В настоящите редове ще стане въпрос за една интересна и малко известна „Русенска сказка“ за Васил Левски, от чието рождение днес се навършват 186 години. Тя е свързана със стария войвода Панайот Хитов и е породила доста въпроси през годините...
Спомените си Панайот Хитов разказва на д-р Никола Бобчев, тогава директор на Русенската мъжка гимназия. Бобчев ги пише специално за литературно-музикалната вечеринка по случай 25-ата годишнината от смъртта на Левски през 1898 г. 
„Решихме - пише д-р Никола Бобчев - да поканим и русенския гражданин, стария войвода Панайот Хитов, да каже няколко думи на вечеринката за бившия си байрактар - Дякона Левски. Дядо Панайот охотно се съгласи, но после, не зная защо, раздума се и предпочете да предаде на мене като директор на гимназията и един от уредниците на вечерта това, що имаше да каже, а че аз да го прочета от негово име пред публиката. Така и стана.“
Минават години. Панайот Хитов умира в Русе на 22 февруари 1918 г. По повод на кончината му д-р Никола Бобчев се сеща за въпросните спомени, които е прочел през 1898 г. и ги подготвя за публикация в сп. „Развитие“. Те са отпечатани в  бр.2 на списанието от 15 март 1918 г. под заглавие „Спомени от дядо П. Хитов за Левски“. Още в началото Бобчев прави следното уточнение: „Сега, по случай преселването му (на П. Хитов) във вечността - на 22. II. 1918 год., - искам да платя една малка дан от почит към заслужилия на народната свобода - войвода, като обнародвам запазения у мене негов спомен за Васил Левски“. 
Всъщност „спомените“, представени на „Русенската сказка“, са кратък текст, в който 
вехтият войвода разказва къде, как и кой го е запознал с Левски
и как е станал изборът му за байрактар:
„Преди да стигне във Влашко Васил Иванов-Левски става учител в село Еникьой, Тулчанско. Зограф Цаньо Захариев от Трявна, който заедно с баща си работил иконопис в село Еникьол, му помага да се настани за учител в последното. Той го похвалил на училищните настоятели и Васил бива приет за учител. Това става през 1866 год., вероятно пролетта или към края на лятото, защото след като Васил става учител, зограф Цаньо Захариев е трябвало да се прибере в Трявна, тъй като дошла есен. Следователно Васил Иванов-Левски остава в Еникьой малко време, защото скоро получава съобщение от П. Хитов, че по препоръка на Раковски той трябва да стане знаменосец на четата, която подготвяли в Букурещ и която ще има задача да премине в Балкана да буди българския народ. За пръв път се запознах с Левски във Влашко, на мушията (чифликът) „Циганка“, близо до Букурещ, която държеше под наем Никола Балкански, сродник на Раковски. Последният също беше се спрял тук за поправка на разклатеното си здраве. Аз дойдох във Влашко от Сърбия по време на преврата (превратът е станал на 11. II. 1866 г.), предизвикан от свалянето на княз Куза, за да видя дали не ще може да се предприеме нещо и за наша полза. Като не можа да се сполучи в това, ние взехме да обмисляме с Раковски план за събиране на една чета, която да премине Дунава и да отиде да тършува в Балкана.
Като се събираше четата, Бойко Нешев (родом от Копривщица) уведоми за това Левски, който по онова време беше учител в добруджанското село Еникьой. Подир няколко дена той се отзова в мушията „Циганка“ и тук Раковски ме запозна с него. 
Пред нас стоеше момък на около 28 години, среден ръст, жив, пъргав, очи сини
„чекърести“, необикновено светливи, сух, жилав, руса коса, с малки мустаки.
Раковски се знаел с него от 1862 год., от времето на бомбардирането на Белград от турците, когато Раковски устройва там българска легия, и ми го препоръчва за байрактар на чета. Аз го одобрих и момчетата от четата - също.“
През годините най-добре темата за „Русенската сказка“ на Панайот Хитов е проучена и коментирана от Никола Кондарев: „За жалост - посочва той - в този спомен П. Хитов скрива някои неща за Левски, други предава съвсем погрешно, тъй като се знае, че отношенията между двамата, макар и да не са били лоши, все пак не може да се каже, че са били сърдечно-приятелски, топло-другарски... В едно писмо Филип Тотю дава да се разбере защо е това странно за мнозина отношение на П. Хитов към Левски, защо ни представя проявленията на Левски като съмнителни.
