„Домът на плаката е навън. Плакатите са облеклото на един град. И тяхното послание е много важно“. Това каза пред БТА унгарският плакатист Петер Поч, чиято изложба „Социални плакати“ беше открита в Националната художествена академия (НХА).
Събитието е част от проекта „Лице в лице“, в рамките на който е и експозицията му „Плакати за културни събития“ в Бургас. В България Петер Поч ще участва и в научно-приложна конференция „Психология и изкуство“, която е организирана от катедрата „Психология на изкуството, художествено образование и общоакадемични дисциплини“ към НХА.
Пред БТА плакатистът каза, че плакатът винаги трябва да изпраща послания, независимо дали те ще са културни или политически. „Новото поколение графични дизайнери използва главно компютри. Това не е лошо средство. Компютърът е средство като четката и молива. Но тези графични дизайнери правят плакатите по-декоративни – да са красиви за очите, но да нямат послание и идея“, каза той. 
Плакатистът допълни, че винаги е държал да изразява своите позиции, но се мисли, че всички трябва да бъдат като него. По думите му въпросът за заявяване на позиция по социални и политически теми не стои пред всички артисти. „Музикантите, например, не изразяват толкова често политически позиции. Ако една балерина направи нещо в тази посока, също, би било трудно да се разбере политическото послание“, коментира Поч.
Пред БТА унгарският дизайнер говори още за темите, които избягва да засяга в изкуството си, за цензурата, свързана с творбите му, както и за връзката между България и Унгария в сферата на плакатното изкуство.
Господин Поч, защо е важно един артист да заявява позицията си по социални и политически проблеми?
- Този въпрос е важен, защото той не стои пред всички артисти. Музикантите например не изразяват толкова често политически позиции. Ако една балерина направи нещо в тази посока, също би било трудно да се разбере политическото послание. Театърът се справя по-добре, защото посланията са директни. За художниците също не е лесно, защото те не са толкова активни и не им е толкова лесно, колкото на графичните дизайнери.
За дизайнерите на плакати е много важно, когато дойде времето и те имат тази потребност, да направят това, което трябва. Ние сме различни хора, за щастие. Аз, например, винаги държа да изразявам позицията си и не се спирам. Ето, например, тук, в София, две момчета се опитаха да счупят едно дърво и аз изкрещях на английски: „Хей, какво правите“ и те спряха. Така че това е начин на живот. Не мисля, че всички трябва да бъдат като мен. Аз не съм идол. Но когато гледам назад, виждам, че винаги съм бил такъв. Винаги съм държал на истината, на независимостта и когато съм казвал нещо, то е идвало от сърцето ми.
В началото, когато правих плакати за култура – за театър, за музика и различни фестивали, беше много лесно. Сега обаче ситуацията постоянно се влошава. В момента няма пари за здравеопазване, за образование. И медиите изпращат погрешни, фалшиви, глупави послания към хората. Икономиката върви надолу. Имаме много проблеми, включително войната, и аз не съм човек, който си затваря очите и ушите.
Има ли теми, които избягвате да засягате в изкуството си? 
- Да. Не ме интересуват хората, които са постоянно в медиите, по телевизията. Друга тема, която никога не докосвам, е религията. И никога не се меся в личния живот на хората. Това е недопустимо според мен. Но нещата, които имат наистина голямо влияние върху хората, върху държавата, това е важно.
Били ли са цензурирани или забранявани Ваши произведения заради посланията, които носят?
- Да, направих още по времето на комунизма плакат за известния филмов режисьор Шандор Пал – лице с унгарското знаме, където устата представляваше голяма дупка. Това беше първият забранен плакат. Друг такъв плакат е озаглавен „Doesn’t rubbish hurt you eyes“ („Боклукът не наранява ли очите ви“ – б.а.). Той представлява игра на думи, тъй като на унгарски думите за очи и боклук са сходни. И всъщност в целия този боклук е смачкан вестник, на който пише „Свободна демокрация“. Тогава ми казаха, че трябва нещо да направя с този плакат, че не може така. Покрих тази част от плаката с боя, но надписът отново прозираше. Направих и един плакат за Трансилвания, който беше изложен в Унгария, а след това на границата с Румъния ми казаха: „Господин Поч, трябва да се върнете, не може да влезете в Румъния“.
Не трябва да забравяме обаче, че в момента системата е по-усложнена.
Защо?
- Не знам. В момента политиците се опитват да запазят богатството си, а по време на комунизма всички бяха бедни. Близо един милиард форинта отиват в джобовете на политиците сега. По време на комунизма, на социализма, нещата бяха по-лесни, защото ако правех нещо, което не им харесваше – плакат, например, те просто не го отпечатваха и не плащаха за него. И това беше всичко. А не наказваха, например, съпругата ми, както сега. Когато има проблем, трябва да застанат на четири очи с мен, а не да гонят съпругата ми от работа. Това е много рафинирана система.
Имате ли наблюдения върху плакатното изкуство в България?
- Да, печелил съм награда в Габрово, бях в журито Международното триенале на сценичния плакат преди десет години и имам контакт с много дизайнери от България.
Всички твърдят, че най-богата е полската история на плаката. Но смятам, че това важи и за Централна Европа, и за Балканите. България граничи с Румъния, Румъния – с Унгария. И всъщност тези страни много си влияят и например ритмите във фолклорната музика на тези държави си приличат. 
Това важи и за плакатното изкуство, тъй като културният бекграунд е същият. Плакатите са интелектуални, понякога не много реалистични, символични. Мисля, че ние от Централна Европа и Балканите сме от една група. Много по-различни са френските, скандинавските плакатисти.
Кои са актуалните тенденции в сферата на плаката днес?
- Плакатът трябва да изпраща послания. Няма значение дали те ще са културни или политически. Новото поколение графични дизайнери използва главно компютри. Това не е лошо средство. Компютърът е средство като четката и молива. Но тези графични дизайнери правят плакатите по-декоративни – да са красиви за очите, но да нямат послание и идея. Правят ги с много хубави цветове, с ефекти, интересна типография. Но нямат послание. Не става ясно какво искат да кажат. И това не е добър път за развитие.
Къде е домът на плаката – в градската среда или в галериите?
- Домът на плаката е навън. Плакатите са облеклото на един град. И тяхното послание е много важно.
Петер Поч е роден на 14 септември 1950 г. в Печ, Унгария. Дипломира се през 1971 г. като дизайнер на златни и сребърни изделия. От следващата година работи като графичен дизайнер, създавайки предимно културни и някои комерсиални плакати. След политическите промени, от 80-те години на XX век до днес, е автор на множество политически плакати.
Като свои духовни учители определя Хенрик Томашевски, Валдемар Швежи и Дьорд Конечни. През 1991 г. създава собствено ателие, а през 1997 г. получава унгарската награда за изкуство „Михали Мункачи“. Единадесет години по-късно основава Унгарската асоциация за самотата на плаката.
Поч е организирал повече от 50 самостоятелни изложби. Носител е на над 35 международни и унгарски награди и изнася лекции по цял свят. Редовно участва в триеналето в София и е един от членовете на международното му жури.