„Човешкото присъствие в града го прави така интересен и вълнуващ. Именно то е това, което оживява къщите, дава тяхната уникалност. И се свързва с нас като граждани на София през нашата културна идентичност, формирана през влиянията на много различни дейци на културата и държавници“. Това каза пред БТА фотографът Лиляна Караджова по повод откриването на съвместната й изложба с Димитър Стоянович „Невидимите улици“.
Проектът е осъществен със съдействието на програма "Култура" на Столична община и представя въображаема културна карта на столицата. В нея са очертани шест улици – на държавниците, писателите, поетите, артистите, художниците и музикантите. Тези улици не съществуват извън пространството на Софийска градска художествена галерия (СГХГ), където е представена инсталацията, а в тях място намират домовете на личности с принос към културата и живота на София и България.
„Много беше трудно да изберем кои личности да включим и кои не, защото техният брой е много по-голям. Възможността да бъде направен такъв цялостен запис за София е много по-амбициозен проект, който нито като време, нито като малък екип, щяхме да успеем да покрием. Затова намалихме творческите улици до 12 участници. Държавническата улица остана с 25“, коментира още фотографката.
Г-жо Караджова, какво Ви провокира да направите тази въображаема културна карта на София?
- Това е съвместен проект на мен и Димитър Стоянович. Идеята ни дойде преди три-четири години, когато по време на моя работа по материал за списание L'Europeo – една статия за Южен Атже, който снима старите къщи в Париж искайки да изгради портрет на един изчезващ град – ние решихме, че също бихме могли да направим нещо в София. Може би не толкова носталгично и меланхолично. А нещо, което да е едновременно документално, но да носи и художествена стойност и да казва нещо повече.
Тогава преминахме през няколко различни идеи, които бяха насочени както към старите къщи, така и към различни интересни улици и квартали. И накрая, в резултат на една интересна снимачна техника, която позволява свиването на кадрите на къщи от различни локации върху филм, достигнахме до идеята, че всъщност можем да направим едни въображаеми улици, които не съществуват като такива в нашия град. И те да бъдат тематично организирани. 
Мислейки за това какво прави града така интересен и вълнуващ, решихме, че това е човешкото присъствие в него. Именно то е това, което оживява къщите, дава тяхната уникалност. И се свързва с нас като граждани на София през нашата културна идентичност, формирана през влиянията на много различни дейци на културата и държавници.
Първоначално инсталацията носеше името „Въображаемите улици“. Но откривайки някакво родство на нашето въображение с това на Итало Калвино в неговата книга „Въображаемите градове“, сменихме името на нашия проект на „Невидимите улици“. И Димитър Стоянович написа точно един такъв поетизиращ текст, който прокарва нишка през всички заснети от нас сгради.
Как съставихте отделните улици в тази карта и как подбрахте кои сгради да включите?
- Изборът е много труден. В София има над 800 паметни плочи, които бележат личности с приноси в различни сфери на културата и живота. Разбира се, и гилдиите са много повече. Освен това, има хора, които не могат да бъдат ясно причислени само към една професионална общност. Решихме да изберем няколко водещи професионални линии, които бележат 20 век, според нас. 
Разбираме, че не сме успели да уловим всички посоки на човешка значимост в града, но успяхме да включим поне тези творчески професии, които може би за повечето зрители биха били по-лесно разпознаваеми. Както, разбира се, и държавниците.
Много беше трудно да изберем кои личности да включим и кои не, защото техният брой е много по-голям. Възможността да бъде направен такъв цялостен запис за София е много по-амбициозен проект, който нито като време, нито като малък екип, щяхме да успеем да покрием. Затова намалихме творческите улици до 12 участници. Държавническата улица остана с 25. Като трябваше да направим големи жертви във всяка една от улиците. Избрахме също така тези бележити личности да бъдат включени само с една сграда, в която са живели, защото много от тях са обитавали различни пространства в София. Сред примерите са Яворов, Владимир Димитров-Майстора, Александър Жендов…
Какво Ви направи впечатление докато заснемахте кадрите за изложбата – в какво състояние са сградите и какво е отношението на хората към тях?
