Стълба, по която можеш само да се изкачваш. Тризъбец, в който единият зъб се появява по възможно най-невероятния начин - сякаш от нищото, но затова пък изглежда напълно обемен и „нормален“. Триъгълник, в който по абсолютно иреален начин се преплитат отделните страни, като там, където човешката логика предвижда да се съединяват раменете на ъглите, единият от тях внезапно „преминава“ от другата страна и преплитането на фигурата буди почуда с невъзможността си да се възпроизведе в обичайния триизмерен свят.
Това са така наречените „невъзможни фигури“ - фигури, в които при внимателно вглеждане се забелязват противоречивите съединения на отделните елементи в тях. За „баща“ на невъзможните фигури се смята шведският художник Оскар Рутерсвард, роден през 1915 г. в Стокхолм и починал през 2002 г. в Лунд. Тъкмо Рутерсвард се е специализирал в изобразяването на фигури, които могат да бъдат нарисувани, но не могат да бъдат създадени в действителност. Той е автор и на невъзможния триъгълник, който става широко известен и направо емблема на невъзможните фигури, след като английският математик Роджър Пенроуз публикува статия за него в Британски журнал по психология. Сега
невъзможният триъгълник е изключително известен
- до такава степен известен, че негови 13-метрови скулптури украсяват входа в австралийския град Пърт. 
От първата половина на 20 век, когато тези загадки започват да стават все по-популярни, те тревожат въображението и мисълта на много учени и на обикновени хора, които не се задоволяват само с дефиниции и постулати.
Преподавателят в Русенския университет Йордан Дойчинов е един от тези неспокойни умове, който не само разплита загадката, но и вече е изработил няколко напълно реални модела на част от тези фигури.
Предизвикателството за младия мъж идва още докато е студент. „В часовете по теория на възприятието проф.Петър Иванов отдели време за зрителните илюзии и ни показа картинка на невъзможния куб. Това ме запали. Прибрах се у дома и го направих - от клечки за играта микадо. И когато на следващата лекция професорът отново отвори дума за невъзможните фигури, аз казах: „Невъзможният куб е възможен!“, а той ми отговори: „Донеси го да го видим!“, разказва Дойчинов. Така започнал
трайният му интерес към причудливите изображения
а той пък легнал в основата на дълги разговори с преподавателя Петър Иванов. За да се стигне и до някои други открития на някогашния студент, сега вече преподавател в Русенския университет, които той прави в църковни и манастирски стенописи - а с това внася нов момент в историята на странните оптични илюзии и в подхода на хората към тях.
Йордан Дойчинов е родом от Горна Оряховица. Гимназия завършва във Велико Търново, а в Русе идва, за да следва промишлен дизайн. От малък обичам да рисувам и исках да се занимавам точно с дизайн, обяснява мъжът. След казармата бил приет в третия випуск по промишлен дизайн в Русенския университет, след като успешно се справил с трите изпита - рисуване, моделиране и тест. След като се дипломира, работи като хоноруван преподавател в катедрата „Промишлен дизайн, от 2004 година е асистент, а сега вече е главен асистент и редовен преподавател. Иначе казано, сега самият той
води своите студенти по загадъчните лабиринти на парадоксалните фигури
Нещо повече - неотдавна излезе от печат неговата монография със заглавие „Невъзможните фигури - между илюзия и реалност“, в която младият учен разглежда най-популярните проективни методи за изобразяване на триизмерни обекти в равнина, основните особености на възприятието им, включва исторически препратки и ракурси.
Тези фигури са напълно изпълними, разказва Йордан Дойчинов. И обяснява: „Те заемат формата на невъзможни фигури в зависимост от определения ракурс, от който се наблюдават - от гледната точка“. Първото негово решение на невъзможна фигура дошло малко спонтанно, признава университетският преподавател. „Казах си: я да поразмишляваме какво му пречи на този куб да бъде реален - разместих част от стените и се получи! Човек трябва да реши да изкриви малко пространството и да не се притеснява да направи нещо различно. Тогава ще види, че се получава. По-късно създадох един модел, който показва, че вариантите за съществуване на „невъзможния куб“ са безброй много“, обяснява той.
