише най-необичайния си материал, защото не отразява събитие, а разказва собствената си история на пострадала в катастрофа, на възстановяването си, което продължава.


„Госпожо, добре ли сте? Госпожо? Чувате ли ме? Говорете с мен, кажете нещо! Госпожо...“

Чувах гласа на непознатата жена. Виждах. Осъзнавах премазаните под ламарините пръсти на лявата си ръка, разкъсания бицепс, острата болка в лакътя... И страшното чувство, че никога повече няма да съм същата.

Как се случи това? Как стигнах до този кошмар?

Чух или по-скоро усетих трясъка на ламарини. Воланът на колата в ръцете ми затрепери, но го стиснах, надявайки се да овладея все още необяснимото за мен криволичене. Мислех си, че съм попаднала в дупка на пътя или при завоя съм ударила бордюра. Никаква друга кола не бях видяла - нито аз, нито родителите ми, които бяха на задната седалка. Въпрос на секунди. Колата падна на лявата си страна. Прозорецът се строши и ръката ми се оказа под горния ръб на врата и тавана.
Бях с колан. Усещах как ме стяга, но за първи път бях благодарна - главата цяла, краката здрави, дясната ръка също здрава... Трудно дишах от болката и нямах сили за думи. Пръстите ми! Господи! Цялата тежест върху тях... 
Първо чух гласа на баща си: „Аз съм добре. Добре съм“. Майка попита тихо „Какво стана?“... 
Ох! Добре са, поне те са добре, помислих си и се сетих, че и двамата бяха с колани, макар и на задната седалка. Сложиха ги, като тръгвахме още, а аз си казах, че са прекалено стриктни. Все пак са отзад... 
„Госпожо?“
Жената отвън продължаваше да се върти тревожно и да се опитва да организира спасителна акция. Явно пристигаха и други хора.
„Моля изправете колата“ - събрах последните си сили, за да кажа тези думи. Това беше най-важното за мен в този момент - да измъкна ръката си. 
„Сега, сега, само не заспивайте, стойте в съзнание. Лошо ли ви е? Ей сега ще вдигнем колата.“
Жената хукна към насъбралите се мъже да ги моли за помощ. След минути колата вече беше на гумите си. Извадиха първо баща ми, а след това и майка ми. Въпреки годините си, татко пази все още завидна енергия и трезв ум. 

Искаше да разбере какво стана. Всички искахме. Чух жената да говори по телефона и да казва „ПТП с един участник“

В този момент от тълпата се обади някой, който очевидно беше водачът на автомобил, който ни е ударил. Каза, че не съм спряла на знак „Стоп“. Може и така да е... В този момент в нищо не бях сигурна. Знам само, че нямаше друга кола или пък аз не съм я видяла...
Опитваха се да отворят вратата, за да ме извадят.  Абсурд. Дойде пожарен екип. Срязаха я и ме измъкнаха. 
Е, ходя на краката си, главата ми е здрава... Топля с дясната си ръка обезкървените премазани пръсти на лявата. Не ги усещам. Цялата ръка - асфалт, стъкла и кръв. Господи! 
Качиха ме в линейката. Сестра ми с приятели вече пътуваше към нас. Татко се беше обадил. Винаги знае какво да направи. 

Единствената  болница, на която бих се доверила в този момент, е „Медика“

Когато стигнахме, дъщеря ми вече ни чакаше там. /Ах, как усещаш силата на семейството в такива моменти на изпитание!/ 
Майка се оказа с две счупени ребра и фрактура около китката на лявата ръка, но без открити рани. Татко с гръдна травма без фрактури. Приеха ни и тримата в Отделението по ортопедия и травматология. Почти веднага ме вкараха в операционната. Когато дойдох отново в съзнание, отчетох, че са минали близо 3 часа от последното ми поглеждане на часовника преди влизането за операция. Цялата ръка в превръзки и бинтове, така че не можех да се ориентирам особено какво се случва. Пак опитах да помръдна пръстите си. Реагираха. И се изпълних с надежда и благодарност за чудото! 
В операционната са били доктор Александър Игнатов и доктор Росен Христов. Близо 3 часа са вадили стъкла и асфалт от раните, чистили са и са шили разкъсванията. Доктор Игнатов се опита да ме подготви психически за особено тежкото състояние на дланта ми и особено на показалеца. Кожата се отлепяла от единия до другия край. Големи шевове на показалеца и средния пръст. Не беше оптимист за това дали някога пак ще има нокът на показалеца заради малко счупване на върха на пръста.