„Гордостта на Панайот - пише Филип Тотю - е тая, че той в Сърбия щеше да стреля Дякона, а днес Дякона доказа и старае се повече да докаже верността си, а сега Панайот не е достоен и царвуля му да обърне наопаки, защото горделиво крачи подир политиката на конференциите. Олеле мале, и той има очи да се нарича първостепенен български предводител. Сърдете се сърдете - светът го знае доколко той струва и Дякона.“
Щом в Белград П. Хитов в отношенията си с Левски стига до печална точка - мисъл за разстрел, никак не бива да ни учудва разказаният спомен на Н. Бобчев за действията на безстрашния и енергичен знаменосец. Едно малко сравнение между това, което П. Хитов разказва в този спомен и казаното от него в „Моето пътуване по Стара планина“ относно действията на Левски като знаменосец, 
показва колко съмнителна е цената на тези негови спомени
Например в този предаден от Н. Бобчев спомен на П. Хитов се казва: „...Аз го одобрих (за знаменосец) и момците от четата също. Но след 3-4 дена Раковски оттегли препоръката си и упорито настояваше да не поставяме за байрактар Дякона. Аз бях изненадан от това променение в мнението на Раковски и исках на узная причината, но той ми викаше: „Не бива и толкоз!“. Като му знаех нрава, буйността и болезнената нервозност, отстъпих, за да не се скараме, като си мислех, че отсетне, като тръгна с четата, аз ще си избера за байрактар когото си искам. Отсетне вече, като разправих тази работа на Левски, той ми обади, че Раковски ще да си е наумил, какво той - Левски - искал да го убива в Белград, та затуй, може би, се е отметнал от препоръката си и не е искал да се поверява на него толкова почетна длъжност - байрактар“.
Всъщност, Панайот Хитов в спомена си за Левски пред Бобчев представя доста твърдения, но не трябва да забравяме, че те са възобновени с толкова отдалечена дата от самата случка - Левски бива избран за байрактар през 1867 год., а Хитов оставя спомена си през 1898 г. 
Това има предвид и Никола Кондарев, който анализира твърденията Хитов, като поставя още много интересни въпроси: „Нека видим, навсякъде ли П. Хитов поддържа същото за Левски? Нека проверим неговите твърдения и неговата последователност. Нека видим какво говори той другаде за Левски. 
За жалост, там той поддържа съвсем други неща
Чуйте: „Покойният Раковски ми препоръча Дякона, когото знае, че бил при него доброволец, и ми предложи, че трябва да го отредим за байрактар, но което, по моето мнение, не можеше да бъде. Прочее, аз имах дядо Жельо, когото бях вече наредил да ми бъде помагач, и затова приех Дякона да бъде байрактар при мене - защото не беше практичен, за да може да му се повери чета да я предвожда“.
В по-горе цитирания спомен, отпечатан от Н. Бобчев, както видяхме, П. Хитов говори, че той и момчетата одобряват Левски за знаменосец, а в тези си бележки за Левски пише, че този последният не бил практичен за чета, а за байрактар, по негово мнение, не може, но Раковски го препоръчва и пр. Без съмнение, тук имаме работа с едно грубо противоречие, с едно недомислие, а не истината за назначаването на Левски за знаменосец. И друго - в разказания на Н. Бобчев спомен П. Хитов казва, че Раковски препоръчва Левски за знаменосец, а после същият този Раковски казал - не бива и толкоз. Подобно колебание в дейността на Раковски няма - той или одобрява, или не. Това е Раковски, твърд в своите решения и в своята дейност. 
Нещо повече, П. Хитов пише, че когато наумил на Левски за това отношение на Раковски към него, то Апостолът бил казал, че Раковски ще да си е припомнил за това, какво Левски искал да го убива в Белград. Всъщност и тук 
Панайот Хитов иска да извини себе си пред историята
загдето е искал да разстреля Левски в Белград, за което свидетелствува Ф. Тотю.
Ето защо това мятане на П. Хитов между различни варианти на една и също история са плод на гузно отношение на П. Хитов как да се оправдае, загдето е имал такова отношение към Левски и към дейността му във Вътрешната революционна организация.
Всъщност, надеждни ли са спомените на Панайот Хитов? Кондарев уточнява: „По-нататъшните спомени на П. Хитов не могат да ни ползуват, тъй като те са противоречиви и мъгляви. Факт е обаче, че Дяконът става знаменосец по препоръката на Раковски, и фактът е, че преди още да постъпи в четата на Панайот Хитов, пише едно приятелско и сърдечно писмо до Раковски, което показва какво е било отношението му към последния. „Господине Раковски, днес ида да Ви поздравя от страна на отец Натанаила (войвода Панайот Хитов), който ми даде власт да Ви напиша туй писъмце... Най-вече Ви моля да му явите заради търговията как отива днес и как ще бъде занапред. Като не ми остава време да Ви пиша по пространно, оставам Ваш най-искрен - Д.И. Левски.“ 
В това писмо Дяконът за пръв път се подписва с псевдонима Левски
следователно опровергава разпространената от Ст. Заимов мълва, какво в Белград през 1867 год. Дяконът прескочил голям ров, Каравелов казал „Скочи като същински лъв“, а Раковски подел това име. Всъщност, както това разкри историкът Д. Т. Страшимиров, по това време, когато Левски е бил в Легията през 1867 год., Раковски е бил на смъртно легло във Влашко или е бил вече умрял. 
