Първата българска експедиция за изкачване на Еверест, организирана преди 40 години, се превръща в събитие, отекнало далеч извън България. На 20 април 1984 година върхът е изкачен от Христо Проданов. След него на 8 май на Еверест стъпват Иван Вълчев и Методи Савов, а на 9 май - Николай Петков и Кирил Досков. Сянка върху триумфа хвърля гибелта на Христо Проданов на слизане от върха. Но тази сянка, тази жертва, не го помрачават, а само подчертават значимостта на постижението, силата на човешкия дух и на волята да се постигат мечтите.
Героите от изкачването на най-високия връх на Земята се връщат в София през май, а посрещането им се превръща в национално събитие. И тук започва една русенска нишка - историята на една снимка, която днес публикуваме за пръв път. Неин автор е русенският журналист, краевед и писател Хачик Лебикян.
Малко предистория. Хачик се запалва по фотографията от дете - увлича се от изкуството на черно-белия /тогава/ разказ, побран в един миг, покрай баща си. Снима с всичко достъпно - от първите надеждни, но елементарни съветски апарати до екстракласата за социалистическа България „Практика“, произвеждан в тогавашната Германска демократична република. И съперничещ по слава на визитката на ГДР - колата с двигател като на мотоциклет „Трабант“.
Хачик 
надгражда хобито си и със знания и умения, и с техника
Така добавя към любимата си „Практика“ 300-милиметров обектив TAIR, актуален и уважаван във фотогилдията и до днес. По време на посрещането на българската експедиция фотографът е в София на републиканския фестивал на любителското кино, който се провежда веднъж на 5 години. Защото е част от русенския Представителен киноклуб към КДК с ръководител Георги Киряков.
Следват неговите спомени за паметното събитие.
„Разбрах, че алпинистите се връщат от Еверест, грабнах чантата с апарата и обектива и веднага тръгнах към летището. Там обстановката ми беше много добре позната, тъй като често ходех до София в командировки и предпочитах да летя със самолет. Но ме чакаше изненада - огромно множество беше дошло да посрещне героите. Знаех, че ще има хора, но те бяха много повече, отколкото съм очаквал. Настроението беше приповдигнато, но и малко минорно. 
Всички бяхме развълнувани от една голяма българска победа, но имаше и скръб - 
превърналият се в национален герой Христо Проданов беше останал завинаги на Хималаите. И все пак щастието надделяваше. Чакахме около час. Беше топъл майски ден, мъчеше ме сенна хрема, но бях твърдо решен да заснема посрещането на експедицията. Намерих едно по-високо място, монтирах обектива /който дава 6-кратно увеличение и позволява добри снимки от далечно разстояние - б.р./ и не обръщах внимание на ужасната сенна хрема, която ме измъчваше. Бях запленен от героизма на тези хора и нямаше да пропусна шанса да ги снимам“, разказва Хачик.
Когато Иван Вълчев, Методи Савов, Николай Петков,  Кирил Досков и останалите от българската група застават пред множеството, той вдига апарата и снима. Който е изкушен поне малко от фотографията, но дори и хората, които снимат с телефоните си, знаят, че при голямо увеличение всяко мръдване на ръката, дори наглед незабележимото, размазва кадъра. Е, развълнуваният Хачик Лебикян 
в този момент действа не като посрещач, а като професионалист
Въпреки всички неудобства и липса на добра позиция, запечатва, без да трепне, покорителите на Еверест. Без статив, без опора. От ръка. Професионалните фотографи знаят какво означава това. Може да се сравни с хладнокръвието и сигурността на снайперист.
Но дали все пак снимката е станала? В аналоговата епоха за този отговор е нужан най-малко час - да се стигне до фотолабораторията, да се прояви филмът, да се кадрират и копират снимките, да се изсушат и едва тогава да се видят на нормална светлина и да се оценят. В случая Хачик е трябвало да почака няколко дни - до приключването на фестивала и прибирането в Русе. Но когато най-накрая вади снимката, разбира, че чакането и всички усилия са си заслужавали.
Защо за един любител е било важно да снима събитие, което снимат десетки професионални фотографи? Причината е една-единствена - 
за да има с тази снимка свое собствено късче от големия български успех
И това не бива да звучи никак помпозно. Доказателството е пред вас - снимката не е публикувана и показвана никъде. Така беше до вчера, когато я извади от архива си специално за читателите на „Утро“ и в чест на 40-ата годишнина на славната българска експедиция до най-високата точка на света.
Впрочем не е съвсем вярно, че причината Хачик Лебикян да грабне фотоапарата и да тръгне към летището през май 1984 година е само една. Има поне още една - той винаги е имал чувство за история. И в потвърждение на това днес казва, че снимката му пред Летище София е ценна не като естетическа творба, а като документ на времето.
Няма да спорим с него.