Обичаната русенска актриса и режисьор Евгения Явашева и нейни колеги и приятели от ДТ „Сава Огнянов“ вградиха още една скъпоценност в културния живот на Русе - спектакъла „Разкази от други времена“ по отличената с националната литературна награда „Елиас Канети“ през 2021 година книга на Иван Станков „Вечерна сватба“. Заслугата за това е на всички - от режисурата на Евгения Явашева и изключителната игра на Венцислав Петков, Ясена Господинова, Ивайло Драганов, Ростислав Панков, Кристиана Ценкова и Асен Николов до музиката на Васил Маринов. Драматизирани са пет от разказите в книгата на Иван Станков: „Частен ученик“, „Крадецът на рокли“, „Вечерна сватба“, „Ина от Здравец“ и „Зимите на Мичето“. 
Спектакълът е реализиран в русенския Център за изкуство и култура „Блок 14“ на ул. „Борисова“ 47 с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“. Първите две представления бяха на 10 и 11 ноември, още две ще се играят на 8 и 13 декември. С Евгения Явашева обсъждаме „Разкази от други времена“ и изкуството. За да се запази автентичността на разговора, го предаваме така, както протече - на ти.

- Как се роди идеята за спектакъл по „Вечерна сватба“? На премиерата самият автор каза: „Знам, че при такъв нищожен драматургичен потенциал на книгата е много трудно да се направи театър“?
- Това бяха думите, с които започна разговора ни на първата ни среща с професор Станков. По време на репетициите имаше много странни съвпадения и знаци. Едно от тях беше, че в деня на първата репетиция ти ми звънна, че професор Станков е в Русе и иска да се срещне с мен.
 Добре, каква е вероятността от една година да имаме правата за адаптация на „Вечерна сватба“ и точно в този ден той да е в Русе и да се видим. Не можех да повярвам. И точно на тази първа среща, в която съм толкова притеснена и респектирана, първите му думи бяха, че тази книга не става за театър. Замълчах, но това не значи, че бях съгласна с него. Има някои неща, които творческата ми интуиция ги разпознава безпогрешно. И този текст беше едно от тях. Прочетох „Вечерна сватба“ преди две години. Книгата ме завладя още с първия разказ, прочетох я наведнъж. Докато четях, фантазията ми редеше сцените. Всеки, който я е чел, знае за какво говоря, като казвам, че тя те потапя в другите времена и направо няма излизане. Още тогава почнах да мечтая за спектакъл. Появяваха ми се разни картини в главата.
Опитвах се да напъхвам лицата на артисти от русенския театър в героите, пъзелът започваше да се реди
Дадох си два дни почивка да ми отлежи, след което почнах да я препрочитам абсолютно целенасочено. 
- Знам, че си се влюбила в книгата още от първите й страници, доколко повлия това, че разказите описват и стария Русе - този Русе, по който и днес всички въздишат?
- Да, градът е разказан толкова вълшебно! И със сигурност той е най-правилният декор на разказите, но нещото, което ми хареса, бяха тези легендарни любови, преплетени с трагични ситуации. Разпознавах различните лица на любовта в различните герои и това беше нещото, което ме занимаваше най-много. За мен няма нищо по-интересно от човека. Харесваше ми да си доизмислям биографии на героите. Да си доразказвам как са продължили животите им извън разказа. А старият Русе ми е много любим. Това не ми е първият спектакъл, в който е главен герой старият Русе. В спекаткъла ми „Улични срещи“ главната улица „Александровска“ беше естествен декор на театралните миниатюри. Да, и тогава въздишах по другите времена, вървейки след файтона, който водеше публиката, и тогава имаше различни любови.
- Защо избра точно тези пет разказа - „Частен ученик“, „Крадецът на рокли“, „Вечерна сватба“, „Ина от Здравец“ и „Зимите на Мичето“? Всичко сякаш е построено около „Зимите на Мичето“, но с вълнуващо променен фокус, без това да придава изкуственост на сюжета или героя - следователя Ангел Славов.
- Вече имах актьорския състав, редих разказите по артистите и истината е, че не всеки разказ можех да напъхам в пространството на къщата ни.
