Изпълнителният директор на „Дунарит“ АД Кръстю Кръстев е истински работохолик. В завода е от сутрин до вечер, а в свободното си време се отдава на любимите си занимания - овощните дървета в бащината къща на село или взема инструментите да постегне нещо в апартамента. Най-добрата почивка за мен е като заместя умствената работа с физическа, вместо да лежа пред телевизора или да чета книжка във фотьойла, казва Кръстев.
Инженерът машиностроител вече е на 65 години, но собствениците на „Дунарит“ изобщо нямат намерение да го пенсионират и това е най-добрият атестат за професионалните му качества. Защото Кръстев управлява фирмата така, че тя да е лоялен партньор на много компании за производство на военна техника не само в Европа, а и на още два континента.
Във военната индустрия попада по разпределение
което по времето на социализма е задължително за завършилите висшисти, и вече 41 години работи за отбранителната промишленост на страната.
Момчето, родено в село Голямо Враново, завършва с отличие местното училище и се записва ученик във втория випуск на Електротехникума в Русе, специалност „Автоматика и телемеханика“. Отново взема отлична диплома и през 1967 година кандидатства във ВМИ-Варна и тогавашния ВИММЕСС, сега Русенски университет. Приет е и на двете места в специалност „Технология на машиностроенето“. Родителите ми бяха бедни хора, имах и две сестри, които също трябваше да учат, затова предпочетох Русе, за да мога да помагам в семейството си, обяснява избора си Кръстев.
Когато през 1972 година взема диплома за инженер, разпределението го изпраща във военния завод в Червен бряг, в който се произвежда основно бронетанкова техника.
„11 години работих в това малко градче като директор на Инструментален завод, но не съжалявам, защото там израснах като инженер машиностроител благодарение и на опита, който придобих от руски специалисти във военното дело. Бяхме само млади инженери ентусиасти, които не жалеха времето си. Работили сме над проекти по цели нощи, макар че вземахме по 105 лева заплата. По-късно, като разказвах за това на млади колеги в „Дунарит“, те не можеха да повярват, че сме работили извънредно, без никой да ни кара насила и без допълнително заплащане“, спомня си заводският шеф.
По онова време системата е затворена, няма нощни дискотеки
единственото сериозно развлечение е 10-15 дни почивка някъде в курортите на страната. За работещите във военната индустрия режимът е особено затегнат.
За пътуване в Европа изобщо не можехме да си мечтаем, екскурзия в чужбина за нас бе разрешена само в страните от соцлагера и то с подпис от МВР или милицията по места, обяснява Кръстев. Вероятно затова или може би въпреки това всички инженери, които тогава работели в Червен бряг, останали приятели и през година и сега се срещат на различни места в страната и потъват в спомени. И никой от нас не съжалява за времето в малкото градче, казва военният шеф, който си спомня, че тогава в България се създава корпорация „Металхим“, която обединява всички военни заводи с общо 135 000 служители в тях, и това допълнително го стимулира да се развива като специалист в специалната индустрия.
В Червен бряг Кръстев отива със съпругата си Елена. Двамата се запознават след абитуриентските балове и следващите пет години, докато са студенти в различни градове,
връзката им устоява на всички предизвикателства и съблазни
макар да се виждат само по един път в месеца. Тя учи музика в Софийската консерватория, той - инженерство в Русе.
„Тогава нямаше мобилни телефони, а в пощата трябваше да се дава поръчка, да се чака разговор и затова единствената ни връзка бяха писмата, които си пишехме, а щом дойдеше време да се видим, радостта ни бе неописуема“, спомня си Кръстев.
Когато го разпределят в Червен бряг, Елена нито за миг не се замисля дали да го последва и сменя столицата с малкото градче. Там започва работа като учителка по музика. Там се раждат и двете им деца - момче и момиче. След като Орлин и Дора завършват началното си образование в Червен бряг, Елена и Кръстю решават, че е време да помислят за тяхното бъдеще и таткото подава рапорт за преместване. Системата в „Металхим“ обаче много зорко следи къде ще работят кадрите й и след сериозно проучване през 1983 година го изпращат в „Дунарит“ пак като директор на Инструменталния завод. Орлин започва да учи в Математическа гимназия, Дора, която е наследила таланта на майка си, в Музикалното училище, а Елена става учител по солфеж.