Благодарение на това осмисляне на пространството и генерирането му в повърхнина става възможно да се намерят множество решения на тези загадъчни фигури, казва младият преподавател. Според него фигурите са интересни не толкова с ефекта на невъзможността да бъдат изработени, а повече и най-вече с провокацията, пред която изправят будната мисъл и въображението. „Човешкият мозък е свикнал да опростява нещата - за да работи по-малко, затова разчита на познати обекти, които възпроизвежда с лекота. Но тази материя - на невъзможните фигури, го подлага на изпитание: когато тръгнеш по нейните пътеки, в един момент установяваш, че дори прости и познаваеми неща като обикновения куб застават пред теб в нова светлина - стават интригуващи и непознаваеми“, казва Йордан Дойчинов.
Този нов поглед към познатите неща кара младия преподавател да подхожда нестандартно към всичко, което наблюдава. Благодарение на това прави и своето откритие:
невъзможните фигури в средновековните фрески в Ивановските скални църкви!
Когато преди няколко години ходих в Иваново, се загледах в стенописите в старинните скални манастири и установих, че там също присъстват елементи на невъзможни фигури, разказва Дойчинов. В скалната църква „Св.Богородица“ две от изображенията съдържат противоречиви пространствени построения, които могат да бъдат отнесени към въпросните фигури. В една от библейските сцени, изрисувани от неизвестния зограф, един от изправените персонажи подпира елемент, който се намира много по-напред в сравнение със самия него. Елемент на невъзможност се открива и в дясната част на картината, където предната дясна колона, която трябва да закрие частично изобразената маса и седналата до нея фигура, пък се озовава на заден план. Според русенеца тези факти могат да претендират за най-стара българска следа в историята на невъзможните фигури!
Впечатлен от разминаването в перспективата при ивановските зографи, Йордан Дойчинов се заравя в специализирана книжнина и открива подобни несъответствия и в прочутата икона „Благовещение“ на прочутия руски иконописец Андрей Рубльов от 14 век, както и в някои образци от Тверската школа - „Св.Богородица“ и „Св.Параскева Пятница“. Византийската и древноруската живопис са богати на сцени, съдържащи противоречиви пространствени обекти, казва Дойчинов и обяснява, че това се дължи на стремежа към пренебрегване на физическата същност на пространството с цел да се представи символният му смисъл и характер.
Такива парадоксални решения той открива и в някои източни миниатюри
- дръвче в центъра на композицията на фреската „Посещение на роднините на Меджнун“ от 14 в. е изобразено на преден план, но при все това седналите по-навътре хора закриват клонките му. А в миниатюрата „Тържествен прием на Зулейха“ от 1813 г. навесът пред входа на сградата е подпрян с елементи, чиито основи са разположени отвъд оградата на постройката...
Самият Йордан Дойчинов е направил реални макети на няколко от най-известните невъзможни фигури: Стълбата на Пенроуз, невъзможните кубове... И си спомня не без удоволствие как, когато големият автомобилен дизайнер Джорджето Джуджаро получава титлата Доктор хонорис кауза на Русенския университет, един от подаръците, които получил, бил изработен от него. Миниатюрният макет на „Фиат Уно“ изглеждал като напълно безформена фигура, но щом се погледне от определен ракурс, веднага се виждало, че това е разпознаваемото фиатче.
Своята книга „Невъзможните фигури - между илюзия и реалност“ Дойчинов е посветил на дъщеря си Йоана. Раждането на малката Йоана било малко след дипломирането на бащата, който на защитата се явил със своята аргументация на разгадката на невъзможните фигури. В момента Йоана е осмокласничка в СОУ за европейски езици и на нея със сигурност тепърва й предстоят много от невъзможните неща, усмихва се бащата. Семейството засега е в щастливо триединство - бащата, съпругата Емануила, която също е завършила Русенския университет, но специалност икономика и маркетинг, и щерката, много обичат да пътуват. Винаги, когато намерят свободна минута, обикалят причудливите природни красоти в страната. И докато Емануила и Йоана се любуват на водопади и цъфнали дръвчета, Йордан със сигурност разгадава в тях поредните невъзможни фигури.