„Хора, обичах ви. Бдете!“ Това е най-известното послание на Юлиус Фучик, чешки журналист и антифашист, отправено в най-известната му книга - „Репортаж с примка на шията“. Тя е написана в пражкия затвор Панкрац, където Фучик е хвърлен от Гестапо.
От 24 февруари 2022 година, когато Русия нападна Украйна с мотива, че се защитавала и щяла да я „денацифицира“, темата за фашизма се завърна с нова сила в Европа и в света. Абсурдността на тези обяснения е толкова очевидна, че пропагандната машина на руския президент Путин беше задействана на невиждани обороти и произвежда нови образци на описания от Оруел в „1984“ новоговор. Да припомним - на фасадата на Министерството на правотата е гравирано „Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила.“.
Да припомним още нещо, то е от мъдрите завещания на Конфуций - „Когато думите губят смисъла си, хората губят свободата си.“.
Такива неща си мисля през последните дни.
Първата причина беше краткият репортаж на „Утро“ от бившето Генерално консулство на Русия в Русе. След дипломатите са останали следи, каквито след себе си понякога оставят сърдити наематели. Свалени с касите врати, махнати мивки, развити смесители... Всичко това е заснето, а и е видяно не само от журналиста от „Утро“, така че

опитите да се говори за фалшиви новини сами по себе си са фалшиви новини

В деня на публикацията ми позвъни бивш журналист /има ли бивши?/ - свестен, добър и талантлив човек. Дали под давлението на обкръжението си или под обработката от вездесъщия Фейсбук, той първо допусна, че вратите и мивките са откраднати от „охранителната фирма“, но след напускането на сградата охраната беше поета от МВР, по-късно с нея се зае Община Русе, имотът е нейна собственост. И няма дори теоретична възможност някой от пазачите да е мародерствал. Или колегите му щяха да го видят, или камерите да го запишат, а най-вероятно - и двете. Получих съвет от колегата - да търсим другата гледна точка. Например от г-жа Елеонора Митрофанова. Не знам каква би могла да бъде другата гледна точка към снимките на изкъртени врати и липсващи мивки. В скоби - самата Митрофанова се изказа публично: „Сградата, в която се намираше нашето генерално консулство в Русе, беше предадена на градската администрация през лятото на 2022 г. Съответните актове, подписани от двете страни, не съдържаха никакви забележки относно състоянието на помещенията“. Без забележки или без липси? Има известна разлика. Затварям скобите.
Този аргумент - че журналистът е видял с очите си и е заснел това, което описва, не се хареса на събеседника ми или може би нямаше значение за него и разговорът продължи към паметника на Альоша в Русе. Оставало и него да съборят. Какво ще се случи с тази паметник не е работа на журналистите, а на обществеността - власт, политици, граждани. След 24 февруари 2022 година той беше заливан с червена боя, но това спря. И засега не го заплашва нищо.

„Остава да отрежат ръката на Паметника на Свободата, защото сочи на север!“

заключи бившият журналист. Кои са тези, които ще я режат, не каза, но е ясно - лошите, някакви имагинерни врагове.
Нямаше да пиша всичко това, ако не беше поредният измислен скандал в стил „Шок! Бомба! Продажници!“ - с издадената от ИК „Хермес“ книга „Аз съм българче“ с емблематични творби на Иван Вазов. Проблемът се оказа в корицата - детето, което вее българския флаг, символизирало знамето на Украйна. Защото дрехите му са синьо-жълти. И започна една канонада с известен сайт начело - „срамна украинска пропаганда“, „българчето вече е украинче“, „срамна антибългарско действие на Хермес“, „срам и позор за издателството“...
Почти веднага след избухването на „бомбата“ стана ясно, че тя е фалшива.
„Корицата на книгата и художественото й оформление са правени през 2002 година, а книгата се продава вече 22 години. От 2002 до 2005 г. изданието е с друга корица, а от 2006 г. до момента се използва настоящата корица“, обясниха от издателството.
Самият автор на корицата Борис Стоилов сподели нещо лично: „Първата корица на книгата е от 2002 г., а тази корица е от 2006 г. На първата, момчето е с блуза в бяло и синьо. На корицата от 2006 е в жълто и синьо (единият ми син имаше такъв анцуг като малък). Никакви политически намеци не е имало в онези години. Ако сега излезе в бяло и червено, вероятно ще бъда обвинен в прополски симпатии. Не мога да предвидя какво ще стане утре и кой цвят ще е грешният. Нека не превръщаме всичко в политика“.
Но какво от това?

Тези, които водят атаката, не се интересуват от фактите и истината, а от внушенията и манипулациите

Техните действия не са насочени към разума, а към емоциите - те най-лесно се възпламеняват, направляват и употребяват.
Между другото има и едно друго издание на „Аз съм българче“ преди десетилетия, което е илюстрирано не с едно, а с три дечица - чавдарчета със сини връзки. Под мотото „Чавдарчето родината свободна обича като свойта майка родна“ едно момиченце гледа напред в бъдещето, а зад него две момченца вървят наляво със знамена /това може да е недоглеждане - в географските карти наляво е запад, а може и да няма никакъв подтекст и вероятно е точно така/. Едното знаме е българското. Второто. Първото е на Съветския съюз. Значи ли това, че българчетата са били русначета или гражданчета на СССР? Вярно, имало е идея социалистическа България да стане 16-а република на Съюза, но от Москва са я отхвърлили.
„Преди 1989 година бях редактор в издателство „Христо Г. Данов“. Тогава имаше цензура и се знаеше какво може да се говори, пише и публикува и какво не. Имаше и автоцензура - всеки знаеше какво трябва и не трябва да прави и внимаваше. Инстинкт за самосъхранение - грешките се наказваха сурово. Днес като че ли се прави опит публично, с медийни инструменти и чрез целенасочени кампании в социалните мрежи да се наложи нова цензура и нова автоцензура.

Това ли е целта - някой да определя какво да се мисли и говори?

Ние можем да пускаме книгите си с черно-бели корици, всички книги може да излизат така, но черно-белите корици са символ на черно-бял живот. Кой иска това“, каза вчера в разговор с „Утро“ Стойо Вартоломеев, основател и управител на Издателска къща „Хермес“, едно от най-солидните български издателства, с доказани през годините професионализъм и безкомпромисни естетически критерии.
Та да се върнем малко назад. Кога ще отрежат ръката на Паметника на Свободата в Русе? Когато забранят „Аз съм българче“ в училищата и съборят паметника Шипка - и с тези безумия ни облъчваха! Или когато на художниците се спусне каталог с правилни и неправилни цветове.
Да се върнем още малко назад, в самото начало на този текст. Към вика на Юлиус Фучик срещу авторитаризма „Хора, бдете!“ е добре да се прибави и една негова перифраза срещу униформеното поведение - „Хора, мислете!“. И още веднъж да си припомним Конфуций - „Когато думите губят смисъла си, хората губят свободата си.“.