Иво Братанов е доцент по история на новобългарския книжовен език в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, доктор по български език. Той е индивидуален член на Съюза на учените в България. За читателите на в-к „Утро“ доц. И. Братанов изяснява произхода на думи, изрази и обичаи, чийто смисъл е известен на малцина от нашите съвременници.

Популярната елегия „Скрити вопли“ на Д. Дебелянов изтъква смирението като важна нравствена черта на лирическия човек. В предложената бележка ще представя някои наблюдения върху това качество на персонажа.
В творбата смирението е въведено преди всичко чрез олицетворената природна картина: „Да се завърнеш в бащината къща, / когато вечерта смирено гасне / и тихи пазви тиха нощ разгръща / да приласкае скръбни и нещастни.“ Дори и при най-повърхностния прочит на текста е очевидно, че природата тук не е фон на описваните събития, а е активен участник в тях: природната картина не е статична, а се променя. 
Лирическият човек се завръща в бащиния дом именно тогава, когато вечерта постепенно преминава в нощ. Пак по същото време той отхвърля от себе си и наследството, завещано от безутешните дни: „Катʼ бреме хвърлил черната умора, / що безутешни дни ти завещаха, / ти с плахи стъпки да събудиш в двора / пред гостенин очакван радост плаха.“
Поведението на героя и на природата в тази творба е успоредено. Когато вечерта гасне смирено, той влиза смирено в познатата стая; когато нощта разгръща тихи пазви, той шъпне тихи думи в тишината. Нека да бъде изтъкнат и фактът, че вечерта „гасне“, а героят „чезне“ в благата усмивка на майка си. Налице е смислова връзка също така между „пазви“-те на нощта и „стаята позната“, която е „последна [ … ] пристан и заслона“ на лирическия човек. Използваният похват се нарича смислов паралелизъм и той дава възможност от друг зрителен ъгъл да преценим и постъпките на лирическия човек.
Развитието на художествения смисъл логично води към идеята за смъртта: „аз дойдох да дочакам мирен заник, / че мойто слънце своя път измина...“ Тя е представена чрез метафора („мойто слънце своя път измина“) и така се свързва по подходящ начин с вечерната и с нощната природна картина.
Краят на живота в елегията е представен като пейзаж, а природата е олицетворена. Този подход е въведен в нашата лирика от П. П. Славейков в цикъла от миниатюри „Сън за щастие“. Очевидното влияние на Славейковия цикъл върху Дебеляновата елегия е лесно обяснимо: Д. Дебелянов е смятал П. П. Славейков за свой учител в поезията. Разбира се, тук нямаме предвид механично подражание от страна на по-младия поет, а именно творческо възприемане на един подход за изграждане на образа на героя.
Внушението за смирение в Дебеляновата творба се носи не само от зрителните, но и от слуховите впечатления. В елегията почти напълно отсъстват звукове: единствено лирическият човек повтаря „мамо, мамо…“, а в стаята „шъпне тихи думи в тишината“. Чрез използвания плеоназъм („да шъпнеш тихи думи“) и чрез еднокоренното повторение („тихи“ – „тишината“) в този стих се усилва именно внушението за тишина и спокойствие.
Както природната картина, така и лирическият човек в елегията са умиротворени. В елегията коренът мир се среща в следните думи: смирено („вечерта смирено гасне“), смирено („Смирено влязъл в стаята позната“), мирен („аз дойдох да дочакам мирен заник“). И така, смирено е угасването на вечерта; смирено е влизането на лирическия човек „в стаята позната“; лирическият герой желае „мирен заник“. Природата и лирическият човек са уравновесени по важност, а по този начин се постига и по-висш, подчиняващ ги резултат. 
Изложените по-горе наблюдения потвърждават следното становище на проф. Никола Георгиев: „Принципно казано, обстановката – била тя природна, градска, камерна – не е фон за преживяванията на лирическия герой, не е дори и негово средство. Двете равностойни съставки изграждат по-високо стоящ резултат, по-висшата цел на творбата. И това не е вече отделният лирически герой, а лирическият образ на човешкото.“ (Н. Георгиев. Анализ на лирическата творба. С., 1985, с. 34)

Иво БРАТАНОВ