Въпреки всичко имаше странно чудо - като цяло костите на премазаната ми длан не са счупени, очевидно и нервните връзки не са прекъснати

 От тази първа нощ в болницата запомних освен имената на двамата лекари, но и тези на сестра Айсел Адемова и енергичната санитарка Джани. Като човек с „трудни“ вени се бях подготвила психически за дълго търсене на подходящата вена и неколкократно бодене. Това ми се случва обикновено, дори когато просто трябва да ми вземат кръв. Адемова проучи внимателно няколко места и накрая успя да постави абоката с първото убождане на най-щадящата зона. Само човек, който многократно е минавал драмата на болезненото търсене на вени, може да разбере защо тази проява на фин професионализъм е толкова ценна за страдащия пациент. Благодаря ти, сестра Адемова! 
Най-трудното обаче все още предстоеше - операция на фрактурата на лакътната ми става.
Разбрах, че такава операция не се прави по спешност, а след внимателно предварително проучване на мястото на счупването с помощта на видеодиагностичната апаратура и планиране на необходимите импланти, винтове и т.н. По-често при подобни случаи пациентите се изпращат в специализирани болници в София. За мой късмет „Медика“ има на своя страна немския специалист по ортопедия, травматология и спортна медицина доктор Клаус Йоханс.  След няколко дни той трябваше да дойде отново в България за консултиране на пациенти в болницата. Изпратиха му още на другия ден след приемането ми всички снимки от скенера и рентгена, за да се запознае със случая. След проведен онлайн консулт, ме успокоиха, че операцията ми ще бъде извършена от екип на „Медика“ под супервайзорството на доктор Клаус Йоханс. 

Много познати казват „Имала си голям късмет!“, но аз обичам да цитирам една приятелка, която все повтаря „Късметът е, като си го накъсметиш!“

В този смисъл моето „накъсметване“ беше, че направих съзнателен избор да се доверя на „Медика“. А тяхното, че са работили и работят неуморно, за да привличат все повече и по-добри специалисти от световен мащаб. Специалисти от такъв ранг пък отиват в тези лечебни заведения, където могат да им предоставят толкова модерна техника, с каквато са свикнали да работят в престижните лечебни заведения по света. И заслугата за това Русе да има толкова модерна и функционална болница, е на един далновиден човек, който вече не е между живите - проф. Кирил Панайотов, както и на целия създаден от него екип, който продължава да гради и разширява. Заради това не само вярвам, а и лично го преживях - да усетиш сигурността от екипната работа, да видиш резултата от това да си в правилните ръце.
Доктор Йоханс дойде да ме види още същата вечер след операцията. Каза, че мога да се разхождам, да пия кафе навън. Посочих му дренажа, който висеше от ръката ми. Той го преметна през ортезата /специална „броня“, която поддържа и стабилизира оперираната става/ и каза „Няма проблем, носи го така и върви, където ти се ходи!“. Необходимостта от дренажа отпадна още на втория ден след операцията. 
Лакътната става най-бавно се възстановява, ще са нужни от 3 до 6 месеца, чувах непрекъснато от всички. 
Първият рехабилитатор, който ме пое, дойде в стаята ми само няколко дни след операцията. Показа ми няколко упражнения, с които да започна раздвижването. На втория ден, като го видях, извиках възторжено „Ела да видиш какво мога!“. Нищо изключително, но

за мен си беше подвиг, а за него знак, че нещата ще се случат по-бързо

защото инатливо се боря дори когато съм сама в стаята си.  
Битката навлезе в нова по-трудна фаза, когато ме поеха в клиниката по Физиотерапия и рехабилитация на Медика. Няколко вида апаратни процедури и лечебна гимнастика по два пъти на ден. Преминавах упорито през болката на раздвижването, но това, което се оказа истински проблем и за мен, и за терапевтите, бяха апаратните процедури. След свалянето на превръзките и почти зарасналите ми рани от шевовете по дланта, пръстите ми бяха като оголени нерви. Всяко докосване ми създаваше усещането, че ток минава по цялата ми ръка. Можеше да докосна пластмаса или дори памучния чаршаф на леглото и да изпищя с чувството, че съм бръкнала в контакта. Много търпение и толерантност бяха нужни на екипа, за да изтърпи кризите ми и накрая все пак да ме убеди, че процедурите са абсолютно безопасни за състоянието ми. Благодаря ви, прекрасни момчета и момичета, вие си знаете колко сте добри, но е хубаво и да го чувате по-често! Със сигурност ще се виждаме още. 