Трябваше да съм много внимателна кой артист в кой разказ ще влезе, защото всеки щеше да има по две роли
Всъщност това ми беше много трудно, че нямам артисти за всички роли, трябваше да обмисля много добре нещата. До последно правих рокади в главата си. Същото беше и с разказите, окончателния избор направих едва 3 седмици преди първата репетиция. Просто имаше толкова много варианти... Разказът „Роза за 5 лева“ отпадна в последния момент. За „Нощ по никое време“ например имах идея да се изиграе от 3 ученички на по 16 години. В крайна сметка трябваше много бързо да се отърва от сантимента, че ми харесват текстовете, и да започна да обслужвам идеята за спектакъла, да се опитам да ги обединя по някакъв начин. Героят, който можеше да е навсякъде, е следователят Славов и така построих всичко около него. Около Венци Петков.
- Кой всъщност е главният герой в спектакъла - любовта или човекът?
- Те не са ли едно и също нещо?
- От представлението струи една особена светлина - тази силно бленувана, но невъзможна любов, която прегръща душата дори на виделия какво ли не опитен полицай. Но темата за любовта е стара като света, разглеждана и разисквана сигурно милиони пъти в изкуството, как като екип успяхте да постигнете това?
- Някои неща се случват неусетно, когато се преплетат енергиите на много хора в правилния момент. Веднъж любима моя актриса Марияна Крумова ми каза, че може да различи мой спектакъл по това, че 
независимо от темата, винаги ще е светъл
Явно това е нещо в мен, от което не мога да избягам. Не знам дали това е хубаво, или лошо. А относно екипа, това са мои колеги, с които работя с огромно удоволствие. Изпитвам творчески респект към всички, исках да се чувстват много спокойни и да има уют на тези репетиции. Много си говорихме за любов, разказвахме си и лични неща. Може би атмосферата, която всички създадохме един за друг, ни помогна в това надеждата за светла любов да изплува, въпреки тъмните събития около героите.
- Всеки от костюмите на героите има своя история, би ли повдигнала завесата?
- Да, случиха се много интересни неща с костюмите, но със сигурност най-интересното е, че 
Ростислав Панков играе ролята на Александър в „Частен ученик“ с костюма от бял шантунг на самият Иван Станков
който сам предложи да ни го даде, като разбра, че  търся такъв. И не само ни го даде, ами беше размерът на Ростислав. Мога само да си представя как се е чувствал  Рости да влезе в дрехите на автора. Венци Петков пък играе следовател Славов с меката шапка, която баща му е купил през 1943 година в Полша, докато е учил там. Абсолютна автентичност като период. Действието на книгата се развива между двете световни войни. Кристиана Ценкова играе ролята на Адела с годежния костюм на майката на съпруга си, а в ролята на майката е с жилетка, плетена от баба ми. Ясена Господинова играе Ина с жилетка от 1950 година, която съм запазила от една баба на село и под роклята си носи много стар комбинезон. Това например с комбинезона никой от публиката няма да го види, но тя ми сподели, че на нея й помага за ролята.
Ивайло Драганов е с дрехите на баща ми, който е покойник, и за мен е много вълнуващо тези дрехи да имат втори живот
Също много емоционален момент се получи с костюма на Асен Николов, който ми е брат и играе с работната връхна дреха на баща ни. Колко пъти сме гледали тате как работи в двора с куртката, а сега брат ми играе Трифон, държи в ръката рендето на баща ни, облякъл неговата дреха и правите същите движения, които правеше баща ни, докато рендосва дъските. Тези лични моменти за всеки един артист са много важни. Костюмите изглеждат изключително автентично не само като кройки, но и като текстура. Толкова други времена са минали през дрехите, те носят сами по себе си много истории. Това за мен беше изключително важно, защото публиката е на един метър от артистите. Знаех, че декорът ще е минималистичен, и знаех, че костюмите ще са визуалният акцент.
Сега се сетих, че в първия ми разговор с професор Станков му споменах, че съм започнала работа по костюмите, че ще се придържам към епохата и той възкликна - „Слава богу! Добре че ми каза, успокоих се“. Работата по костюмите, грим и прически беше голямо удоволствие за мен. Всъщност много обичам да се занимавам с това, но рядко ми се отдава възможност.