Не е възможна подобна случка през 1862 год., тъй като през тази година Каравелов не е бил в Сърбия. Ясно е, че кой и кога е кръстил Дякона с името Левски  остава неизвестно. Най-вероятно Раковски е авторът на псевдонима Левски, най-вероятно това е станало през 1862 год., когато Апостолът се бори срещу турците при Белградската крепост смело, катери се по стените на крепостта като лъв. Това е най-вероятното, защото Левски още там се е проявил смело, енергично, за да може да предизвика възхищение и доверие в Раковски, който не го забравя и четири години по-късно. Благодарение на това, изборът за знаменосец в четата на Панайот Хитов през 1867 год. пада върху Левски. Това не е един обикновен, нито пък случаен избор.
Относно избора на Левски за знаменосец Никола Кондарев уточнява: „Нещо повече, за знаменосец трябвало да бъде доставен смел и пъргав деец, какъвто е бил Левски, за какъвто безспорно го знае Раковски. И още едно обстоятелство говори в полза на това предложение, а именно: Дяконът за пръв път се подписва с името „Левски“ в писмо, отправено до Раковски. Това показва, че последният е разбирал значението на този подпис и е знаел кой е и кой се крие под Това име. Наистина, да се вгледаме в подписа - „Д. И. Левски“. Ако Дяконът се обади с този подпис до друго лице, то той едва ли би се досетил кой е този Д. И., но с добавеното „Левски“ към тези инициали Раковски не може да не разбере кой му пише и откъде идва писмото.
И в своя автобиографичен разказ Левски споделя, че още докато е бил в Стара планина, когато отишъл към Карлово и се завръща от там, четниците му казвали: „Добре дошел, Левски, наш байрактар...“. Следователно, както в писмото си до Раковски сложил подпис „Д. И. Левски“, което има дата ноември 1866 год., така и в автобиографичния си разказ поменава за псевдонима Левски, който се отнася за дейност преди да отиде в Сърбия през 1867 год., говори, че кръщаването му с този псевдоним е станало много по-рано. Обаче неговият псевдоним се налага по-късно и много по-късно добива пълна и изключителна гражданственост.
    В Анализа на Кондарев следва коментар около прозвището Левски: „Да се нарече Дяконът сам Левски, да се оприличи сам на лъв, това е малко вероятно, защото неговата изключителна скромност, каквато я познаваме, не би му позволила да се сравнява със силата на лъва. Най-вероятното е, че друг му е кръстникът и сигурно, както видяхме по-горе, това е Раковски“.
Следва заключението: „Налагаше се да изясним този въпрос, защото някои показаха пълно неразбиране по него и направиха лекомислени заключения. Все пак, решителността, с която Левски се отзовава във Влашко на поканата за знаменосец, показва, че той става учител, само за да може по-лесно да се предвижи към целта и по-леко да установи алиби. Той не е вече религиозен послушник, който мечтае да следва в Русия, а основно преобразен деятел, който мечтае за свободата на народа и е готов да мре за нея... Той е жаден за големи подвизи, за велики народни дела. Такъв деец и като знаменосец не може да бъде лош, напротив, знаменит е. 
И макар П. Хитов да икономисва истината, все пак, той казва нещо, което говори ярко
а това, което е бил Левски като знаменосец. „Знаменосецът - ми пише Панайот Хитов - Дякон Левски на сън беше лек като заяк. От най-малък шум рипваше и се улавяше за оръжието. По скалите и по планинските върхове той се катереше като дива коза. Деретата като сърна прескачаше. В боя той бе пъргав и решителен като лъв“. 
За тези хайдушко-четнически подвизи той си спомня с радост и гордост в своя автобиографичен разказ, където в стихотворна форма разказва за своите скитания из Сърбия и Влашко, за скитанията си из Стара планина и за проявената от четниците обич към него. „Посрещна ме стража - един наш другар: „Добре дошел и - рече, - Левски, наш байрактар! „Ето и дружина с Панайот войвода, всички се радват и „добре дошел“ ми казват.“а
    В заключение ще обобщим, че въпреки дистанцията на времето виждаме как една незначителна на вид  косвена връзка на споменаването на името на Апостола в нашия град предизвиква сериозни и интересни дискусии, някои от които все още очакват изясняването си от нашата историография.

Стоян СТОЯНОВ-КОМИТСКИ