- Част от сградите са в добро състояние, други – не чак толкова. Отношението на хората към тях е нещо, което може да бъде видяно по един начин отвън, когато гледаме дали къщата е добре поддържана, дали е реставрирана, дали има грижа към нея. Същевременно, по време на снимачния процес имах комуникация с живущи, които често любопитстваха защо снимам тяхната сграда. И в момента, в който им казвах, че съответната историческа личност е живяла на тази локация – както, например, стана при Стойчо Мошанов и Ран Босилек – хората реагираха много добре и се радваха, че именно някой от техните бившите съседи е повод сградата, в която живеят, да е част от проекта.
Защо решихте да представите черно-бели фотографии, заснети на 35-милиметров филм?
- Черно-бялата фотография създава една дистанция, носи една абстрактност, свързана със заснемането на цвета, който според нас не принадлежи към същностната форма на обекта. Разбира се, това е малко вече в посока на едно по-метафизично четене на фотографията. Но и без да я поставяме в такива дефиниции, мисля, че много хора усещат далечината на черно-белия образ като по-поетична и действително като по-откъсната от скоротечната и мимолетна реалност, отколкото цветната фотография. Решихме, че това изразно средство е подходящо и за нашия проект, тъй като показваме личности, оставили трайна следа и паметта за които мислим, че е устойчива.
Инсталацията повдига този въпрос за паметта – защо е важна тази историческа памет, свързана с културата?
- Трудно може да се отговори в обобщение на този въпрос. Струва ми се, че много хора се интересуват и вълнуват кой къде е живял. Имах такава много приятна случка точно когато бях приключила проекта и вървях по ул. „Елин Пелин“. Един човек мина покрай мен и по абсолютно непонятни за мен причини реши да ми каже: „А вие знаете ли, че надолу по улицата е живял Елин Пелин“. Аз приех това много мило съвпадение като знак, че може би проектът, по който работим с Димитър Стоянович, наистина има смисъл, защото хората се вълнуват. Може би това не е част от тяхното злободневно ежедневие, но все пак е нещо, което ги докосва. И мисля, че на всеки един от нас - тези, които сме дълбоко свързани със София, ни е приятно да мислим и за другите хора, които са обитавали нашия град и са създали неговата културна карта – това, което ние се опитахме да разчертаем.
Мисля, че все пак имаме някаква историческа памет, въпреки всички безпокойства, които изпитваме през последните десетилетия поради големите политически промени, които предложиха различни прочити на едни и същи исторически събития. Текат ревизии в историята, но си мисля, че младите и интелигентни хора – каквито се надявам да сме и ние, авторите – се вълнуваме, разбира се.
Една от траекториите, по които психично здравият човек осмисля себе си, е общностната принадлежност и това как той взаимодейства с общността – какво взима, какво дава, към какво изпитва благодарност, като получи всички тези книги, музикални произведения, художествени произведения, театрални постановки, които са били създадени преди нас. И те са формирали нашата житейска философия индиректно. Обратната връзка е какво ние бихме могли да дадем. Това е въпрос, който трябва постоянно да си задаваме бидейки в общност. И затова мисля, че тази историческа памет дава добра представа къде се намираме ние в това социално взаимодействие. 

Лиляна Караджова е фотограф, който се занимава и с история на фотографията, главен асистент в Нов български университет (НБУ). Тя е доктор на изкуствознанието от 2016 г. От 2012 г. е преподавател първо в Националната художествена академия (НХА), а след това и в НБУ. Участвала е в самостоятелни, групови изложби и кураторски проекти в София, Пловдив, Благоевград, Ница, Лондон, Краков, Рим и др. През 2011 г. участва в Международните фотографски срещи в Пловдив.