Не е лесна техника акварелът. Не можеш да поправиш, не можеш дори да предвидиш винаги с абсолютна сигурност дали първоначалният ти замисъл ще се реализира на сто процента, когато работата ти е завършена. И никога не е възможно да направиш две абсолютно еднакви картини - просто защото водата - твоят основен партньор в акварела, е доста своеобразна като характер и винаги е способна да направи „ход“, който да внесе нов нюанс, а понякога дори и да промени първоначалния замисъл на сюжета върху грапавата хартия. 
За всичко това си говорим с художничката Ваня Петрова, която в последно време се е отдала най-вече на тази своя страст - акварела. Импонира й тази неуловимост на очертанията, деликатността на рисунъка, непредвидимостта и вечното движение на водата. 
Всъщност Ваня Петрова е сред основателите на Дунавската задруга на майсторите на художествени занаяти. И има майсторско свидетелство... за изработка на авторски бижута! 
Това беше през вече отдавна отминалата 2008 година, разказва Ваня Петрова. Тогава тя наистина се занимавала много сериозно с изработката на накити. „Преминахме през обучение при един от русенските ювелири, а след това с моята приятелка Снежана решихме да си отворим наше собствено магазинче - 
работилничка за украшения
За да можем да направим това обаче, беше наложително поне едната от нас да има майсторско свидетелство от задругата на занаятчиите, за да получим разрешението за магазинче“, разказва Ваня. 
Тогава тя се явила на изпитите, получила сертификата - а русенци получили шанса да се докосват до оригинални и изключително красиви бижута в магазинчето, наречено със звучното приказно име „Шехерезада“. Няколко години по-късно Ваня постепенно оставя бижутата на заден план, за да се посвети изключително на своите любими акварели. Но и до днес говори с топлота за това свое художествено увлечение, което е добавило към артистичните й умения красива, макар и нелека опитност. 
След това художничката добавя ново амплоа, което поддържа статуса й на майсторка от Дунавската задруга - тя започва да рисува икони. Иконописта е изкуство, което е доста различно от свободата на любимия й акварел. Там трябва да спазваш каноните, артистичните интерпретации са не просто нежелателни, а в повечето ситуации са направо забранени. Понякога дори една гънка в повече в дрехата или в покривалото на някой от свещените образи може да бъде крайно неуместна - все пак изображенията на светците са също толкова постоянни и неподлежащи на вариации, както и техните жития. И нали църквата и хората ги почитат точно заради това - заради тази непроменима и непоклатима същност, която очертава точно определен кръг от добродетели, носители на които са различните светци, покровители на различните хора, убедена е Ваня Петрова. 
Като един истински художник, 
тя е наясно с това кое до каква степен е допустимо в изкуството
както и с това с каква свобода разполага авторът и как би могъл да я изрази. Уроците, които е получила от своите първи учители - художниците Живко Янев и Атанас Дафинов в родния на Ваня Благоевград, са най-ценният й капитал. 
„Като дете много обичах да рисувам - но съм рисувала обичайните за хлапетата персонажи: Мики Маус, принцеси, разни популярни картинки. Никой у дома не ми е обръщал специално внимание - рисува си детето, какво по-обичайно нещо от това за едно малко дете! Не мога да кажа и че съм рисувала постоянно, не по цял ден, както съм чувала да го правят други. Но в лексиконите, които си разменяхме в училище, другите лепяха картинки, а аз моите ги рисувах“, разказва Ваня. 
Когато момичето е в седми клас, баща й се връща от командировка в Япония, откъдето в багажа си донася и една брошура от хотела, където е бил отседна. На лицевата страница имало снимка на една японка - като реклама на хотела и на страната. Впечатлена от излъчването на очарователната азиатка, Ваня нарисувала портрета й с молив - гледайки от снимката. Тогава баща й възкликнал: „Леле, колко е хубава!“. И след кратък размисъл добавил: „Искаш ли да се запишеш в художествената паралелка в гимназията?“. Ваня мигновено отговорила: „Да!“. 
Година преди това била създадена паралелката по изобразително изкуство в благоевградската гимназия. Съдбовният разговор на Ваня с баща й на фона на графичния портрет на японското момиче бил през пролетта - оставало твърде малко време до кандидатстването. 
„За щастие, Атанас Дафинов направи едноседмичен курс за подготовка за изпитите в гимназията. Това страшно много ми помогна. Когато в първия ден на изпита видях задачата - да направим натюрморт с гърне с кутия, отчетливо осъзнах колко незаменимо полезна е била за мен тази подготвителна седмица. 
Натюрмортът нямаше нищо общо с моите Мики Мауси и с принцесите 
- така че без тази безценна седмица на предварителния курс едва ли щях да успея да вляза в тази паралелка на гимназията“, признава Ваня. Оттам нататък следва обучението, което включва освен общообразователните предмети за обикновена гимназия, също и по два дни в седмицата рисуване. Всеотдайните преподаватели не просто въвеждат своите ученици в азбуката на изобразителното изкуство - те им предават всичко стойностно и важно. 
Към това Ваня добавя още три години специализирана подготовка в Полувисшия институт за подготовка на педагогически кадри в града, който по онова време все още носи името на Станке Димитров - днешния град Дупница. „Кандидатствах и във Великотърновския университет за факултета по изобразително изкуство, но не ме приеха - тогава ситото беше невероятно плътно и се приемаха много малко студенти. Сред кандидатстващите голямата част бяха завършили художествените гимназии в Казанлък и София, конкуренцията беше сериозна“, обяснява Ваня. 
