Спектакълът на Елена Панайотова „Шахнаме: Сказание за Зал“ по едноименния пресийски епос на Фирдоуси пристига в Русе на 29 май, понеделник, ще се играе на сцената на Доходното здание. С награди Аскеер `22 и Икар `22 за авторска музика на Никола Иванов-Ом, номинация за Аскеер `22 за костюми на Юлиян Табаков, номинация от Столична община `21 за режисура на Елена Панайотова, постановката е една от най-популярните частни театрални явления през последните две години в България. Представена на гала откриването на 40 Международен Театрален Фестивал „Фаджр“ в Техеран 2022.

С Елена Панайотова се познаваме отпреди 20 години, когато пристига за пръв път в Русе, за да постави една от трите пиеси на Елиас Канети - „Предопределените“. Във времето ни свързват мечти и дръзновения, които отдавна са изтрили формата „Вие“ в общуването, заради което си позволявам да предложа разговора ни в автентичния му вид на уважаемата аудитория на „Утро“.

- Добре дошла в Русе отново, Елена. Водиш ни „Сказание за Зал“. Как се поставя на сцена персийски епос? 
- Много трудно. Но с добър екип артисти е добре. „Шахнаме“ означава „Книга на царете“. Това е епос, който е десет пъти по-голям от „Илиада“ и „Одисея“ взети заедно... Не знам дали можете да си представите. Фирдоуси го е писал 30 години. Този епос спасява езика на персийската цивилизация.
Във времето на пандемия, когато имаше годишнина на Фирдоуси и на „Шахнаме“, не можеше да се пътува физически, моята душа не издържа и предприехме това пътуване чрез театъра, в тази много далечна култура, по следите на прабългарите, които са минавали някъде там из тези земи... 
Пътешествието се оказа невероятно, защото древните текстове съдържат много от знанието, което притежаваме сега. Когато пратих текста на Велислав Павлов - той беше първият ми актьор - голямата звезда, най-важната ми роля, той ми се обади и каза: Това е много интересно, много актуално и политическо даже... Реакцията му бе много впечатляваща, защото това е една любовна история от древността, нещо като Ромео и Жулиета, но с хепиенд.
Сюжетите ги има много, много преди да се появят в Средновековието.
Говорим за едно почти митологично древно време
в което един персийски принц минава през разни перипетии, в крайна сметка се влюбва в индийска принцеса, което е абсолютно нечувано, политически некоректно, и страните се изправят пред война. И този конфликт трябва да бъде овладян. Накрая има хепиенд. Изключително впечатляващо е колко са напредничави тези хора в древното време. Има два женски образа, които са много съвременни, те са жени, които водят, решават конфликти... Говорим за доислямската история на Иран - Персия, няма нищо общо с Иран в днешно време... 
- Откъде този интерес към епосите? Поставяла си Гилгамеш по едноименния шумерски епос преди няколко години?
- Епосите са магично нещо. Иранците например не ценят Гилгамеш толкова, колкото Шахнаме. „Шахнаме“ играхме в Техеран на най-големия им фестивал - те ни поканиха и ни селектираха.
Епосите ме привличат, защото аз винаги съм по следите на нещо, което са ни оставили древните, знаците, които са ни оставили те, важните непреходни неща... В този дигитален, фрагментарен свят, в който живеем, става все по-трудно: ценностите се разпадат, общуването е адски фрагментарно... А там има актуални решения на съвременни проблеми. Там някъде назад. Забравени неща.
А в случая персийската поезия, персийската култура носи страхотно 
много мъдрост, когато говорим за любов, за смисъл на живота, за човечност
- това са много изчезнали понятия, никой съвременен драматург не пише за това.
- През какъв език минахте, за да стигнете до „Шахнаме“? 
- В България има един превод - на Йордан Милев. (С. изд. Народна култура, 1977 - б.а.) Арабистите не го долюбват, защото той не е владеел арабски език, но благодарение на него имаме достъп до няколко литератури, които идват през руски. Той представя Фирдоуси - персийският Шекспир. Текстът пречиства, тази поезия оживява на сцената. Като започнахме репетициите, още бяхме точно след пандемията - гледаме се подозрително, мълчим... Само след една седмица общуване с текста, ние се променихме, изправихме се, вдъхновихме се. 
Хубаво е да знаем, че и ние сме имали такава традиция на разказвачи на истории - в Иран това се нарича нагали. 
Много ми напомня на нашите истории на разказвачите, които са обикаляли и са разказвали истории, най-често с музика
с музикален инструмент - гусла... Това е една традиция отпреди да се появи театърът с неговата пищност, което е най-естественото нещо. Ние сме животни, които разказват истории, нали така?
Разказването на истории е същностно важно, и то на смислени истории. Мисля, че приказките, историите, митовете - те са застрашени да бъдат забравени. Вярвам, че е изключително важно да се връщаме там, където древните са ни оставили изключително важни следи за нещо, което е много по-космогонно, много повече от нас самите...
- И в българския фолклор е така - и с песните, и с епосите.
- Да, така е, българският фолклорен епос тепърва ще го откривам, живот и здраве.
