Един млад мъж, заможен, отскоро задомен, преди близо век и половина избира не лекия път на охолството, а друг, трънлив - и водещ към личната му Голгота. В името на свободата на родината си. Това е добре известният в родното Севлиево, но малко познат в другите краища на страната Йонко Карагьозов, от чието рождение днес се навършват 172 години. Предлагаме ви очерка за него на Ивета Миленова от Историческия музей в Севлиево, публикуван в местния вестник „Росица“ и на сайта му www.rositza.com. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Йонко Христов Карагьозов е роден на 10 февруари 1851 година в Севлиево, в семейството на заможен занаятчия и търговец. Завършил Хаджистояновото училище. Любим учител и възпитател по родолюбие му бил свещеник Марин Софрониев.
Младият патриот е привлечен от д-р Стойчо Христов - другар на Левски, Каравелов и Ботев от Влашко, в основания от Апостола през 1870 година революционен комитет в Севлиево.
През 1874 година Йонко вече е заможен майстор и търговец на сапун и свещи, както и дребен добитък. Притежавал собствен дюкян и се оженил за младата и хубава Цонка Балъкчиева.
Карагьозов е 
сред дейците, възобновили работата на комитета през 1875 година и е избран за деловодител
В балканските села Гъбене, Батошево, Кръвеник, Ново село и махалите основната подготовка за бунта извършвали Стефан Пешев и Йонко Карагьозов, понеже те като търговци имали разрешение да пътуват свободно. Комитетските пари не били достатъчни и Йонко Карагьозов добавял всичките си приходи от търговията.
След арестуването на Пешев на 29 април 1876 година в Севлиево, Йонко успял да се измъкне от блокадата на града и се добрал до Кръвеник. На 1 май Фильо Радев, Йонко Карагьозов и Дончо Фесчиев решили незабавно да бъде свикано общоселско събрание. На старото хайдушко сборище връх Бабан, след прочувствената реч на дядо Фильо въстанието било обявено.
Избрано било ръководство с воевода Фильо Радев и помощници синът му Христо, Йонко Карагьозов, Дончо Фесчиев и Георги Константинов. Въстаническата войска, организирана в групи, се отправя към Граднишкия боаз. 
На 2 май оттам бил даден първият изстрел по турци йошурджии, които разнесли вестта за бунта
в планинските села. На следващия ден, заедно с пристигналите на помощ новоселци, защитниците на Граднишкия боаз били повече от 300 души. Успешно било отблъснато първото нападение на огромна башибозушка орда. В Ново село още на 2-ри май комитетските дейци свикали верните на делото мъже в местността Божешкото, където се събрали около 250 души. Дребният на ръст, мургав и с черни като въглен блестящи очи, възслабичък, Карагьозов бил избран за войвода в Ново село и се проявил като истински предводител.
На 3-ти май, докато едната група новоселци се сражавали заедно с кръвеничани, други начело с Йонко Карагьозов усилено укрепвали позициите си в Дебневския боаз. В следващите дни броят на бойците достигнал 500 души. На 4-ти май се провело първото сражение. Дадени били и първите жертви. Пристигането на Дюстабановата чета на 5-ти май въодушевило новоселци, които в първия момент помислили, че „московците идат“.
Но... Батошево паднало първо. Селото било разграбено. Последвал го Кръвеник. След ожесточен бой противникът взел превес и войводата Фильо Радев 
освободил въстаниците от клетвата, за да им даде възможност да защитят най-близките си
Севлиевският затвор се препълнил с арестувани въстаници. Йонко Карагьозов се добрал до с. Каябаш (днес Здравковец), но бил предаден и заловен от турците. Озовава се в ареста и понася мъченията заедно с другаря си Стефан Пешев. Двамата споделят една и съща злочестата съдба и на 25 юни 1876 година увисват на бесилото.
Свидетел на последните часове от живота на двамата приятели се оказал Захарий Стоянов
който си спомня в своите „Записки по българските въстания“: „...Йонко Карагьозов, сбутано и грозно момче, но с идеална душа и с благородно сърце, пак агитатор за въстание, за право и за свобода... Те /със Стефан Пешев - б.р./... По едно време зачуха се женски гласове вън до прозорците, които изреваха в един глас и се прилепиха на прозореца. Те бяха майки, сестри, жени или други роднини на Пешева и Карагьозова, това не можа да определя, плачеха и нареждаха сиромашките, сърцето да се разкъса на човека... И двете жертви насочиха своите вързани ръце, по които се налепиха изведнъж по няколко разтреперени пръсти! Тая сцена никога няма се изглади от моето впечатление, помня я и гледам я като днес“.