- Важен момент е работата ти с Иван Станков. Често авторите недоволстват, че режисьорският прочит на текстовете им се отдалечава от тяхната идея, а при теб се получи точно обратното, как постигна това?
- Ох, ако знаеш колко се притеснявах от това дали Иван Станков ще одобри драматизацията...
Не знам как се получи. Слушах много интуицията си.
 Доста време стоях пред празния монитор и не смеех да бутна текста. Просто много го обичах
Изпитвам огромно възхищение към работата на професор Станков и не знаех с какъв акъл и с каква смелост си бях наумила, че мога да работя по този материал. Разговорите с него ми помогнаха, дадоха ми кураж, имах повече разбиране към героите, към времето. С колегите искахме да уловим атмосферата на книгата, това беше най-голямата задача. Знаех, че създам ли атмосферата, ще мога да си позволя да създам герои, а имах нужда от тях, за да има повече действие. Естествено, репликите на тези герои са от текста. Надявах се да мога да си позволя и да махам текст, и да оставям само интуицията ми да работи, както стана с „Ина от Здравец“, където има много малко текст, но за сметка на това толкова плътна атмосфера и категорично актьорско присъствие в лицето на Ясена Господинова.
Иван Станков е бил на една репетиция, когато вече бяхме на сцена за около 30 мин. Щях да припадна. Опитвах се да доловя всяко негово трепване или мимика, за да отгатна дали му харесва. Един колега ми каза „Ти добре ли си - да каниш автора на репетиция?!“ /засмива се/.
- На сцената се вижда сякаш не актьорска игра, а съпреживяване на съмишленици, в което участва и публиката, как става това и на какво се дължи?
- Дължи се на много работа. Всъщност този стил на игра на съпреживяване е труден, защото работим с най-фините си настройки. Мярката е изключително важна в този вид спектакли. Мярката в изразните средства, мярката в енергията, в интензитета, с която се поднася всичко. Но колкото и идеи да има един режисьор, ако няма артисти, които да ги изпълнят, всичко си остава на идейно ниво. Актьорският състав е изключително силен. Всеки от тях имаше интересни предложения за героите си, които останаха в спектакъла. По време на репетициите 
наистина се превърнахме в съмишленици, в приятели, в братя и сестри, в майки и бащи
Това е магията на театъра, тя събира някакви различни хора и за определено време кара сърцата им да бият в едно, в този момент всички обичаме едни и същи неща, а в случая обичахме текста на Иван Станков. И в идеалния вариант общата ни енергия е толкова силна, че заливаме публиката и тя започва да диша с нас, сърцето й бие с нашия ритъм. Когато усетим това като артисти, сме най-щастливи. Изведнъж всичко придобива смисъл. - Няма случайно име - с едно изключение - сред артистите, как ги привлече към идеята? Изключението е  Асен Николов, който не е професионален актьор, но играе така, че никой не би могъл да предположи това. 
- Не се е наложило да убеждавам някого да участва, случи се всичко много естествено.
Аз съм голяма късметлийка да имам тези брилянтни артисти в екипа. Наистина съм много близка с колегите, с които работя в спектакъла.
С Венци Петков ме свързва 28-годишно приятелство. Той е първият ми учител по театър. Неслучайно не казвам актьорско майсторство, а театър.
С Ясена Господинова направих дебюта си като режисьор с „Малката русалка“, тя беше в главната роля.
С великолепната Кристиана Ценкова пък работих в  „Lovid-19“.
Тук искам да спомена Ивайло Спасимиров, който ни се притече на помощ и прие амплоа на техническото лице на спектакъла, и без него не можем.
С Иво Драганов вече имахме нашата среща на сцената като колеги артисти в Русенския театър и съм му благодарна, че ми се довери и се впуснахме във „Вечерна сватба“ заедно.
Най-младият ни колега Ростислав Панков се включи в последния момент преди началото на репетициите, защото тогава се оформи героят му и имах нужда от мъж с вид на момче. Сега не мога да си представя никой друг в тази роля.
И последният - Асен Николов, който не е професионалист, но съм работила с него също в други спектакли и знаех, че ще е чудесен в ролята на Трифон. 