- Спомена, че гостувахте в Техеран с този спектакъл. Как публиката там ви възприема - все пак става дума за различни светове? 
- Много е различно, наистина. Те ни възприеха веднага като техни. Първо, кастингът беше такъв - моите прекрасни различни актьори - те всичките приличат на иранци - или иранците приличат на българи... За Ралица Стоянова, която играе Принцесата - бяхме на аудиенция при министъра на културата и той каза: ама тя, принцесата, си е наша.
Виж, там е ислямски социализъм - забранени са танците, забранени са много неща... Нас ни поканиха, но ми 
изпратиха списък с това какво трябва да променям, после трябваше да мина три комисии, преди самият спектакъл да излезе на сцена
Всички жени трябваше да са покрити с кърпи, мъж не можеше да докосва жена, на сцената не можеше да има жест на директно докосване... При тях няма никаква притчовост, никаква приказност на сцената. Имат някакви леки социални проблеми, решават ги, но магията на театъра на практика го няма.
Нашият спектакъл, който носи магията на театъра, на древния сакрален театър, за тях беше истинско предизвикателство. Идваха и ме питаха: ама ти откъде познаваш нашите ритуали? Аз не ги познавам, но интуитивно - понеже това е все пак някакъв ритуално-притчов театър, приказен, те го разпознават като нещо свое. Защото те самите са свързани с ритуалите, това им говори, общува с тях отвъд езика. 
- От Техеран да се завърнем в България. Русе е един от градовете, в които разказвате тази вълшебна история. Николай Иванов-Ом ще бъде ли на сцената?
- Русе е третото ни гостуване в България
Николай Иванов не е на сцената, Марина Великова е на сцената. Николай и Марина са основателите на група „Ом“, Николай взе всички възможни награди за театрална музика за този спектакъл! Марина свири на поне десет различни инструмента - и класически, и източни. Тя се научи специално да свири на ирански традиционен инструмент - дав, ударен инструмент. Надявам се да бъде интересно. Самият Николай, надявам се, ще бъде сред публиката и ще се появи за поклона, но няма да е на сцената. Изпълнението на живо на музика по време на театрално представление е нетипично - и това принадлежи на старите ритуали и начини на разказване на истории. За нас беше много важно да имаме жив музикант, както имаме и разказвач. Само че имаме и актьори, които изиграват разказваните истории. 
Много необикновен, непознат, необичаен е начинът на разказване - като приказка за възрастни 
- Попитах за Николай Иванов, защото в широките контексти на културата и на случването на живота аз лично ще се чувствам прекрасно от факта, че вътре в залата на Доходното здание ще преживяваме „Сказание за Зал“, ще звучи музиката му в твоя спектакъл, а отвън - само на няколко метра отстрани, е фасадата на една от сградите на Русе, които той е реставрирал и им дава живот и светлина. 
- Да, Николай е напълно свързан с този град! Музиката му е изключително красива! Подобно на реставраторската му работа тя, музиката, реставрира късчета от миналото. Музиката му комбинира арабски, турски, български, персийски, индийски мотиви, много интересно преплетени, които никой друг не може да направи!

Много са русенските ни връзки всъщност
Мисля, че Ралица Стоянова също е от Русе - главната ни актриса. С русенска кръв е и Юлиян Табаков - синът на маестро Емил Табаков, един гениален художник! Той също имаше номинации за Аскеер за костюмите си. Неговите костюми са изключителни! В Техеран непрекъснато ни питаха откъде са тези костюми, къде ги намерихме - не можеха да разберат, че ние сме ги създали! Някой е направил дизайн, ние сме ги направили. Хем не е възстановка, а е толкова автентично - това са костюмите на Юлиян. Някои сме купували платове от Индия, обикаляли сме цяла Азия... Има много автентичност в спектакъла - от музиката на Николай Иванов, през всяка материя от костюмите, които са преплетени с български носии, за да бъдат създадени - няма нищо изкуствено... както и в самия спектакъл.
- Водим този разговор в Екомузея в Русе, защото е прекрасно място за вземане и даване на интервюта. Чакаме Роси Миновска-Деведжиева да те разходи из нейната изложба, експонирана тук за последен ден. За тази русенска връзка те питам сега?
- Много, много съм развълнувана! Не съм виждала Роси, откакто се върнахме от Кения и проекта ни за работа с деца и младежи чрез театър приключи в Африка.. И тя, и Илия Деведжиев са ми много скъпи на сърцето хора и партньори в живота, в проектите, в това, което се случваше по линия на приложен театър и театър чрез образование. 
Да, всъщност имам много силни русенски връзки, като се замисля
Пък и с теб, с Николай (Ненов, директор на русенския музей - б.а.)... Хора, с които в годините сме мечтали да променяме света, и наистина сме го променили. И това е много вдъхновяващо! Защото, независимо че се виждаме на няколко години веднъж, знаеш, че имаш съмишленици. И това е много важно.
- Ако се безпокоиш, че публиката може да пропусне нещо важно в спектакъла „Шахнаме“, би ли дала някакъв ключ, някаква подсказка? Много да би искала публиката да види нещо, но да се безпокоиш, че е възможно тя да не го забележи?
