Габриела Миту-Булъряну е румънка, но във вените ѝ тече и българска кръв. “Принадлежа на българската общност от Чокля. Корените ми са и в Попещ, защото прабаба ми е от Попещ Леордени. Идвам от смесено семейство. Аз съм румънка по майчина линия и българка по баща. Чувствам се силно свързана с това”, споделя тя за БТА. 
Любопитството и желанието да научи повече за миналото и за една от българските общности в Румъния я подтикват да търси и разказва приказки чрез нишки и тъкани. Много пъти посещава и България, за да изследва “местата с произход”, както тя самата ги нарича - там, откъдето идват прадедите й: Белене, Свищов и Трънчевица. “Интересуваше ме Трънчевица, защото прадядо се казвал Трънчовяну - буквално преведено “дошъл от Трънчевица”, обяснява Габи.  
На 24 януари (вторник) тя отново ще посети България и по-специално Националния етнографски музей в София, за да представи своята книга, посветена на народните носии на българите в Румъния. В 170 страници Габриела е събрала информация и снимки за традиционното облекло на три големи български общности - павликяните от Букурещ (Чопля и Попещ Леордени), банатските българи (Стар Бишнов, Винга) и българите католици от Северна България.
Следва интервюто, което Габриела Миту-Буларяну даде специално за БТА в пресклуба на БТА в Букурещ.
Коя си ти, Габи? Представи се. 
Аз съм Габриела Митра-Булъряну. Член съм на българската общност от Чокля. Корените ми са и в Попещ, защото прабаба ми е от Попещ Леордени. Вълнувам се от всичко, свързано с нашата общност, но най-вече елементи от облеклото. С годините любопитството ми се увеличаваше. Слушах с интерес разказите на старите хора. Но исках да знам повече. Написах статия за традиционното облекло. Друг член на нашата общност - Мариус Оанца, непрекъснато ме подканваше да събера всичко в една книга, защото книгата се пази много време и е добър повод да покажем на света кои сме и какви красоти се съхнаняват в общността ни. Така написах  „Традиционно облекло от Чопля и Попещ Леордени”, която ще представя в София.
Какви са хората в Чопля и Попещ? С какво се занимават?
И тези в Чопля, и тези в Попещ са много работливи. На първо място те са посветени на работата в градината, на отглеждането на зеленчуци. Някога именно те са зареждали големите пазари в Букурещ. Практикували са и други занаяти - монтирали са улични павета, занимавали са се с животновъдство. 
Попещ е в покрайнините на Букурещ. Така е бил и Чопля до 1950 г., когато става квартал на Букурещ. След 1980 г. къщите в Чопля са съборени от комунистическия режим, за да се направи място за блоково строителство и единственото, което остава са църквата, гробището и две-три улици.
А носят ли типични български имена?
Разбира се, семейните имена се запазват с български компонент. Банчу, Гунчу, Иван са често срещани. Моят дядо се е казвал Иван. Все още се използват.
Има ли статистика колко са хората с български корени в Чопля?  
За съжаление няма официална статистика. Защото не всички се декларират като българи. Църкавата има много по-точна информация за това. Когато ги кръщават, знаят кои семейства са българи, кои са новодошлите в католическата общност, които не са задължително българи. Католическата църква много добре съхранява данни - чрез бракове, погребения, кръщенета. Има една от най-добрите исторически статистики.
От друга страна регистрациите от миналото (преди 100 години) са много трудни за проследяване. Какво имам предвид. Ако свещеникът е немец, погерманчва имената. Ако е италианец, поиталианчва ги. Иван би могъл да бъде записан като Йоханис или като Джовани.
Донесла си ни една риза. На кого принадлежи? 
Получих ризата от роднини, които заминаха за Канада. По-точно от братовчедката на баща ми. Когато научи за интереса ми, каза, че ще е по-добре аз да я съхранявам. Много трудно се намират ризи в нашата общност. Особено толкова стари. През 50-те години на миналия век е имало обичай хората да се погребват с дрехите, които са носели. Затова днес някои елементи от облеклото се намират трудно. Най-добре са се запазили кърпите. Такива, които се слагат под иконите или кърпите за сватба - казваме им “пешкири”. 
Тази риза, която ви нося, наричаме “ръза”. Акцентът идва от диалекта. Ние говорим архаичен български. При нас в селото дойде човек от Българската академия на науките, за да изследва речта ни. Един от най-големите български лингвисти - Стоян Романски. Защото това е български, загубен с времето. Има определени различия с книжовния български. 
Ризата е “бурчанка”, типична за северна България, с характерна яка. Много интересен е и гърбът. Бродериите на задната част са се правели така, че да се виждат добре, когато момите се хванат на хорото. Мъжките ризи също са имали такива бродерии. Харесвали са се светлите цветове. Обикновено са били с по един-два цвята. Само за сватби са били по-шарени.
А снимката, която държиш? Кой е на нея?
Тази снимка ми е много скъпа. Използвах я и за корица на книгата ми. Направена е през 1940 или 1950 г. Там някъде. Не очаквах в моето семейство да намеря снимка с народен костюм. Това е сестрата на дядо със своя приятелка или иначе казано - лелята на баща ми. Добре показва традиционния костюм.