Свързана съм лично с всеки един, харесвам ги първо като хора и после като артисти
Понякога просто не исках да се разделям с тях след репетиции. 
- Имаш две интересни решения, първото е въвеждането на двама нови герои, които се вписват напълно естествено в „разказите от други времена“, колко голям кураж се иска за такова „дописване“ на оригиналния текст?
- Не знам наистина, по-скоро е глупост, наивност и незнаене с какво съм се захванала. Ако познавах предварително професор Станков, никога нямаше да си помисля да правя подобни неща. Сега, когато съм прочела и други негови книги, когато съм попаднала в плен на неговите светове, си се чудя на смелостта или не знам как да го нарека.
- Втората идея е играта в три пространства, може ли това да се тълкува като естествено допълване на усещането за пътуване във времето и в лабиринта на човешката душа?
- Предполагам да, аз много си слушам интуицията. В началото, когато писахме проекта към Национален фонд „Култура“, знаех само две неща - че искам да работя по „Вечерна сватба“ и че трябва действието да се развива на всички нива в къщата.  
- Заради тази смяна на пространствата е доста трудно, макар и не невъзможно, представлението да „излезе“ от „Блок 14“ и да се играе на друга сцена. Тук въпросите ми са два - бихте ли приели покана да го играете на друго място и обмисляли ли сте възможността спектакълът да бъде заснет?
- О, ако имаме възможност, със сигурност бихме опитали да го пренесем и в друга къща,
например в къщата-музей на академик Анани Явашев в Разград може и да се получат нещата
А заснемането трябва да се случи задължително.
- Предвидени са само четири представления, може ли да станат повече?
- Искрено се надявам да успеем да намерим финансиране и да продължим живота на спектакъла.
- Една вълнуваща книга роди една вълнуваща постановка, колко е важно актьорите, театралите въобще да познават литературата, да четат и правят ли го?
- Познавам много четящи артисти и обратното. Не мога да кажа например, че четящият е по-добрият на сцена. Всеки има различни потребности и не мога да обвинявам някого, че не чете.
Има различни пътища на вдъхновение
Може някой да има нужда от музика или просто от тишина. Ние, артистите, така или иначе постоянно работим с текстове. За себе си мога да кажа, че напоследък изключително обръщам внимание на преводачите и съм им толкова благодарна за всичко, което съм прочела. 
- „Блок 14“ вече две години изпълва с красива виталност дома на Панайот Хитов, но преди да говорим за изкуство, моля да разкажеш нещо друго - за хората, които идват да разгледат къщата и разказват спомени за нея.
- Понякога влизат непознати за нас русенци, които са познавали семейство Хитови и ни молят да разгледат къщата. Вълнуват се, като прекрачват прага й отново. Разказват спомените си. Странното е, че помнят дребни детайли като подробности. Цветът на покривката за масичката за кафе или че курабийките, с които са ги почерпили, били много вкусни... Ние поддържаме къщата с изключително уважение. Като направихме основния ремонт, искахме да запазим духа и да няма агресивна намеса.
- Разкажи повече за идеята „Блок 14“ - как се развива тя, какво движи този център за култура и изкуство, какво дава мотивация и сили на екипа да върви напред и накъде вървите всъщност, каква е посоката? 
- „Блок 14“ е център за изкуство и култура. Ние сме домакини на събития от всички области на изкуството и културата. Освен това сме продуценти вече на няколко театрални спектакли и фотографски изложби, създатели на музикален фестивал „Better Days“ и работилница за изкуство „Мармалад“, в която провеждаме обучения по рисуване и актьорско майсторство.
През първата година, в която стопанисвахме къщата на „Борисова 47“, организирахме над 60 събития.
Създадохме сцена на първия етаж, ремонтирахме и тавана, където създадохме и галерия, в която вече се случиха няколко изложби.
Движи ни огромното желание да случваме неща. Мотото ни е „Живот в изкуство“ и за да се превърне в реалност, ние трябва да правим така, че то да се случва.