Тогава заводът е в своя апогей
Мощностите му са разрастват неимоверно много, усвояват се нови изделия за военната промишленост, откриват се редица филиали в региона. Кръстев вече е доказан и уважаван професионалист, става технически директор, а от 1996 година е изпълнителен директор на „Дунарит“. Всичко върви по вода, докато в бурната 1997 г. след мъчителната хиперинфлация и падането на правителството на Жан Виденов властта в София се сменя, а местни сини лидери решават, че е настъпило тяхното време. Започват рекет за пари. Кръстев не се поддава на натиска и през 1998 година е сменен с по-удобен директор. Фирмата се източва, пазарите се провалят и „Дунарит“ започва да потъва. „Щом останах без работа, открих частна фирма в областта на машиностроенето, но тя не просъществува дълго, защото през 2001 година отново ме върнаха като шеф на „Дунарит“, но заводът беше сринат напълно“, спомня си с тъга Кръстев. Пари няма, натоварването на производствените мощности е силно занижено, пазарите са загубени. Налага се да започне да гради имиджа на „Дунарит“ от нулата и напрежението и безсънните нощи оттогава му се отблагодаряват със сериозен здравословен проблем. Столични хирурзи го връщат към живота, след като през 2005 година заболяването е туширано.
Точно тогава се появяват сериозните купувачи на „Дунарит“ и заводът е приватизиран. За изминалите осем години фирмата е освободена от ненужните производства и в момента отговаря на европейските изисквания благодарение и на професионалното и компетентно ръководство на директора Кръстев.
Децата ми живеят извън страната, от което много ме боли, казва с умиление бащата Кръстев.
Още в първите години на демокрацията синът му Орлин заминава за Щатите
където завършва компютърни науки и остава да развива собствен бизнес. „Той все още е ерген, но се надявам, че в скоро време ще си намери съпруга, а после ще ни дари и с още едно внуче“, надява се посребреният мъж.
Дъщерята Дора завършва музика във Варна, омъжва се за варненец, който също е музикант, и двамата заминават за Франция, където живеят и в момента. Синът им 10-годишният Венко милее за България, защото тук са баба му и дядо му, които много обича. „Детето идва при нас само по време на ваканциите, но тогава с жена ми му се отдаваме изцяло, защото той е едничката ни радост, а както се знае, бабите и дядовците проявяваме много по-добро отношение към внуците си, защото виждаме грешките си при отглеждане на нашите деца и се стремим да ги избегнем. Точно това се харесва на нашия Венко и той ни гостува с радост, а като наближи да си тръгне, тримата не можем да избършем сълзите от очите си“, разказва с тъга в гласа дядото Кръстев. „Най-добре е децата на България да живеят тук, а не навън. Може да са доволни, че са постигнали нещо, което не могат да постигнат в България, но не са щастливи далеч от родителите си“, категоричен е бащата Кръстев.
Когато не е директор, Кръстю Кръстев е запален овощар
в имота си на село има градина с плодни дръвчета, за които полага грижи още от ранна пролет. „Това налага да варосам кората на стволовете им навреме, след това да изрежа излишните клони и постоянно да пръскам листата против насекоми“, разказва той с видимо удоволствие. И добавя, че за тези грижи дръвчетата се отблагодаряват с вкусен плод, от който стават чудесни компоти и сладка. А като човек техничар Кръстев много рядко е имал нужда от майстори, за да се поправи нещо в апартамента в Русе или в къщата в Голямо Враново. В събота и неделя на една ръка разстояние от него винаги има дрелка, ъглошлайф и електрожен. А през седмицата първите два инструмента са винаги в багажника на колата му. Защото не се знае кога и къде ще му потрябват.