Не 6 месеца, не дори и 3 месеца, върнах си пълния обем на движение

- сгъване и разгъване на лакътната става на 70-я ден след инцидента или два месеца и два дни след самата операция, извършена в болница „Медика“. 
Във всяко изпитание, което животът ни поднася, има урок.
През цялото време в болницата, а и досега, се питам какво трябваше да науча, защо се случи това. Като начало заглуших всички външни шумове - нито веднъж не съм пускала телевизор. В първите дни помолих приятели и близки да не ми звънят и да не ми пишат, за да ме питат как съм. Благодарна съм на всички, които просто ми казаха „Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, само кажи!“. Не гледах и телефона, нямах нужда да ровя в интернет. И колкото и странно да изглежда за света на мрежите, никога не усетих скука, не се и фиксирах в самоокайване. Започнах да чувам себе си, да чувам и да виждам хората около себе си - какво има в очите им, къде са болките в телата им, как се движат, говорят.  Когато ми беше възможно, оставах дълго навън и ми стигаше да наблюдавам света около мен. 

Научих толкова много човешки истории. Научих, че санитарките в болницата не са обикновени чистачки, които мият пода

Когато си безпомощен като малко дете, когато не можеш да се облечеш или съблечеш сам, когато не можеш да си отвориш дори бутилката с вода, камо ли да се изкъпеш - те са там, а после и миенето на пода. Разбира се хората са различни - едни се спускат да помагат и без да молиш, защото това го носят естествено в сърцето си. Други излъчват повече умора, но не отказват помощ, когато помолиш. Научих се да не съдя, защото зад всеки един човек седи неговата лична история и драма. Благодаря ви за грижите Пепа, Джани, Таня, Фифа, Бание и на теб, добър голям човеко, Пламен. Но завинаги в сърцето ми остава Галя. Тя е от онези светли същества, които виждат къде има нужда и как могат да бъдат полезни, без дори да се налага да молиш. Питах се дали само към мен е така добра и я наблюдавах - не, това е нейната естествена природа. Плаках, когато старшата сестра Семра Динчер и Галя влязоха в стаята ми, за да ме изкъпят и измият косата ми, докато ми беше невъзможно да помръдна или намокря ранената бинтована ръка. 

Тогава разбрах и защо в това отделение цари енергията на екипността

Това е енергията на сестра Динчер - виждах го всеки ден - когато има работа, организация на отделението, местене на пациенти, легла - тя беше първа и наравно с целия екип, без да се щади. Сигурно затова хората не само я уважават, но и обичат. 
Медицинските сестри с опит и харизма веднага се открояват. Това са Силвия Кирилова, Айсел Адемова и Неше Салиева. По-младите Меси и Сезенай са попили атмосферата на екипността и я съчетават със свежите си университетски знания. Благодаря ви, момичета, за търпението и професионализма. 
За доктор Игнатов вероятно ще бъде интересно да разбере, че на „обречения“ ми показалец вече се появи нокътна плочка, което означава, че оперативната работа е била свършена професионално. Благодаря, докторе!  Благодаря и на доктор Христов, доктор Билек, доктор Фиданов. Далече е още времето, когато ще мога да свия пръстите си в юмрук, но дори това, че вече мога да хващам предмети и да допирам четирите си пръста до палеца на ръката, е голямо постижение. 
Имам и една специална благодарност за доктор Ивелин Йоцов, който спаси ръката ми от друг проблем - огромно количество насъбрана течност от лимфа и кръв в подкожието на бицепса. Взе най-доброто решение и го изпълни по най-щадящия за мен начин. Благодаря! 
Написах този материал на 80-я ден след катастрофата и отдавна съм у дома. Писането стана малко по-възможно, след като успявам да включа поне единия от пръстите и на премазаната ръка. Предстои още много път до нормалността, но с добър екип и Божията помощ посоката е вярна.