Няма закога да чакаме. Няма и кого да чакаме
Промяната в културната среда на града ни е в ръцете на всеки един артист. Една от главните ни цели е създаване на общност, да споделяме опит, да събираме артисти за различните проекти и идеи. Тук искам да спомена Национален фонд „Култура“, защото без тяхната финансова подкрепа по програма „Възстановяване и развитие на частни културни организации“ нямаше да я има галерията. Част от проекта беше първата ни изложба в галерията „Русенци на гости на Русе“, „Срещи с критиката smArt“, техническото ни обезпечаване и създаването на спектакъла „Разкази от други времена“.
Без финансиране много трудно осъществяваме собствена художествена продукция. И изобщо поддържането на къщата не е лесна работа, но с Асен Николов сме тотални оптимисти и вярваме, че центърът не само ще оцелее, но ще се превръща във все по-голям фактор от културния календар на града ни. 
- Да се върнем към изкуството, как се развива то, откъде намира сили и вдъхновение да върви напред и да вълнува публиката при наличието на толкова много други изкушения - телевизия, кино и особено интернет? 
- Всъщност нещата, които изброи, са част от изкуството. Вече всичко е толкова синтетично. Нещата се развиват главоломно и 
ако има нещо, което ме притеснява, не са другите изкушения, а липсата на културна политика и финансиране
За какво развитие говорим с този малък процент за култура в бюджета. Докога работещите в сектора ще са на ръба на мизерията с почти минимални заплати. Пълен абсурд! Продавачка в магазин със средно образоване взема повече от нас. Да не говорим за системата за финансиране на културните институти. Докато не направят така, че да имаме гарантирана минимална заплата, а след това тя да се надгражда от приходите на театъра, мениджърите не могат да мислят за качествена продукция, а за спектакли с мечки /така се наричат известните от телевизията актьори, които непрекъснато се канят като гостуващи артисти в спектакли на театрите в страната, за да се повиши интересът на публиката - б.а./, които изкарват пари. Министерство на културата няма административен капацитет да се справи даже и да увеличат бюджета за култура.
Трябват генерално промени, за да успеем да съществуваме по адекватен начин. Ето това ме притеснява.
- Днешните 20-годишни не могат да си представят света без смартфони и интернет, по-зрелите трудно се разделят със света преди гигантските скокове на технологиите, как това променя и творчеството, и публиката? 
- Хубавото е, че творят и 20-годишните, и 40-годишните, и 70-годишните. Така че винаги ще има за всеки по нещо на „пазара“. За мен интересното е, когато 20-годишен подходи към нещо класическо, а 70-годишен  работи с новите технологии. Няма нищо лошо в това да се развиват нещата,
важното е да знаем от къде сме тръгнали, да имаме уважение към старото и да знаем как да използваме всичко заедно
- Ако имаш възможност да съставиш един годишен театрален репертоар, какво ще включиш в него? Какви са личните ти изкушения?
- Зависи от бюджета /усмихва се/. 
Преди репертоара бих направила режисьорска група. Винаги съм си мислила, че ще е много добре да има няколко режисьори на щат, например трима. След това си представям среща с тях и драмаурга на театъра. Накрая ми се иска да се стигне до това, да имам трима вдъхновени творци, които ще работят по нещо, за което ще горят, доволен драматург от това, че имаме силен и разнообразен репертоар. Това, което пък аз бих изискала от тях, е да обслужат със заглавията трупата.
Често се случва провинциалните артисти да партнират в малки роли на големите звезди, в което няма нищо лошо, ако е веднъж-дваж. Но когато това се превърне в тенденция, е направо пагубно за трупата. 
 - Не харесвам думата провинциален - мисля, че изразява или някакво чувство за превъзходство, или някакъв комплекс, но все пак как се прави театър извън столицата, извън големите сцени и многобройната публика?
- Трудно, както казах, ако не се промени системата на финансиране, направо невъзможно на моменти.
- Моля на финала да опишеш света - вашия личен, но и този, който виждаш около себе си, с десет думи. Кои са най-важните десет думи за теб?
- Семейство, Мир, Любов, Вяра, Търпение, Приятели, Удовлетворение, Споделяне, Изкуство - това са важните неща за мен.
А светът ми в момента е: Семейство - Работа, Любов - Работа, Приятели - Работа, Театърът - Работа, „Блок 14“ - Работа, Училище - Работа.
Но не се оплаквам, аз съм  щастлив човек да работя това, което обичам и изобщо да имам кого да обичам!