- Знаеш ли, това е спектакъл от едно много древно време, в което различието се е смятало за зло. Героите минават през различни перипетии, през едно проумяване, че различието не е страшно. Бащата на Принца разбира, че различието е ценно, че то не е зло. То е просто друга проява на човешкия дух. То не е нещо, което трябва да бъде заклеймено. И само любовта е тази, която успява да преодолее културни граници. Любовта във всичките й измерения: бащинската любов към сина, любовта на младия мъж към жената и обратно, единствено любовта се справя в този хаотичен свят, в който ние сме изтъкани от страхове, ужасени, че различието ни заплашва.
Може би това е кодът: Любовта и Красотата. Спокойствието, че чрез Любов, че не с меч, а с ум се побеждава
- Страхът от различните, от другите, е много актуален и днес - особено тук, в тази страна... 
- Да. Мисля, че за България това е много важно. Откакто съм се върнала в България, ми се струва, че това е много важно - да се избавим от този страх от другите и различните. Затова се увличам от мултикултурни проекти. Струва ми се много важно да се проумее, че Другият - това си ти. Че в това няма нищо страшно, няма разлика. 
- Елена, Изток или Запад в изкуството? Преподавала си в Утрехт, на Запад, работила си и си преподавала в Африка на Изток. Изток или Запад в изкуството? 
- Изток. Преподавала съм, да - и на Изток, и на Запад. И в Коста Рика, която не знам как да подредя в тази ос. Западът ми беше много интересен, като бях млад режисьор много ме привличаше. Специализирала съм в Дания при Еуженио Барба. Но самият той пък беше вдъхновен от Източния театър. Някак си още като млад режисьор отидох на Запад, 
трябваше да стигна до най-далечната западна точка в Дания, за да разбера, че трябва да се обърна на Изток
И тогава започна моят голям интерес към различните театрални езици, към театралната антропология, към този източен театър, който много ме впечатлява в Япония, в Китай, в Бали, в Индия... Отново култури и послания, които съществуват векове наред, които се предават от поколение на поколение. За мен това винаги е много впечатляващо. Каква е причината едно послание да се предава през поколенията, да живее стотици години, да продължи да живее след теб? Това е изключително интересен феномен! Нещо се предава в духа. А тези традиции идват от Изтока. Западът е млад. Западът създава нови традиции, измисля... Колкото ние се вдъхновяваме и възхищаваме от Запада, Изтокът е възхитителен с това, че предава послания през времето. Ето - и ние с теб сме микс, нито чист Изток, нито Запад. Баланс има. Човек трябва да балансира в себе си различните изтоци и запади.
- Аз лично силно вярвам, че ние тук всъщност сме средиземноморска култура - защото пием вино, ядем маслини, ползваме зехтин, гледаме лавандула... Древни сме. Но това е един друг разговор. Знаеш ли, че се навършват точно 20 години, откакто постави на русенска сцена „Предопределените“ на Елиас Канети? 
- Беше през 2003, вярно! 
Сега видях Доходното здание - не го бях виждала буквално оттогава
Знаеш ли, най-хубавото, което ми се случи за „Предопределените“, беше скоро. Отидох при сегашния директор на Младежкия театър Михаил Байков да си говорим за някакъв ангажимент. Той бил от Русе. И аз казвам: Дай това заглавие или онова заглавие, а той ми отвръща: Знаеш ли, когато бях ученик, ти беше поставила „Предопределените“ в Русенския театър. Аз съм го гледал десет пъти! Така каза! 
Всъщност режисьорът няма представа как живеят спектаклите му - той засява семена и тръгва! А те поникват, растат или умират. Но ти не знаеш как живеят. И когато срещнеш някой, който ти казва, че десет пъти е гледал спектакъла ти - това е страхотно. Тогава бяхме много вдъхновени... Правех спектакъла под въздействието на филма „Матрицата“, четях непрекъснато Канети, оттогава мечтая да го поставя втори път... Може и да успеем сега.
20 години по-късно се връщам в Русе с нещо също толкова значимо и дълбоко според мен. Голямо вълнение е да се завърна тук! 
Каре долу дясно след основния текст: 
„Шахнаме: Сказание за Зал“
Превод: Йордан Милев
Режисьор и сценична версия: Елена Панайотова
Композитор: Николай Иванов (група „ОМ“)
Художник: Юлиян Табаков
Хореограф: Росен Михайлов
Музика на живо: Марина Великова (група „ОМ“)
Участват: Добрин Досев, Велислав Павлов, Севар Иванов, Жана Рашева, Васил Ряхов, Ралица Стоянова, Росен Михайлов и студенти по актьорско майсторство от НБУ. 
Спектакълът е реализиран с помощта на Министерство на културата, Столична община, Индологическа фондация „Изток-Запад“, Фонд за стратегическо развитие към НБУ, фондация „Етюд“ и се разпространява с подкрепата на НФ „Култура“ по Програмата за възстановяване и развитие на частни културни организации.