Така тя през 1993 година получава диплома за преподавател по изобразително изкуство и трудово обучение. Но институтът й дава още нещо - запознанството с мъжа, който в голяма степен изиграва ролята на съдбата и става причината Ваня Петрова днес да е живяла много повече години в Русе, отколкото в родния си град Благоевград. Това е Даниел Петров, който отива да следва същата специалност в Станке Димитров - човекът, с когото Ваня свързва живота си. Отначало двамата живеят няколко години в Благоевград. Там впрочем Даниел влиза в Югозападния университет и завършва висшето си образование, отново по специалността изобразително изкуство. А Ваня през 1997 година ражда тяхната дъщеричка Надежда. И година по-късно тричленното вече семейство прекосява по диагонала държавата и се установява в Русе. 
„В началото ме посрещнаха като „македонка - „люта и върла“
Но истината е, че моят сговорчив характер няма нищо общо с митовете и легендите за македонските нрави, а пък тук срещнах толкова обич и добронамереност, че наистина приех и фамилията, и града като истински мои“, казва Ваня.
И припомня още: „Никога преди това не бях идвала в Русе. Няма да забравя, че като бях в училище, още преди гимназията, в края на учебната година щяхме да ходим на екскурзия до Русе. Толкова ми се искаше да видя този град на Дунава, мечтаех си за това пътуване. И в един момент се оказа, че групата ни трябвало да бъде от 20 ученици, за да се поберем в автобуса, а пък ние бяхме 21. Тогава се реши да се хвърли чоп и така да се реши кой от нас няма да пътува. И чопът се падна на мен. Толкова ми беше мъчно и обидно. Струва ми се, че както страдах тогава, не съм страдала никога. И така този град дълго време за мен си остана блян. И какво се оказа? Че този мой блян се превърна в моя реалност, в мой живот“. 
Пристигайки в Русе, Ваня се потапя в красотата и очарованието на град, който е толкова различен от южната планинска хубост на нейния роден край. Сградите, настроението, голямата река, която вдъхновява - всичко това е част от личната житейска хармония на Ваня Петрова. Тук тя намира много нови приятели, голяма част от които й остават близки и важни. С колегите от Дунавската задруга се чувства комфортно и творчески - радва се на прекрасната атмосфера, която цари сред майсторите и на истинското усещане за задружност, което дава името и на общността на пазителите на художествените традиции. 
В изложбите, които Дунавската задруга прави, Ваня показва и икони, но и много от своите акварели. Предизвикателството на акварела я провокира и я кара да посвещава по-голямата част от времето си на него. „Не знаеш водата как ще разлее цвета - на самия теб ти е интересно да видиш какво ще се получи. Случва се да замисля едно, а да се получи нещо различно. Едва когато изсъхне листът, виждаш какво всъщност се е получило. Дори и в момента на съхненето не можеш да предвидиш със сигурност какъв ще бъде резултатът накрая. За обикновения човек това често пъти се възприема като „рисунка с водни боички“. Но със сигурност 
акварелът е по-труден от рисуването с маслени бои
При маслото все пак можеш да коригираш, докато при акварела това няма да стане - ако не се получи, хвърляш листа и това е. Започваш наново. Най-верните ми критици са мъжът ми и дъщеря ми. Макар че Даниел не рисува - оказа се, че има нещо друго, което обича още повече от рисуването: това са колите. Работи като автомонтьор. Но това не му пречи много точно да отбелязва всичко в моите работи: и недостатъци, и достойнства. Също толкова точна е и Надежда, която се увлича по фотография: за нея е достатъчно да й изпратя моя рисунка /тя живее и работи в София/ и моментално забелязва къде какво липсва или дали някъде нещо „не стои добре“. И нейните забележки винаги са повече от уместни и навременни.  
Ваня е изключително благодарна на своите преподаватели. И е щастлива, че преди няколко години е успяла да каже това лично на Живко Янков по време на срещата на техния випуск по повод 30-ата годишнина от завършването на гимназията. За съжаление, Атанас Дафинов вече не е между живите. Но Ваня Петрова помни своите учители с признателност. Самата тя смята, че дарбата да бъдеш учител не й е дадена. Работила е като преподавател съвсем за кратко в далечните години в Благоевград. Това е талант, убедена е художничката. Тя предпочита да прави това, в което се чувства уверена и на място. Може би и затова не се стреми да прави изложби на всяка цена. Досега има една самостоятелна изложба - миналата година във Велико Търново, за жалост, съвпаднала с ограниченията, наложени от сложната ситуация с пандемията от коронавируса. В Русе е правила съвместни експозиции - изложбата с майсторката на кукли от Дунавската задруга Татяна Колева и експозицията „Макове“ във фоайето на Доходното здание, когато Ваня Петрова представи свои акварели заедно с живописни работи на Емилия Николова и със стъклопис на Кремена Манева. 
Сега предстои да поработи върху иконописния образ на свети Мина - заедно с майстора дърворезбар Ангел Митрофанов подготвят иконостас, който ще покажат на предстоящата изложба на Дунавската задруга. Там, разбира се, Ваня ще покаже и свои нови акварели, които, надява се, ще зарадват ценителите на истинското изкуство.